Join the new world

Отпивам от сутрешното кафе и вече почти час гледам с празен поглед купчината бели листи пред себе си, пълни с кръгчета ,чертички и всевъзможни други драсканици, но не и букви. „Спомени“ ... ама че тема – нищо не ми идва в главата. Кой я измисли ? А ! Май бяхме ние .... Уфффф, май ще пропусна тоя кръг....нещо пак ми я няма Музата....
- Хайде ставай ! –влетя в стаята с такъв замах ТЯ, че листите се пръснаха по пода.
- Тръгваме, обличай се! – нареди Музата и ми бутна в ръцете някакви дрехи.
Погледнах я с върховна изненада - с прибрана на кок коса, облечена в безличен костюм цвят „каки“ и очила мъдрещи се на върха на носа и.
- Да не си се преквалифицирала? –прихнах аз.
- Не! Отиваме в библиотеката ! – отсече, докато ме избутваше през вратата и ме задърпа по улицата.
Изобщо, ама изобщо не ми се ходеше в библиотека , не и днес. Но очевидно нея изобщо не я интересуваше какво искам аз и с учудваща лекота продължи да ме влачи напред
- Ама чакай... библотеката е в обратната посока ...
- Не тази библиотека – подсмихна се Музата и ми намигна многозначително - Побързай, нямаме цял ден!
Е сега вече и аз бях любопитна какво е намислила, затова изобщо не се съпротивлявах, когато отвори една врата и ме набута в огромно, мрачно помещение с много висок, сводест таван, в което се разнасяше миризма на стари книги. Предпазливо пристъпих напред.

Пред мен от нищото изскочи голямо, ококорено око с красиви извити мигли и нахлупена настрани шапка с козирка, покриваща половината му вежда, което ме сканираше с някакви лъчи.
- Нов потребител! Нов потребител! – разнесе се глас и тутакси долетяха две дребни човечета облечени в костюми и папийонки, с преметнати през вратовете им шивашки сантиметри.Запърхаха около мен, започнаха да мерят нещо, единия ми надигаше ръката, другия мереше обиколката на главата ми..., мърморейки...- сравнително млад индивид...женски пол... няма спомени ....не много умен....
- Костюм ли ще ми шият ? – прихнах
- Не, снемат ти статуса - захили се и Музата.
Най после бях готова - завързаха ми на китката красива панделка с надпис „спомени“, която била пропуска ми и тръгнахме по дълъг коридор, от двете страни на който имаше огромни резбовани порти с някакви неразбираеми надписи над тях. Естествено нямаше как да не проверя какво има зад вратите, затова се приближих до едната и натиснах дръжката. Разнесе се пронизваща сирена:
- Неразрешен достъп! Неразрешен достъп! - и тутакси пред носа ми изникна дребно топчесто зелено човече със сладко бузесто личице и чип нос, облечено с ризница и шлем на главата, който очевидно му беше голям , защото се беше килнал назад и перчема му стърчеше напред като клюн. Това, както и факта, че полагаше огромни усилия да изглежда страшно, го правеха толкова комично, че не можах да сдържа смеха си. То обаче не ми остана длъжно и ме бучна по ръката с миниатюрното си копие, приличащо на голяма топлийка. Моментално се дръпнах – не харесвам игли...а човечето се ухили злорадо.
- Какво правиш ?! Хайде идвай! Имам си и друга работа ! Да не мислиш, че си само ти ? – ядосано ме дръпна Музата . Сякаш за да потвърди думите и, внезапно пръстена на ръката и засветка.
- Ново повикване! Ново повикване !
- Ама чакай... аз мислех, че си персонална Муза само за мен ?! – зяпнах аз от изненада
- Много наплив напоследък. Не достигат Музи.... налага се да работя извънредно...- тросна се тя и махна към една врата –Ето тук е! - И затрака с токчета към изхода мърморейки си:
- Само да ми падне оня дето го измисли тоя Лабиринт......


Погледнах надписа над вратата и учудено видях как буквите затанцуваха, заблещукаха, разместиха се и образуваха дума. СПОМЕНИ.Препазливо надникнах вътре. Приглушена светлина, идваща от огромни инкрустирани със сребро свещници, тежки барокови канапета в златисто и синьо, малки кокетни махагонови масички......и ..... книги...Книгите се носеха във въздуха бавно, спокойно, почти незабележимо помръдвайки и образуваха кръгове, спирали, издигаха се от пода към тавана и после пак бавно се спускаха надолу..... Имаше най-различни - стари, с овехтели корици изографисани със златни букви, нови, още миришещи на мастило, малки тънки книжчици, големи дебели тежки томове....
- Здравей! Добре дошла! Влизай, влизай...- жизнерадостно запърха с крилца една малка фея, като се суетеше около мен ту от ляво, ту от дясно и бавно ме избутваше към носещите се във въздуха книги.
- Това са спомените ти. Хайде – избери си книга. – усмихнато нареждаше тя с тънкото си звънливо гласче.


Посегнах и взех една, отворих я .... Мирис на прясно окосено сено... Ето го дядо- води магарето, по тесен черен път през гората. Каруцата пълна със сено, а аз – с червена рокличка ,с пръчка в ръка, съм седнала гордо най-отгоре, сякаш съм владетеля на света...

А ето ме тук в двора. Тъкмо излизам и петела (голям почти колкото мен, червен петел) хуква срещу мен, сякаш съм смъртна заплаха за кокошките му. Аз надавам вик и хуквам да бягам, а баба дотърчава с пръчка в ръка и погва петела.

С баба берем лайка. Аз търча по поляната и къде лайка, къде цветя ... всичко бера, а тя ми прави венец от от цветята и го слага на главата ми... сега съм истинска принцеса... Привечер ни прави попара - с чай от лайка, с домашно масълце и сиренце мммм..... усещам вкуса в устата си .... никога не съм яла по-вкусна попара.

Насядали сме направо на пода в кръг, само жарта в печката мъждука в тъмнината, а дядо ни разказва от неговите ловджийски истории... как гонили в гората един глиган, проследили го по стъпките в снега, после го подгонили по полето и жътварите го замеряли със сърповете си ... хахахах...., а ние децата го гледаме със зяпнали уста и ококорени очи и искаме и още и още...а на жарта цвърчат от дядовите наденички.....

Копаем в градината. Дядо е направил на децата специални малки мотички. Толкова съм горда... имам си спецална мотика само за мен... Докато копаем, баба ни разказва как татко като бил бебе и били на нивата, едва не го откраднал един орел...

Качваме се на колелетата и отиваме за хляб на фурната. Докато чакаме да станат готови топлите ароматни хлябове, ме питат:
– Вий на кога сте унуки ?
- На Станьо - казвам
- На кой Станьо? На рейса ли ?
Вечерта дядо ни разказва защо му викат „рейса“ Училището в селото било само до 4-то отделение и учениците трябвало да ходят в друго, много далечно село на училище, а рейс до селото нямало. Дядо ги возил с каруцата-имал време, защото не искали да го вземат да работи в ТКЗС-то, защото бил кулак.


Вече сме по-големи, бистрим политиката...
Дядо като млад бил от заможните селяни, имал ниви, коне, добитък.Често се случвало някой съселянин да дойде да го моли за малко брашно, че няма с какво да нахрани децата си..... винаги помагал и се питал защо трябва да има такава немотия.....и се запалил по идеята на комунизма. Станал ятак на местния партизански отряд. Направил двойно дъно на каруцата и им носел храна, оръжия, патрони... Скрил под керемидите на дувара позиви. Жандармите една вечер ги намерили и го осъдили на доживотен затвор.
После дошли комунистите и го освободили. После..... пак го вкарали в затвора.... без съд даже....трябвало да даде всичката си земя и всичкия си добитък на държавата...
- Ами аз семейство с какво ще храня? - питал той..... - Поне една малка нивичка да си изкарвам хляба и една козичка ми оставете....
Дядо се задъхва и очите му се пълнят със сълзи.
- Бях в затвора и при едните и при другите...,ама жандармите ме хранеха по три пъти на ден, пък тез наште, дето уж се борихме да стане по-добро... един комат хляб само и вода....
- На хляб и вода, докато подпише! – така казали...
Година и нещо изкарал той в затвора...Дошъл при него един от онези съселяни, на които помагал едно време дядо...- станал кмет на селото
- Бай Станьо, много си ми помагал, от глад децата си ми спасявал.... прав си, не трябва така ... ама срещу ръжен рита ли се ?....Така са наредили отгоре.... няма как - трябва да стане... те пак ще ти вземат всичко, ама що трябва да гниеш тука в затвора...ей на – болен си, на кого ще оставиш децата? .... Подпиши доброволно по-добре, да те пуснат....- така му говорил човека и... дядо кандисал. Подписал, дал нивите и животните и го пуснали. Бил много болен обаче, само кожа и кости и една кашлица... много лоша. Продали малко покъщнина каквато имали и с парите купил мед – много билков мед. Така го посъветвал един учен човек, билкар от съседно село. Малко по малко дядо се възстановил и си върнал силите. В ТКЗС-то не го взели, затова се прехранвали като возел учениците, пък и не само тях, до по-голямото село, докъдето отивал рейса и обратно.

Дядо потърква чело, въздъхва и отронва:
- Комунизма е хубаво нещо и много право – който има много да даде малко на бедните, та да няма немотия ....Ама няма истински комунисти то... тях ги избиха още по 9-ти септември....



Разгръщам книга след книга , спомен след спомен, оставям се на картините и връхлитащите ме като ураган чувства и емоци– безгранично щастие, безметежна лекота, неземна всепоглъщаща любов, разкъсваща изгаряща болка, безилие, страх, радост.....Опиянена, искам още и още и още...

- Ей!! Събуди се ! Какво правиш? Времето ти свърши!- пискливото гласче на феята ме извади от унеса ми. Грабна книгата от ръцете ми и ме заизбутва навън.
- Ще ме уволнят заради теб! Новобранци.... само проблеми създават.....- бърбореше тя – Ето, вземи! - И ми бутна в ръцете една книга, докатото тръшваше вратата зад мен.


Огледах се – отново бях в стаята си. Навън беше вече тъмно и през прозореца звездите ми намигаха усмихнато....Толкова много време бях прекарала в спомени.......Смутено разгърнах книгата - красиви, изящни ръкописни букви затанцуваха по страниците:

Учи се от вчера, живей за днес, надявай се за утре.