Join the new world

Представям ви една история за изключителна смелост и лоялност, това е историята за една девойка и нейната вярност. В тази история се съхранява споменът от последиците на всяка война и нейните несправедливости.

Девойката със знамето

Беше месец май 1945-та. Над Хамбург разцъфваше красивото пролетно утро. Първите слънчеви лъчи изпълваха ефира с нежна светлина, сияйното, кристално синьо небе блестеше от чистота и свежест, меките пухкави облачета се гонеха по небосвода и придаваха приказна хубост на тази майска утрин. Но в града никой не се радваше на красивата гледка. Хамбург лежеше в руини. Отдалече се забелязваха назъбените останки от някогашните високи, старинни здания. Тъмнееха се огромни купчини отломки, които задръстваха улиците и затрудняваха движението. Повечето сгради бяха пусти, полуразрушени, с почернели и напукани от огъня стени. По улиците се виждаха опожарени и преобърнати автомобили, чернееха се тук-там и неприбрани още трупове. Нито едно дърво не беше оцеляло след бомбардировките и по нищо не личеше че пролетта е дошла в този призрачен град. Само ведрото майско небе се синееше весело над него.

Нямаше много хора по улиците в този ранен час. Виждаха се само малки групи британски войници, които патрулираха в поверените им райони. Те трябваше да следят за спазването на реда и дисциплината но нямаха много работа в този сринат и запустял град. В отегчението си те се разхождаха насам-натам, говореха високо, дори ругаеха съдбата и началниците си задето си пилееха времето между тези руини. Войната беше свършила, срещу тях вече не стояха войниците от Вермахта и британците бяха обхванати от онази смелост, която идва след като врага е изчезнал и вече няма никаква опасност. Целият им довчерашен страх се бе превърнал в омраза и презрение към всички германци. Надменност и зле прикрита злоба личеше от всеки техен жест, от всяка тяхна дума. Отнасяха се заповеднически с хората, придаваха си важност, а понякога стигаха и до откровена жестокост в отношенията с цивилното население. Британците се смятаха за пълновластни господари на тази земя и поведението им изцяло отговаряше на тази представа. С някаква излишна показност изпълняваха служебните си задължения, гледаха строго и от високо и всяко тяхно действие трябваше да показва военното им превъзходство и изтънчено презрение към местните. Но това беше когато се намираха сред цивилни германци, а сега улиците бяха пусти и те се чудеха как да уплътнят времето си.
[img]http://bombenterror.nseuropa.com/photos/Hamburg/47.JPG[/img]
С напредването на деня започнаха да се появяват и първите минувачи по разчистените вече улици. Като тъмни призрачни сенки се движеха хората между огромните бели руини. Всеки със своето нещастие. Всеки затаил в сърцето си мъката по своите загубени близки. Намираха си някаква работа, някаква причина да излязат от мазите и подземията, в които живееха. Ходеха да видят разрушените си домове, търсеха изчезнали роднини и приятели, разпитваха къде ще се раздава храна. Градът започваше своя нов живот - живот без желание, без цел, без надежда. Живот сякаш по навик. Смисълът беше загубен и много предпочетоха смъртта - много загинаха във войната, много се самоубиха. Тези, които останаха живи сега бродеха по хамбургските улици в търсене на нова надежда.
[img]http://kotev25.files.wordpress.com/2012/09/022.jpg?w=549[/img]
Минаваше девет часа и слънцето се бе издигнало високо над хоризонта, дарявайки града и хората с животворната си топлина. По една прашна и зарината с отломки хамбургска улица вървяха двама британски войници с къси нервни крачки. По лицата им беше изписана най-крайната фаза на досада, която може да понесе човешко същество. Цяла нощ бяха патрулирали и смяната им още не беше свършила. Прахът от руините беше проникнал във всяка тяхна дреха, беше полепнал по лицата им, скърцаше между зъбите им. Проклета страна! Проклети германци! Дори и сега не ги оставяха на мира. Крачеха бързо и мълчаливо. Тогава те видяха срещу тях да върви възрастен германец. По всичко личеше че той иска да избегне срещата с британците, но понеже чиста и свободна за движение беше само малка ивица в средата на улицата, те неминуемо щяха да се срещнат. Тънка, лукава усмивка озари лицата на двамата войници, те се спогледаха и този поглед им беше достатъчен за да се разберат и да ускорят още повече хода си. Най-накрая бяха намерили някой, върху когото да излеят яда си. Като се приближиха на няколко крачки от германеца те се спряха и забиха в него подигравателни погледи. Единият от войниците изкрещя, като вложи цялата си омраза в тази дума:

-Документите!

Последва поток от ругатни и обиди, искаха да арестуват човека заради някаква неизправност в документите. Той изобщо не ги разбираше, не знаеше какво искат от него. Опитваше се да им обясни, че е тръгнал по много важна работа но те не спираха да го ругаят и скоро го заблъскаха пред себе си. Водеха го към някакъв участък, където да бъде задържан и разпитан.

Неистовите крясъци съпровождащи този арест проникнаха в близката сграда, или по-точно в мазето под тази сграда, защото самата тя беше отдавана разрушена и негодна за живеене. Виковете изпълниха влажното, зле осветено помещение. Това беше неголяма, тъмна и неуютна стая, бедно обзаведена но все пак обитаема. По средата стоеше голяма проста маса, покрита с бяла, чиста покривка. На слабата светлина едва си личаха малките розови цветчета, с които беше извезана покривката. Върху масата, поставена в изящно изработен порцеланов свещник гореше свещ. Нейното мъждукащо пламъче се бореше твърде неуспешно с мрака, който изпълваше стаята. Виждаха се няколко прости, дървени стола, както и две канапета, разположени покрай двете по-дълги стени. Канапетата бяха стари, но добре запазени, тапицирани със светлосин памучен плат. Върху тях бяха наредени разноцветни възглавнички. В дъното, точно под малкото прозорче се забелязваше голям съд за вода а на една ниска масичка до него бяха грижливо подредени прибори за хранене. Отляво, в самия ъгъл беше поставен голям и тежък сандък. Той веднага привличаше погледа със старинния си вид и прекрасните си инкрустации. Върху грубо измазаната стена висеше картина, представляваща красив пролетен пейзаж и тази картина придаваше някакъв уют на това скромно жилище. Близо до светлината на свещта, в един люлеещ се стол седеше жена на средна възраст. Облеклото и беше бедно, като обзавеждането на дома й, но чисто и спретнато. Светлите й коси бяха вързани на дълга плитка, която падаше свободно покрай тялото й. Тя се занимаваше тихо с някакво ръкоделие но често отправяше разтревожен поглед към вратата сякаш очакваше някого. Така изминаха десетина минути. После отвън се чуха бързи отсечени стъпки, вратата рязко се отвори и в стаята влетя момиче на видима възраст около петнадесет години. То затръшна вратата след себе си и седна бързо на близкото канапе. Жената се приповдигна от стола, остави ръкоделието си и каза тихо, като в гласа й ясно личеше укор:

- Ерна, колко пъти съм ти казвала да не излизаш сама на улицата. Знаеш колко е опасно сега... И тези войници, все гледат да се заяждат с някой...

Тя очевидно искаше да продължи, но видя че е безсмислено и млъкна. Момичето стоеше неподвижно, забило поглед в стената, а ясните й светли очи блестяха в полутъмната стая. Ерна забави отговора си няколко мига а сетне каза бавно, с треперещ глас:

-Англичани!...Сега арестуваха един човек на улицата... Отнасят се с нас сякаш сме им роби...

Тя можеше да каже още много за насилията на британските войници но спря и затаи гнева в себе си. Стана отривисто и с бързи крачки отиде до сандъка в ъгъла, вдигна с усилие тежкия капак и погледна вътре. Там, на дъното, лежеше грижливо сгънато едно знаме от Райха. Тя го взе внимателно, разгъна го, сложи го на масата, седна на канапето и се загледа в него. Колко красиво й изглеждаше сега това знаме, как искряха цветовете му: черно, бяло, червено. Какво силно и същевременно приятно съчетание."Свастиката в бяло поле, на огненочервен фон..." - затананика си Ерна познатата песен. Стоеше като омагьосана; очите й попиваха красотата на белия овал, строгите отсечени линии на свастиката, завладяващата сила на яркочервения фон. И сега всички прекрасни спомени от миналото нахлуха в главата й. Припомни си ясно ранното си детство. Тогава, когато имаше парад в града тя винаги настояваше да я заведат. От сърце се радваше когато, заедно с братчето си хвърляха цветя в краката на маршируващите войници. Спомняше си радостните и засмени лица на хората, аромата на цветя, който се носеше във въздуха и онази силна духова музика. Викаше и тя заедно с всички "Хайл, Хайл, Хайл..." . И тя като другите изпъваше малката си нежна ръчичка, придаваше сериозен израз на детското си личице и така поздравяваше войниците. Още тогава и правеха впечатление огромните червени знамена с бели кръгове по средата и онзи странен знак, който тя възприемаше без да разбира. Сега стоеше срещу знамето, вглеждаше се в него а мислите й все бягаха към онези далечни времена. Спомни си за своите другарки от Хитлерюгенд, за походите в планината, за веселите, жизнерадостни песни които пееха, за прекрасните мигове, които бе прекарала по време на летните лагери. Спомни си как се строяваха, как маршируваха бодро, как заставаха в кръг около знамето... И тук и във всичко беше то - знамето. То се вееше над всяка нейна мисъл, над всеки неин спомен, над целия и живот. Ерна все повече потъваше в мислите си. В паметта й оживяваха все по-ярки спомени - обявена беше мобилизация, после избухна войната. Баща й отиде с войската първо в Полша, после във Франция, а след това в някакви държави, които тя не беше чувала. Накрая беше изпратен на Източния фронт, престоя там няколко месеца, написа няколко писма, докато един ден, в началото на лятото, 1942-ра, не пристигна съобщение че е загинал в степите на южна Русия. После дойдоха бомбардировките. Всеки ден, всяка нощ - пронизителния вой на сирената, паниката в претъпканото бомбоубежище, тежкото монотонно бучене на самолетните двигатели... Един миг тишина и адът започваше - земята се разтрисаше, таванът и стените започваха да треперят сякаш всеки момент щяха да се срутят. Женските писъци, детския плач и грохота на бомбите се сливаха в един общ вик, който изпълваше цялото пространство. Но най-лошото идваше след това, когато трябваше да се разчистват отломките. Колко ужасни неща беше видяла докато помагаше при разчистването, колко нечовешки гледки беше съхранила паметта й... После дойде 1944-та, брат и също беше мобилизиран и изпратен във Франция. Загина още лятото на същата година в битката за Кан. 45-та... положението вече беше безнадеждно. Ясно си спомняше студените януарски дни, постоянния страх, постоянния глад и този вледеняващ северен вятър, който проникваше навсякъде. Дойде пролетта, разпространи се вестта за капитулацията, появиха се първите англичани. Сега всичко бе загубено...

Ерна се стресна сякаш се събуждаше от дълбок сън. В стаята беше тихо. Знамето стоеше пред нея, достолепно и строго. Това бе сякаш най-изразителната комбинация от цветове и форми, сътворена някога от човешка ръка. Колко много смелост имаше в това знаме, колко много доблест и героизъм. Колко мъка и болка беше събрало, но и някаква неизкоренима надежда и вяра в бъдещето. Внезапно Ерна си спомни една реч на Фюрера към младежта:



" Независимо какво сме създали до днес, ние ще си отидем един ден, но във вас Германия ще продължи да живее. И когато от нас няма да е останало нищо, тогава вие трябва да издигнете високо знамето, което ние осветихме."



Девойката се вглъби в тази мисъл, тя изпълни цялото й съзнание. Германия наистина беше в нея - жива, неунищожима, вечна. Наистина след всички ужаси на войната беше останало едно горещо сърце, което не се отказваше от борбата. След хилядите тонове съюзнически бомби, след яростта на болшевишките пълчища германския дух беше оцелял, и придобил образа на това младо момиче продължаваше епичната битка. Ерна се огледа бавно. Знамето на Райха блестеше пред нея. В този момент тя вече беше решила - стана, взе знамето и със спокойни, уверени стъпки излезе от стаята. Не обърна внимание на увещанията на майка си, вървеше в сумрачния коридор а очите й едва доловимо блещукаха. В ума й нахлу един стих от химна на Хитлерюгенд и тя не можеше да спре да си го повтаря:



Нашето знаме се вее пред нас,

нашето знаме е новото време.

Знамето ни води през Вечността,

да, знамето е повече от смъртта.



Когато излезе на улицата беше вече късен следобед. Слънцето се беше придвижило много по небесния си път и вече клонеше към залез. Светлината, която цял ден беше изпълвала пространството започваше бавно да угасва, слънчевият диск придобиваше бледочервен оттенък, малките облачета се обагряха в розово. Настъпваше свежа майска вечер. Ерна вървеше по прашната улица стиснала здраво знамето в крехкия си юмрук. Хората, които срещаше бързаха да се отдалечат от нея, предчувствайки някаква беда. Но тя сякаш не ги виждаше; вървеше все напред. Когато се спря, Ерна се намери на неголям площад, уютно скътан между няколко високи сгради. Да, тя познаваше много добре този площад. Тук бяха минали най-щастливите дни на нейното детство. Тук за пръв път беше видяла знамето, което сега държеше в ръката си; за пръв път беше изпитала магията на тези цветове: черно, бяло, червено. Тук нейното семейство правеше неделните си разходки, тогава, в онези щастливи времена... Сега площадът лежеше мъртъв пред нея. От гладката му настилка лъхаше само студенина. Толкова много щастие, толкова много детски мечти, толкова много жизнерадост беше видял този площад... А сега всичко беше пусто, мрачно и безизразно. Ерна стоеше и оглеждаше всеки детайл като търсеше да улови още някой спомен от детството си. Изведнъж мислите й бяха прекъснати от някакъв шум. Тя се огледа и видя че към нея приближава на мотоциклет един британски войник. Отдалече беше забелязал знамето и идваше да провери какво става. Британецът слезе от мотора, пристъпи наперено, изпъчи гърди и заби в девойката поглед, преливащ от гняв и презрение. Студените му зли очи искаха сякаш да разкъсат това момиче, което си бе позволило такова обидно неподчинение. Ерна издържа този поглед; тя стоеше спокойно а по лицето и се четеше отчаяна решителност. Те стояха и се гледаха така няколко мига, после британецът заговори със заповеднически тон:

- Ела тук бързо и ми дай това знаме! Забранено е знамето на Райха да се показва на обществени места. Всички нарушители ще се наказват в съответствие с разпоредбите на окупационното управление.

Британецът знаеше че тя не го разбира и затова крещеше и правеше отвратителни гримаси. Тонът и изражението на лицето му трябваше да предадат това, което думите не можеха. След като млъкна той се огледа победоносно. Искаше да види какъв поразителен ефект е имал върху бедното момиче. И той като всички британци обичаше да вижда страха в очите на цивилните германци. И той като всички британци градеше върху ужаса на германските жени и деца своето военно самочувствие. Той погледна девойката и остана втрещен: Ерна стоеше спокойно, малката й бяла ръка държеше уверено знамето, светлите и очи бяха станали още по-сини и по-дълбоки, вечерния бриз полюшваше червеникавите й коси а тя гледаше британския войник смело, дръзко, без капка страх. Целия й образ излъчваше спокойствие и сила.

Девойката заговори:

- Няма да ти дам знамето, то е целия ми живот. То възроди Германия, то създаде новия германски Райх. Под това знаме воюваха и проливаха кръвта си милиони храбри мъже. Безброй герои отдадоха живота си за него. И Германия ще живее дотогава, докато има смели хора, които да издигат високо това свещено знаме. Докато то се вее над земята ни, значи все още има надежда... - така говореше девойката, а очите й блестяха като две ярки звезди във вечерния полумрак.

Около войника с мотоциклета се бяха събрали други войници, явно привлечени от необичайната гледка. Един от новодошлите, който знаеше немски превеждаше думите на Ерна. Докато слушаше превода британеца силно пребледня, зениците му се разшириха, устните му започнаха да треперят. Той гледаше с див поглед, цял изпънат като струна. Нараненото му честолюбие го изгаряше отвътре като адски огън. Успя да запази самообладание още един миг и каза тихо, бавно, със съскащ глас:

- Никой няма право да показва това знаме... Веднага го предай... Нарушителите ще се наказват... - той се задъхваше от гняв и не можа да продължи. - Преведи й! - изкрещя той към намиращия се наблизо войник. Войникът преведе.

Ерна стоеше все така спокойно срещу групата войници и все така смело наблюдаваше жалките опити на британеца да й отнеме знамето. Никакъв страх не засенчваше младото й лице, от сините й очи струеше ведрина. Тя удостои опонентите си с един презрителен поглед и отново заоглежда високите сгради, които обграждаха площада. Тогава британеца не издържа - изскочи пред групата като застана едва на няколко крачки от момичето, извади пистолета си и го насочи в нея. Последва истеричен крясък, който прониза пространството:

- Забранено е да се показва това знаме... Нарушителите ще се наказват според...

Тези думи не се нуждаеха от превод. Британецът цял се тресеше от изблиците на безсилен гняв и злоба, лицето му се гърчеше в болезнени гримаси а ръцете му трепереха така силно че едвам ги удържаше. Ерна разглеждаше с някакво весело любопитство този побъркан човек. Тя знаеше какво може да й се случи, но знамето беше в ръката й - свещеното знаме на Райха. Те бяха станали едно цяло - огненочервения фон се беше свързал с изпепеляващата сила на младостта й, белия овал се бе слял с чистата невинност на душата й, черната свастика бе умножила смелостта на нейния борбен дух. Зад нея беше Райха, семейството й, щастливите детски дни. Пред нея имаше само тъмна неизвестност. Не, тя нямаше да се откаже от най-голямата ценност в живота си. Тя ще премине през всички изпитания, през всички мъчения но няма да предаде знамето. Ето, нейното знаме се вее напред, побеждава мрака, запръсква тъмносивите облаци и светлина струи от него. Зад него вървят хиляди, милиони хора, маршируват в стройни редици все натам, към знамето.



Знамето ни води през Вечността,

да, знамето е повече от смъртта.



- Веднага предай знамето или...