До Виена и назад или новият Бай Ганьо

Day 2,101, 07:51 • Published in Bulgaria Bulgaria • by komador

Две години минаха откакто за последно излизах в отпуска. Вярно че имало закон според който трябвало да се взимат отпуските ама къде ти, все пак се намираме в България а тук неспазването на закона е олимпийска дисциплина.
Дойде лятото и ето ти на чудо, шефа ми разписа отпуската ама да не мислите че се загрижил за моето здраве, не не.... чисто и просто ми връчи един самолетен билет и рече:
- В други ден заминаваш за Виена, иди до счетито да ти отпусне малко кинти и гледай да свършиш работата!
След което грабна куфара и...секретарката Поли и замина за Дубай че се беше много преуморил през последната седмица, когато се появи в офиса да види колко пари сме му изкарали.
И така, речено сторено. Отидох до счетоводителката тя ми връчи 100 евро усмихна се и каза че трябвало да ми стигнат за четири дни. Взех парите и хоп в къщи. Жената с нетърпение чакаше да разбере дали ще ходим на море но отново бе попарена нейната надежда за романтично изкарване. Разбира се подигравката с разписването на поредната ми отпуска само за параван пред закона а и гаврата със стоте евро командировачни не ми даваше мира.
На другия ден отскочих до банката и дръпнах някоя и друга кинта от личните си авоари където ги бях заделил за следващия отоплителен сезон, теглих една майна на топлофикация и отидох на работа.
Дойде деня за заминаване....я имали сме летище! Последния път летях на самолет през далечната 1982 година...мама и татко ни водеха на море. София-Варна за 35 минути...беше супер. Я пролетариите преди 30 години можели да си позволят самолетни билети и почивка на морето...а стига бе.
На летището вътре гледам два пропусквателни пункта единия с табела...За граждани от ЕС а другия за граждани извън ЕС. На първата няма жив човек на втората ...еднааа голяма опашка. Там се наредили хора от всички раси и континенти като добитак чакащ на ясла. Разбира се хоп и аз там. Нали съм си свикнал и аз да съм от добитъка все пак съм Българин. Да ама не щеш ли по едно време ми светна лампичката...чакай бе ама ние сме вече от голямото добро утро...изкочих от опашката и хукнах към празния пункт. Извадих личната карта и само я показах а човека махна въженцето и ми направи път да мина. Ииии...кат се надух, пък като хвърлих един презрителен поглед към оная голяма опашка на която само до преди малко и аз чаках, а в погледа ми се четеше...”Ей кой ви разреши да сте хора?” ... ех мале мед ми капеше от сърцето...по едно време за малко ама съвсем за малко се почуствах човек а в онези видях добитък. Бързо обаче това чувство отмина защото си спомних какъв съм всъщност през останалото време. Пфу черни мисли, къш къш.

Виена, ...няма братче и сестриче такъв град! Супер от където и да го погледнеш...когато видях техния парламент който е строен от Хитлер си рекох...”А стига бе, това е вече прекалено!”

Олаф, типичен австриец, нито германец нито италиянец а някъде по-средата висок над два метра и тънък като щиглец ме посрещна още на летището на чист български език с „Добре дошъл във Виена”, за съжаление това му бяха и единствените думи на български....е после понаучи и някоя и друга полезна фраза от мен като ...”Що не се...” или „Да ти...” и още няколко подобни в случай че му се наложи да отскочи до България. Английският му беше перфектен, проблем създаваше моя такъв но той бе така любезен да се прави че не го забелязва. Гледката бе потресаваща, аз 1,69 висок и малко над 80 кила , той над два метра висок и едва ли имаше 80 кила. Само си представете...имам и снимки ама по-добре да не публикувам че съм чувал че и от смях се умирало.

КРАЙ НА ПЪРВА ЧАСТ


НАЧАЛО НА ВТОРА ЧАСТ

Излязохме от летището. Времето беше прекрасно, около мен изведнъж всичко светна. На паркинга бързо открихме колата на австриеца, някакъв Форд, който и от вън и от вътре изглеждаше така че все едно туко що е излязъл от магазина. Качихме се в колата и поехме към Виена. Вече се отпуснах и почна да не ми дреме че английският ми не е особено добър а и Олаф ми помагаше като ме насочваше и поправяше много тъничко и не натрапчиво. Разговора изведнъж тръгна. Кой казва че немско говорещите по рождение били студени хора? Да знаете това е голяма заблуда. По-късно се запознах и с други австрийци и мнението ми за тях окончателно коренно се промени. Според мен сме ги набедили че са студени хора поради факта че според нашите вкусове са прекалено учтиви и вежливи в което ние съзираме лицемерие, а всъщност това не е така. Това им идва от вътре и е съвсем искрено. Нека обаче да отбележа че това ми мнение за тях е съставено само запознанствата ми с неколцина австрийци. Но те бяха много различни един от друг и на базата на това си позволих да направя това обобщение.
Разбира се веднага подхванах разговор свързан с неговият автомобил. Нали ние в България разбираме от всичко а темата за „колите”...е там сме направо велики.
- Този Форд кой модел е? – изръсих аз, като оглеждах купето с нескрито възхищение от чистотата която цареше в него, правейки несъзнателно сравнение с кочината в моята кола.
- Не знам, когато я купих преди осем години ме интересуваше да ми е удобна. – кратко ясно и точно. Абе как така не знае къв модел е? Абе как така на осем години!!! Моята е на шест а изглежда сякаш всеки момент ще се разпадне. В следващия момент разбрах как става това. Излязохме на пътя към града и лампичката ми отново светна. Ами такъв път няма бре....колата се плъзгаше по него сякаш бе на въздушна възглавница. Погледнеш на ляво, всичко подредено,чисто и цветно, погледнеш на дясно ...отново подредено, чисто и цветно сякаш специално дизайнер се е намесвал. Спомних си когато татко купи първият ни цветен телевизор. Чувството бе същото когато от черно-белият ни телевизор „Плиска”, купен от дядо ми в средата на миналия век бе сменен с цветния „Електрон” от баща ми.
- Намерил съм ви хотел близо до новия университетски комплекс – започна да ме запознава с условията около моето гостуване - точно срещу него е най-голямата „Била” в града и работи и в събота. Хотела е три звезди, стаята според моя вкус е чудесна, надявам се да ви хареса. Сутрин предлагат закуска, позволих си да запазя специално за вас маса за да не ви безпокоят останалите гости на хотела. Сега като ви оставя да се настаните съм ви поръчал да ви доставят обяд в статията докато свикнете с обстановката. Пред хотела на 30-40 метра има спирка на няколко номера трамваи с които можете да стигнете до нашия офис както и до Градската градина на Виена. Малко по надолу от трамвайната спирка се намира и метростанция, така че можете да ползвате и нея.
Почна да казва и разни други неща но аз вече само кимах в знак на одобрение с глава, разбира се не на горе и на долу а на ляво и на дясно. Той забеляза и усмихната му физиономия изведнъж стана сериозна.
- Някакъв проблем ли има? – попита той притеснено и спря колата на поредния светофар който светна жълто преди червената светлина. Въпроса ме изненада, но когато се усетих че въртя главата си на ляво и на дясно се досетих кое го е предизвикало. Усмихнах се и започнах да му обяснявам на дълго и на широко как ние българите сме по специални и дори от всичките си съседи на балканите клатим главите си на обратно.
- Като ви настаня в хотела ще отида в нашия офис и ще ви чакам там следобед – аз поклатих глава в знак на одобрение този път както го правят в Европата. Отново предизвиках объркване. Олаф се усмихнах и ме погледна многозначително.
- Да , да разбира се! – отговорих аз, като гледах вече да не мърдам главата.
Влезли във Виена, разговора секна по моя вина. Долната част ча ченето почна да пада лека полека. Това което виждах около себе си ме бе запленило. Сградите, строени преди 200-300 или 400 години изглеждаха сякаш бяха строени вчера. Почти всички изглеждаха така както изглежда нашият Военен клуб в София или Царският дворец, с тази разлика че изглеждаха по-хубави и нови нищо че са доста по-стари. Сетих се че съм разглеждал снимки на София между 1900-1944 година и веднага направих паралел. Мога де ви кажа че не случайно София по онова време са я наричали „Малката Виена”, е разбира се идват комунистите и край. За да бъдем честни трябва да добавим и Англо-Американските бомбардировки през втората световна война. Едни от най-хубавите ни сгради са били разрушени тогава и като добавим сталинисткият тип архитектура след това, ето ви бозата. Той и Хитлер е строил във Виена ама къде, къде по-естетически изглежда. Единствената прилика е грандоманството и в двата стила.
КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ
НАЧАЛО НА ТРЕТА ЧАСТ

Денят бе делничен а по маршрута ни до хотела почти нямаше други коли. Добре де Виена е сигурно поне два и половина по площ по-голяма от София и вероятно и населението е доста по- голямо и въпреки това направо почти няма автомобилен трафик. По възрастните от вас вероятно помнят 70 и 80 години от миналия век какъв беше трафика в София. С приятелите ми на една от улците баш в центъра на София играехме футбол и само от време на време вземе че мине някой и друг москвич или жигули. Така бе и през останалата част от командировката ми. Разбира се веднага ще ви разкрия тайната и няма да ви държа в напрежение. Това е така защото във Виена така е устроен градският транспорт че изобщо не ви трябва ползването на автомобил в града.
Паркирахме пред хотела, имаше специално място за това но автомобила можеше да остане там само колкото да имаш време да се настаниш в хотела. После трябва да го преместиш в подземния гараж на хотела чийто вход така беше замаскиран че ако някой не ти го посочи ще има да се въртиш отпред като в небрано лозе. Влязохме в лобито на хотела, Олаф се отправи към рецепцията и за две минути отметна административната част по настаняването. Дето се казва докато се огледам, ключа от стаята ...ооопс...картата ключ от стаята ми бе връчена в едно с една дървена кутийка тип малко пиратско ковчеже, което бе отворено пред мен за да видя неговото съдържание и набързо обяснено със съответното атрактивно движение на ръцете, кое за какво служи. Доста атрактивно нали? Вероятно сами ще се досетите какво би могло да има вътре.
Докато се усетя Олаф грабна малкото ми куфарче и пое към стята. Хотела бе прекрасен. От вън сградата си беше типична архитектура от времето на Австро-Унгарската империя а от вътре невероятно съчетание от духа на онова време със съвременен модерен изглед. Стените бяха окрасени със страхотни картини като във художественна галерия осветени по изключителен ненатрапчив начин. По късно научих че хотела бил ...ъъъъ тук го наричаме семеен...с тази разлика че това наистина си е хотел и то от 200 години насам. Бил построен като такъв още през 1794 година и изображенията изрисувани на картините на разни господа и дами били всъщност техните собственици през годините. Хм ... някой дали знае как се е казвал някой от дядовците му преди 200 години? Е може и да има такива сред нас но вероятно се броят на пръстите на едната ми ръка.
Олаф вече ме чакаше пред вратата на стаята която се намираша на втория етаж а аз бавно и внимателно пристъпвайки по червения килим с въртяща се глава на 360 градуса се дотътрих при него.
- Ключа! – подсети ме той. Погледнах в ръката си но ключ не видях. Съвсем бях забравил че трябваше да си отключа с картата която все още държах. Не знам дали Олаф разбра за моето смущение но взе картат от ръката ми и отвори вратата. Стая като стая, на пръв поглед нищо особенно, оообаче...имаш всичко което ти трябва и го намираш точно там където предполагаш че трябва да бъде. За прекрасният лек ненатрапчив мирис на чистота няма да говоря. Никъде не можеш да видиш дори прашинка. Простичко стая но детайлите така изпипани че веднага от хотел три звезди какъвто бе той ти се струва че са пет. А при нас братче и систриче, детайлите хич ги няма. Например, влизам в банята а мивката така прикрепена към стената сякаш е част от нея. Или сядам на стола и чевството за стабилност веднага те обгръща, щорите спуснати ама лентите като немски военен строй, не едната отворена другата полуотворена и т.н.
Олаф изчака да се огледам очаквайки с нетърпение моята реакция.
- А..ъъъ ...таковата ...как беше... fine...beautifully... – почнах да изреждам всички думи подходящи за този случай вадейки ги с мъка от бедният ми английски речник.
Олаф се усмихна сдържано но си личеше че остана много доволен от реакцията ми. Изведнъж се сетих че това някой трябва да го плаща, спомних си и за стоте евро и си дадох сметка че изобщо не бях помислил за това когато още в София разговарях с австриеца преди заминаването ми. Разбира се все пак не бях без пари ама нали се сещате, ония топлофикационните дето ги бях взел за всеки случай. Едно време дядката казваше така „Тръгнеш ли някъде на път вземи двойно пари на това което си сметнал, че знае ли човек, дома ще е далеч”.
- Стаята до кога е резервирана, ъъъъ...имам предвид кога трябва да я напусна че нали си заминавам в неделя следобед...ъъъ – започнах от далеко аз.
- В неделя, 12 часа на обед. – отговори Олаф очаквайки следващия въпрос.
- Предполагам че и тогава трябава да платя за стаята. – изстрелях аз за да прекратя мъките си
- Предполагам –засмя се австриеца – До сега не ми се е случвало да си тръгна без да плащам – и продължи да се смее. По изражението на веселото му лице предположех че чисто и просто се заигра с думите и шегата се получи много точно без да разбере всъщност моите вътрешни бедняшки терзания.
- Няма обаче да ти се наложи, ти си наш гост а политиката на нашата фирма е доста благосклонна към нашите гости. Така че ще си тръгнеш без да плащаш...ха ха ха ха...на теб ще ти случи...ха ха ха. Аз сащо се засмях на втори глас. Той защото шегата му завърши блестящо , а аз...от бедняшко облекчение. Стиснахме си ръцете, той отново ми припомни че следобед ще ме чака в техния офис. После бръкна в чантата си и извади няколко географски карти. Едната на Виена със забележителностите на града, една на градския наземен транспорт и една на метрото. И на трите карти бе отбелязано техния офис както и хотела в който бях отседнал. Олаф дори се бе направил труда да отбележи и места като магазини в които имаше промоции тази седмица както и приятни ресторанчета по негов вкус които ако искам евентулно бих могъл да посетя. Ами честно казано тук незнам какъв коментар да направя, много неща ми се въртят в главата и .... като почна от себе си та до последния българин дето живее и е възпитан в тая нашата мила родина...карай няма да я почвам тая тема че трябва да почна първо с моите първоначални седем години соц възпитание.
Всички възхваляваме Ботев, Вазов, Смирненски ... да не ги изреждам, обаче за мен Алеко си е най-великия, най-големия, най-истинския, най-...... Ех Алеко какво ли щеше да напишеш още ако бе докарал поне до 50. И то защо? Заради някакви шибани мутри дето те взели за друг...
КРАЙ НА ТРЕТА ЧАСТ

СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ --->