Join the new world

Това е един истински спомен от миналото ми. Той е много личен, но иначе не бихте разбрали смисъла на историята. Четох, че такива случки има описани и по други страни и времена по цял свят. Истории за белите призрачни кучета, които помагат в беда.
Призрачното куче

Валеше обилен предновогодишен сняг. Самолетите на малкото военно летище бяха прибрани на топло в хангарите, а пилотите- в своите домове.
Лечебницата стоеше притихнала, без лежащо болни и посетители за преглед. От здравната служба бях останал единствено аз. Празничната вечер не беше за самотно прекарване край керосинената печка. Особено сред виелиците, които брулеха душата ми. По-добре беше да бъда сред добронамерени хора, да забравя предния ден.
Свалих лекарската си манта, облякох шинела и се запътих към общежитието в селото. Там ме очакваха малките съседски момичета Верка и Владимирка, за които бях купил подаръци. Много обичах да се грижа за тях, когато родителите им бяха на полети- играехме на карти, игри на зарчета, четяхме, пишехме домашни, рисувахме. Беше толкова забавно и весело!
Машинално махнах на дежурния на КПП- то и потънах зад снежната завеса....
... Спомних си един друг сняг, когато 1 година се обучавах за военен лекар във Военно-медицинската академия в София. Тогава взимах от столовата в една котленка храна за баба ми и дядо ми, които ме бяха отгледали.
- Ех, пак тръгна с баките!- шегуваха се колегите ми.
Баба и дядо се радваха като деца на разнообразната храна, сервирана „като в ресторант.”
С един колега бяхме определени да взимаме учебните карти и тетрадки от секретната секция.
- Уяснявай!- викаше полковникът и тропаше с една показалка, докато се потяхме над картите.
Но един ден просто не разбрах, че трябва да се вземат нови карти.
- Стани! Мир-р-но! Затова, че....- заповедта за арест ми дойде като гръм.
Пребледнял почуках на вратата на полковника.
- ....имам да храня баба и дядо. Верно- виновен съм, но ме накажете по друг начин. Кой да се погрижи за тях?...
Без да ме доизслуша, той ме изгони.
Тогава колегите ми, без да зная, са ходили няколко пъти при него и накрая измолиха да не ме наказват с арест.
Изтръпнал от случката, вървях в обилния сняг и не знаех жив ли съм или не. Огромните снежинки падаха право в душата ми, обзета от безмерна тъга за баба и дядо. Толкова ги обичам!Не знаех, че само след две години те ще напуснат този свят. Дори и след години сънувах как им купувам вестници и храна с оскъдните си пари....
.... Преспите бяха закрили тесния път и тръгнах в права посока, надявайки се да видя светлините на селото.
В празничната утрин се бях завърнал на летището с пътническия нощен влак, който единствен спираше на селото, само на 3 километра от поделението. Не бях дежурен и спокойно можех да си остана в София, но една случка ме принуди да се прибера на родното летище. Санитарният инструктор –войник бе изключително зарадван, че има кой да го смени за празниците и с разписана отпуска изхвърча като самолет за Пловдив.
С огорчение си спомних предната вечер, когато посетих баща ми и третата му жена.Винаги, когато отивах там ме посрещаха с хубава трапеза, но залците ми присядаха. Получавах необосновани упреци и наставления, след което баща ми взимаше от заплатата „ да не се уча да харча.” Ето защо храната ми присядаше и гледах да си тръгна бързо. Същото стана и тогава.
- Има един проблем!- спря ме баща ми на вратата.За моя изненада усетих, че се чувства неудобно.- Венчето е взела пари от магазина, за да купи кожух на дъщеря си и сега парите трябва да се върнат, инак ще я начетат...
Няма що- ето ми го новогодишния подарък ! Прав е този, който казва, че най-боли от своите! Извадих заплатата си и му я подадох, оставяйки си колкото за пътнически билет до летището. Как да е, щях да се храня с котлова храна в поделението до заплата....
Не се сбогувах. Просто се обърнах и тръгнах по стълбите надолу. „Татко, ти искаш пари, а не обичта ми, нито даваш обич.Толкова ли е трудно да ме обичаш?”
Стъпките отекваха и сякаш пробиваха рани в сърцето ми, но сълзи нямаше.
В неговият свят всичко можеше да се купи с пари и услуга за услуга.
Нямаше смисъл. Нямаше грам топлина в тази къща, която да получа. Вървях по пустите улици, осветени от празничните светлини. В размисъл гарата не се оказа далече. Имаше само един път –през снега, обилния сняг на небитието....
….Изведнъж си дадох сметка, че вървя твърде дълго, а не се чува лаят на кучетата, нито светлините на гаровата спирка. Бях се изгубил.
Но не това изгубване ме плашеше. Кой съм аз? Сирачето, което не помни майка си? Лекарят, който го боли за всеки пациент? Поетът на летището ? Кой от тях е истинският ми образ? Как да живея занапред? Има ли път сред преспите бездуховност?
Вече не усещах студ. Сънят ме канеше да седна в бялата чистота на снега. Толкова е хубаво просто да потънеш! Да забравиш духовните рани, всичко да е било един лош сън. Да усетиш бялото на несътвореното. Невероятната бяла духовност , примамлив лек за духа в небитието...
Толкова е лесно да седнеш без борба! Да загърбиш живота. И няма да го има непрекъснатото пътуване, непрекъснатото откъсване от родния дом и спомените за него. Няма да я има принудата и отчаянието от неразбирането.
Раните от собствения баща...
Внезапно една топла муцуна подуши премръзналите ми колене. Беше овчарско куче със жълто-бяла козина, която едва се открояваше на снега. Замръзналите ми пръсти погалиха мократа козина, отказвайки да приемат случващото се. Имаше го, наистина го имаше...Кучето ме погледна с веселите си зеници и тръгна напред, като търпеливо ме изчакваше.
Най-накрая видях общежитието и можех да си отдъхна. Премръзнал и побелял като дядо Мраз потропах на вратата на съседите. Помогнаха ми да сваля натежалия шинел и поднесох подаръците- книжка за пирати и цветни моливи за Верка и плюшено кученце-далматинче за Владимирка.
- Почакайте!- казах аз, преди да ме поканят на празничната трапеза.- Имам нещо да свърша...
Излязох в тъмното, носейки храна за четирикракия си спасител, но той беше изчезнал.
- Имаше ли куче с мен, като идвах?- попитах домакинята.
- Не, не съм видяла...
Дух ли беше кучето, дошъл да ме спаси в трудния час? Изтеглил ме една крачка преди снежната смърт да ме поеме? Не зная. Но и до сега е останало в мен усещането за снежната му козина, грапавия език и онези искрици в очите му, донесли надеждата...