Join the new world

Измина цял един семестър от пристигането ми в Единбург. В началото ми беше трудно да се адаптирам към живота в Шотландия, но както винаги правя в подобни случаи, победих над глупавото си притеснение и лесно влязох в студентския живот. Или по-скоро колежанския живот, както му викаме ние. Влизайки в подобен университет с отлична стипендия, хвърля върху плещите ти доста очаквания. Студентите по Международни отношения учим в един факултет с другата юридическа специалност - Право. При тези обстоятелства бях настанен в квартиса с един сръбски колега Богомир, който въпреки името си, е голям богохулник .. по един доста забавен начин. Това ми допадна, докато не опознах и другата част от характера му - буен, сърбофил, но все пак забавен и отзивчив приятел. В такъв смисъл, че споделяме всички момчешки тийнейджърски действия и .. последствия. Веднъж, на купона за рождения ден на една френска колежка от трети курс, успяхме да пренебрегнем общата си фобия по караоке, което беше добре, но ни изхвърлиха от купона заради .. кхъм, доброто ни представяне, което не беше добре. Въпреки, че съм музикант, никога не се научих да пея.

Наближаваха първите изпити, на които имах честта, да бъда участник и, нормално, бях нервен. Но явно, подобни емоции споделяха и половината колеги от факултета. Богомир и аз седяхме мълчаливо, когато на вратата почука унгарският ни колега по Право - Ернах:
- Момчета, ъ .. по какво учите? - попита разсеяно той
- Каква ти е мисълта Ерно - отвърна Богомир. Това беше малкото име на Ернах, което ползвахме аз, Богомир, всички даскали и гаджето на Боги .. о, и майката на Ернах.
- Трябва ли да имам някакви задни мисли за да навестя приятелите си? - отвърна Ернах. Той беше метър и осемдесет, сравнително кльощав унгарец от Дебрецен. Има навика да спори с нас за история, което ние с Боги владеем до майсторство. О, също звъни на родителите си през точно 3 дни - 72 часа. Казва, че го хваща носталгия на точно 71 часа и 58 минути. Но е приятно момче.
-Ерно, да не ти свършиха презарватите? - отговорих иронично.
- Ох, не! Кретен такъв! - засмя се Ернах.
- Ами? - попита Боги. Определено нямахме време за губене, тъй като Боги учеше по френски, а честно казано френският на Боги може да се сравнява с .. англиският на Николай Бареков - не съществува. Затова Боги не беше в добро настроение в последно време.
- А .. имам нужда от помощ ..
- Ела, Боги трябва да остане насаме с френския. - казах и го отведох в общата стая, която е обща само, когато има студенстки съвет. През останалото време се събираме в нея, но днес беше празна, когато влязохме с Ернах.
- Е, какво има? - попитах и седнах на един от професорските столове.
- Братле, днес ме хвана много силна носталгия ..
- Спомени? - попитах.
- Не точно - баща ми почина. Трябва да се върна в Унгария за няколко дни ..
- О, братле .. съжалявам много, наистина.
- Спомних си за него, Веско .. как ме люлееше на люлката пред къщата ни. Как играхме футбол, а аз си наранявах колената. Как идваше на родителските срещи в училище, въпреки че го ненавиждах затова ..
- О, и моят беше така .. -отвърнах с най-приятелският тон, който можех да изкарам.
- Как ме окуражаваше, как събирахме картофи на село, как ми помогна да вляза тук, как беше винаги до мен, когато имах нужда .. А аз никога не му казах и едно благодаря за всичко, което е направил за мен. Чувствам се толкова кофти ..
- Виж, приятел. Един човек, когато е истински целенасочен, винаги помага на децата си да станат повече, от това, което той са станал. Това е целта на всеки перфектен родител. И най-голямата благодарност, която си изказал, недиректно, е именно, когато влезе тук. Ти, изпълни неговата мечта за теб.
- Имаш право, но .. не мога да спра да мисля, да си спомням.
- И така трябва. Но ги обърни в своя полза: наслаждавай им се с усмивка. Разказвай на децата си какъв е бил, какво е направил за теб, в спомените ще го запазиш в себе си, а след това кой знае, тази част, която той е предал на теб, ще я предадеш на своите деца.
- Не мога да си представя как няма да ми липсва, някога ..
- Времето лекува, братле. Сега имаш правото да поплачеш и да си спомняш с тъга, но след седмица, животът ще те накара да пренебрегнеш спомените си и да бачкаш здравата. Ако не той, аз ще го направя, хаха.
- Прав си. - усмихна се Ернах. -Винаги успяваш да ми оправиш настроението, приятел, мерси.
- Това ми е призванието - отвърнах с усмивка.
- Хей, Веско. Никога не си ми разказвал за какво си мислиш ти, за какво си спомняш, какво си оставил, когато замина. Всички оставихме по нещо. Но никога не съм чувал за твоята история.
- О, пич. Налага ли се? Не обичам да говоря за себе си.
- Давай, целият съм в слух. - той се ухили до уши.
- Ами .. и аз като теб имам семейство в България. Винаги съм се разбирал с тях, но никога не съм бил много близък с тях. Може би, защото знам, че когато умрат ще ми липсват много.
- Странна теория. - зачуди се Ернах.
- И двамата ми дядовци загинаха, когато аз бях малък и нямам особен спомен от тях. Знам, че дядо ми е бил комунист и има една кутия с ордени от онова време.
- О, боже .. - с Ернах ни сближаваше ненавистта към комунизма.
- Имам сестра и брат-близнак. Със сестра ми съм най-близък, тя много напомня на мен, но е по-нежна и либерална от мен. Брат ми пък е точната ми противоположност, учи медицина, не се е влюбвал и т.н.
- И никой не ти липсва? - попита Енах
- Липсват ми разбира се, но аз имам способността да обръщам слабостите си в сила. Трудно е за обяснение, приятел. Но рядко мисля за лошите ни спомени заедно с тях. Искам да ги видя, но тъй като знам, че ще ги видя, не тъгувам толкова. Спомените те убиват, братле, и ако ти не ги накараш да убиват другите ти вътрешни противници, те чака непреодолим противник. Мислите ни имат такъв ефект. Или ги опитомяваш, или те те опитомяват.
- Все се чудя, защо не записа философия, мамка му?! - и двамата с Ернах избухнахме в смях. - Искаш ли да отскокна за бира? Имам две кенчета в стаята.
- Чакам те. - облегнах се на стола и зачаках Ернах да се върне.

Да се върне. Сякаш често си мислех за чакането. За Божидара. Как ме чакаше, чакаше ме да проумея колко ми е нужна тя. Колко ми е нужен нейният допир, нейният поглед. И усетих, че споменът за нея избледнява. Почти не успях да си спомня гънките на тялото й, това тяло, което до преди една година държах в прегръдките си .. Кое искам повече? Да я помня, или да я отхвърля? Наистина имам нужда от алкохол ..

- Ето, братле. - чух гласа на Ернах и рефлексите ми хванаха кенчето “Scottish Ale”, доста добра тъмна шотландска бира.
- Не ти доразказах. - казах на Ернах, когато и двамата отпихме първата глътка.
- Хм?
- И аз изпитвам носталгия, Ерно. Спомням си с тъга, не по моя воля. Всъщност не знам дали искам да си спомням, или не.
- Какво?
- Коя .. Не знам дали не искам да не опитомявам споменът за нея.
- Коя е тя? - попита ме Ернах и отпи от бирата си.
- Бившата ми, братле. Казва се Божидара. Първата ми и единствена до този момент, ходихме около година. Винаги беше до мен, но на мен не ми пукаше за известен период от време, пренебрегвах я, но накрая това ми изигра лоша шега. Често мисля за нея тук, в Единбург.
- Това обяснява защо предпочиташ еднодневните връзки тук. - каза иронично Ернах.
- Да. И защото искам да я забравя. Или защото искам да искам да я забравя.
- Има разлика. - отново ироничният глас на Ернах ме накара да отпия от бирата си.
- Знаеш ли, Ерно. Ти си тъпо копеле, но ти идват гениални идеи. Или по-скоро на мен ми идват, вдъхновени от теб.
- Хаха, много смешно, добър опит да скриеш заслугата ми. Та какво съм измислил?
- Ето, на! Дори не се досещаш, заслуга имал, друг път. - тук Ернах ме удари закачливо.
- Кажи брилянтната си идея, пич.
- Ти заминаваш за да погребеш убиващият те спомен за баща ти. Е, аз ще замина за да погреба убиващият ме спомен за Божидара.
- Ще заминеш за България? - попита ме лениво Енрах и отпи последните глътки от бирата си.
- Трябва да опитомя мислите си. Трябва да се видя с Божидара.
- Признавам, че си умно копеле, но изпитите ти са скоро.
- Имам цели две седмици до следващия след изпита ми по руски утре.
- Харашо, копеле. И късмет. Отивам до летището.
- Идвам с теб. - отвърнах на Ернах и изпих последната капка бира. Отиваме да опитомяваме бюрокрацията.