Забавна войнишка история (1) или Ден 7 от хрониките на един Гъз

Day 1,696, 05:05 • Published in Bulgaria Turkey • by TurboGuz

По време на тревога всеки войник най-напред е длъжен да грабне оръжието си, което по устав му се полага, за да се брани и за да убива. Но нормалните войници мразят да убиват. Било то и по генералска команда. Навярно защото отлично съзнават, че по същото време и противниковият генерал също е заповядал на своите войници; атакувайте, не мислете, стреляйте и убивайте!
Обикновено на бойното поле най-многобройни са труповете на обикновените войници – редниците, прошарени тук-таме с трупове със сержантски нашивки. Рядко ще проблесне звезда на офицерски пагон, а по правило генералите най-често умират от естествена смърт в болничните си постели. Те не носят дори и раници. Раници носят само редниците. По време на тревога, освен оръжието си, войникът е длъжен да нарами и своята раница, в която по устав трябва да има всички необходими неща, за да преживее няколко дни напълно сам и да опази живота си. Въпреки това истинските войници не харесват своите раници и се подсмихват под мустак, докато генералите ги увещават в тяхната полезност с аргумента, че нищо чудно в някоя от тях да се крие и маршалски жезъл. (Лао Дзъ преди 25 века, че и го е записал, добре че Комсомол го преведе)
Определено във войнишкия епос отсъстват забавни истории или ако има такива са свързани с някакво шмекеруване или просто запой след битката. Обсадата на Мармара беше не просто забавна, тя беше забавна в самото ядро на битката.

- Ставай, Гъзе. някой с тежък чепик ме срита - Къде съм, къде е танка?
Постепено започна да ми просветва, бях легнал в командирската палатка. Дали от алкохола снощи или от монотонното хъркаме на Ямахата, главата ме разцепваше. Излезнах да се измия, навън гледката беше потресаваща, по-скоро гледка нямаше, беше си тъмно, но отвсякъде ревяха мощни мотори, може и да не бил Ямахата с този шум. Първите колони потегляха за Истанбул. Хиляди и хиляди танкове и хеликоптери. Елитните ни части от Бургас и Русе вече бяха на 30 километра от Истанбул, подкрепления от цял свят се стичаха за своя кръстоносен поход.
Нашата дивизия тръгваше в 5, защо, по дяволите ме събудиха още в 4? Дотътрих се до танка, Комсомол и Ахтунг бяха готови, за борба с махмурлука сглабяха и разглабяха базуки (много забано, няма що), Мина Ахтунг беше отлетяла за Москва още преди 3 часа.

По команда потеглихме в боен ред, пътуването мина безпроблемно, Комсомол през цялото време ръсеше глупости по отрядната честота: Гъзе, знаеш ли какво казал Господ, като направил 2-ия турчин; Пфу, и тоя го препекох"; и следваше гръмко , ха ха ха ха или пък, "Ямаха, знаеш ли как се спасява турчин от удавяне, като си вдигнеш кубинката от главата му" и всякакви такива шеги. Един път сам се смя 15 минути, а ние чакахме поредната шега. Накрая вика, този после ще ви го разкажа.
Не срещнахме никакви проблеми с пътуването, как и да срещнем като докъдето ни стигаше погледа напред и назад бяхме само наши, подредени и движещи се в една посока.
Танкът ми вонеше на лайна, направо не се траеше, дано ме удари някоя 50-ка и да се свършва вече, ще се прехвърля в пехотата, само и само да се отърва от този танк. Обещах си да не близна капка алкохол след битката докато не разбера откъде идваше тази смрад.
Имахме ново момче в дивизията, голям образ, Распи се казваше, страдаше от специфична клаустрофобия - страх от затворени пространства, предната вечер на път за кръчмата изпадна в паника, да не би да е затворено.

На 40 километра от фронтовата линия Ямахата даде заповед след него и се отклони от колоната. По радиото заваляха въпроси: командирче, накъде? ще изтървем боя? Секретна мисия, след 2 часа инструктаж и повече не каза.