Join the new world

Беше мрачен октомврийски ден. Отново валеше в Дръстър. Капките монотонно шумоляха по разпръснатите локви по пътищата. Улиците обаче бяха необичайно оживени. Поредица от непознати лица, които безчувствено и без капка интерес ме подминаваха. Долових писък от спирачки последван от женски такъв. Инстинктивно погледнах на дясно. Най-красивата жена, която някога съм познавал. Екатерина. Висока със стройни крака. Тъмна кестенява коса, елегантно спускаща се по раменете ѝ. Заедно с кестенявите ѝ очи придаваха някаква обикновеност в нейното излъчване. Земност. Близост. Но всичко това изчезваше с появата на нейната усмивка. Пленителна. Всеки път когато я видех изпитвах онова детско чувство когато се събудиш на Коледа и знаеш, че под елхата те чака неотворения подарък.
-Дреамов! – лъчезарна както винаги прекъсна задълбочените ми мисли. Мисли за нея.
-Ъъ..здравей! – усмихнах се.
- Тези шофьори... една грешна стъпка и си вън! – засмя се тя.
- Божичко! Добре ли си? – досетих се и за първопричината да я видя.
- Нищо ми няма! Малко се понамокрих, но се преживява!
Колко необичайно беше да го чуя. Повечето жени, които познавах приемаха това за края на света. Но не и тя... тя сякаш беше доволна за всеки ден, в който беше жива.
- На къде така в това време? – попита ме тя игриво.
Не знаех отговора. Нямах идея къде отивам. Имах чувството, че цяла вечност съм прекарал, ходейки по тази улица. Никога не знаех къде отивам, но винаги стигах. Точно там където тряваше да бъда.
- На разходка! – отговорих инстинктивно. – Ще се радвам ако се присъединиш към мен за чай! Знаеш, че го правя неустоим! Пък и ще можеш да се изсушиш... – леко се притесних, но все пак успях да се усмихна. Нервно, но успях...
Тя замълча за момент. Най-дългият миг в живота ми. Да не бях го предлагал, но ако не го бях щеше да изглежда...
- Може ли да ти откаже човек? – кимна леко с глава тя като не изтриваше усмивката от лицето си. – След теб!
Не знаех как да реагирам, но инстинктивно поведох. Тя се доближи до мен и ме хвана под ръка.
- Е, г-н Дреамов... намерихме ли вече госпожа Дреамова?
- Не, но имам предчувствие, че може и да съм я намерил...
- Сигурно е много красива и умна!
- Сигурно... – усмихнах се като продължавах да гледам напред.
- Висока ли е? – попита ме изключително любопитно тя.
- Нито е висока, нито е ниска... – отговорих и я погледнах. Вдигнах вежди – Идеална е!
– и отново се обърнах напред.
Пристигнахме пред входната врата.
- Ето тук живея! – казах аз, отключвайки вече вратата на апартамента си. – Ще ти хареса, има страхотен изглед към реката и...
Нямаше никой във входа освен мен. Вратата към дома ми беше отворена, но бях сам.
Объркан влязох у дома. Долових отделни думи от разговор в спалнята:
- При...късмет...седмица...много – непознат мъжки глас.
Приближих се и влязох в стаята. Висок мъж в престилка държеше картон с лявата си ръка, а в дясната химикалка. Разписа се и смъкна и двете.
- Радвам се, че имаме възможността да се запознаем и лично, г-н Дреамов! – подаде ми ръка той.
Механично отговорих на поздрава, но съзнанието ми беше другъде. Така и не му отговорих. По средата на стаята ми имаше болнично легло. А на него лежеше неподвижна с вързани системи – Екатерина.
- Какво се случва? Какво ѝ е?
- Как така какво ѝ е? Жена ви е тежко болна! Остават ѝ не повече от седмица-две живот!
- Тежко болна? От какво е болна? Няма ли как да ѝ помогнете? Нали сте доктор!
- Не можем да определим...
Как така не можеха да определят? Та нали цял живот за това учат... за да могат! Ядосан се обърнах, но тогава ме удари друга мисъл... всъщност заваля дъжд от въпроси. Жена ми? Кой по дяволите е доктора? Защо има болнично легло у дома? Всъщност къде съм?
Огледах се... намирах се в малка болнична стая. На леглото лежеше Екатерина, свързана към монитор, който отчиташе пулса ѝ. Ритмичният звук, представляващ сърцето и беше прекъснат от монотонното му повторение. Доктора го нямаше. Бяхме само аз и тя, а тя... тя вече изчезваше.
Осъзнах се и бързо изкочих от вратата.
- Доктор! Трябва ми доктор! Сестра! Някои! – глас пустиня.
Цялото отделение беше пусто. Нямаше жива душа.
- Приемете го, помощник-капитан Антон! Екатерина е мъртва. Само пречеше на проекта. Очаквам ви в понеделник!
Пред мен стоеше висок, едър мъж. Приличаше на военен, но нито беше облечен в униформа, нито имаше обичайното тъпо изражение. Той се извърна и стъпките му заехтяха из празния коридор.
Сгромолих се на колене, а след това и по лице. Всичко потъна в мрак. Чувах само ехтежа на стъпките му.

Отворих очи леко задъхан. Ритмичния звук на кардиографа. Болнична стая. Но този път аз бях на леглото. Уплаших се. Още не бях се върнал в реалния свят.
- Приключваме за днес, г-н Дреамов! Може да си починете! Стаята ви е приготвена, а след петнадесет минути ще има и вечеря! – говореше ми лекарка на английски, а лицето ѝ премина от сериозно в лека усмивка накрая. Съни. Крайновреме беше и тя да засияе.
Докторът Влоеистов откачи всички сензори от мен и ми помогна да стана. Минахме по тясно коридорче и скоро достигнахме до стаята ми. Необичайно уютна за мястото където се намираше. Влязох сам.
Не много широко помещение, с единично легло. Далеч от болничните легла. По-скоро като едно от тези, които хората си купуваха за себе си. С голям матрак и меки завивки. До него се извисяваше библиотека, малко по-висока от мен самия. Цялата наредена с книги. От дясно до стената стоеше тежко дървено бюро, осеяно с чекмеджета. От ляво на вратата имаше стол, а на него – бельо и спален комплект.
Преоблякох болничната риза и зачаках обещаната вечеря.

Междувременно в другия край на лабораторията:
- Какви ги вършиш, Влоеистов? За този мъж нямаме никакви сведения!
- Знам, че го срещаме за първи път, но имам чувството, че ми е познат!
- Това не е причина да го слагаш в тази секция!
- Как да сложа някого, когото на мен изглежда познат в раздела „Образи изцяло изградени на мозъчна активност – несъществуващи персонажи”? Този човек ми е познат!
- За това да го сложим при жена му, най-добрия му приятел и сина му? Съжалявам, но само те са истински хора във виртуалния свят, който пресъздаваме върху сънищата му. Само те имат истинска стойност за неговите спомени! Ами ако му създадем фалшив спомен с хора, които никога не са го познавали?
- Ами ако не са фалшиви и не го направим? Никога не знаеш какво може да е заличено от съзнанието на този човек! Не случайно е тук... няма да го записвам никъде докато не разбера повече...
- Добре тогава... отивам да му занеса вечерята и след това ще се оттегля в покоите си!
- Лека нощ.
- Лека нощ.

---

Макар и да не е това идеята на заданието и клишираната идея за нерядката фалшивост в хорските взаимоотношения в интернет. Премислеността или лъжите. Агресивността или подлостта, защото няма как да те пипнат в "нет"-а. Реших да ви представя различен поглед над задачата - ако мога така да я нарека. 🙂

You have accepted 1.00 Gold from Rokamball. Благодаря за случайното дарение. Не знам по какъв повод, но благодаря! 😃