Join the new world

Беше мрачен октомврийски ден. Отново валеше в Дръстър. Капките монотонно шумоляха по разпръснатите локви по пътищата. Улиците бяха празни. Само някоя и друга кола разплискваше разпилените язовирчета. Вървях умислен, закрит под тъмно черното си бомбе и бежавия си шлифър. Дали наистина това бе възможно? И дори и да беше, откъде тя можеше да знае за това?
Спрях се пред местната кръчма. Винаги се отбивах там за по едно питие преди да се прибера в празния си апартамент. „Реми” беше едно от най-спокойните места в града. Рядко там се появяваше някой освен мен самия. Пък и да се случеше, не се задържаше за дълго. „Реми” не беше от най-приветливите места. Единствената нисковатова крушка на тавана едва успяваше да освети помещението. Всичко потъваше в сумрак когато залезеше слънцето. В дни като този – никой не се появяваше в мрачната бирария.
Затворих вратата зад себе си и шумоленето на капките остана от другата страна на дървото. Отърсих се, а след това вдигнах поглед в блудкавото помещение. Противно на очакванията ми - присъстваше и трети човек. Широкоплещест строен мъж с разкопчана бяла риза и официален панталон беше седнал на бара.
Съблякох шлифъра си и го окачих на дървената закачалка зад вратата. Положих и шапката си там.
- Хей, Антоне... няма ли да седнеш? – подвикна ми бармана.
Задълбочен в мислите и анализите си, се бях улисъл и стоях до закачалката. Тъмният черен шлифър със сигурност не беше на домакина, но все пак ми беше някак познат.
Откъснах съзнанието си за малко от своето недоумение и се запътих към бара.
Настаних се удобно през една седалка от третия член на компанията.
Лицето му беше строго, набръчкано с добре подстригано катинарче. Очите – сурови и черни. Косата му не беше много късо подстригана. Достатъчно, че да му пада бретон почти пред очите, но не достатъчно, за да мога да я нарека дълга. Въпреки необичайния си вид, той ми изглеждаше все по-познат...
- Скоч с лед...
- Направи ги два..
- Фен на скоча? – реших да завържа разговор.
- Моут Влоеистов – каза той и ми подаде ръка. – Приятно ми е!
- Антон Дреамов... на мен също! Интересно име... предполагам не сте от тук?
- Холандец съм, израстнах в едно крайбрежно селце близо до Амстердам....
Какво по дяволите прави този холандец тук? Аз лично се чудя какво правя тук, а съм роден в този град...
Двете студени стъклени чаши се проснаха пред нас.
- Наздраве! – повдигнах своята.
- Наздраве!
- Та... Моут,нали? Прости въпроса ми, но какво правиш тук?
Мъжът отпи от чашата си и не отговори. Мълчанието отново заля стаята. Както обикновено. Бармана все търкаше стъклените чаши с бялата си кърпа. Не разбирам защо го правеше. Тук не идваше никой, но той все чистеше... все подреждаше...
- Антон... пази си главата като излизаш – каза широкоплещестия мъж като се изправи и доизпи скоча си. – До по-късно!
Докато той си обличаше шлифъра, за да излезе, аз стоях неподвижен и уплашен. Да си пазя главата? До по-късно? Какво по дяволите? Кой беше този човек и какво се опитваше да ми каже? Сигурно е луд... трябва да е луд... все пак е дошъл в това забутано място чак от Холандия... няма как да не е луд...
- Антоне, добре ли си? – попита ме леко разтревожен Радо.
- Сипи ми още едно...
Горчивата течност изпълни отново студената чаша. Обърнах я на екс извадих десет лева и ги метнах на бара.
- Задръж рестото! – казах аз като станах и се запътих към вратата.
- Но... Антоне! Добре ли си?
Без да отговарям наметнах шлифъра и си сложих шапката. Отворих скърцащата дървена врата и излязох отново на улицата.
Затваряйки врата, не можах да повярвам на очите си. Всичко беше сухо, а в небето силно блестеше слънцето. Улиците бяха изпълнени, а града беше оживен.
Сигурно полудявам... трябва да се прибера. Закрачих бързо към вкъщи с ръце в джобовете и поглед в земята. Тогава чух острия писък на скърцащи гуми. Когато се обърнах надясно съзрях въртящата се кола, летяща право към мен. Всичко стана за секунди. Преди да се осъзная държах ръцете си пред лицето и очаквах неизбежното.
- Добре ли сте, господине? – връхлетя ме нечий въпрос.
Отворих очи и мръднах ръцете си. Жив ли съм? Или това е смъртта? Бях плътно до стената на блока, точно под една тераса. Колата беше катастрофирала до мен и за мой късмет се бе завъртяла в другата посока. Мъжът вътре беше целият в кръв, но в съзнание.
Приближих се към него, когато с периферното си зрение улових ново движение. Право към лицето ми летеше ваза. Панически се наведох и сложих ръце над главата си и се свих до стената. Вазата се заби в стената и се разпиля на парчета. Не можех да повярвам. Да си пазя главата... от къде дойде тази ваза?
Свалих ръцете от главата си и се надигнах. Малко над мен се показваше крайчеца на перде. Вдясно от мен, в разбитата кола мъжа вече беше изчезнал. Улицата също беше пуста. Пристъпих плахо напред и погледнах към прозореца над мен. По перваза имаше наредени три вази, несиметрично разпределени. Явно „атентатора” е последното парче пъзел. Сведох поглед до мястото където се разби вазата.
Тя стоеше там – цяла и непокътната. Спокойно на земята. Изпълнен с недоумение продължих по пътя към вкъщи. Явно две чаши скоч смесени с неизвестната по състав напитка у Съни не бяха добра комбинация.
Влязох във входа и се качих на втория етаж. Отключих вратата и влязох леко нервен. Затворих и пуснах резето. Събух се, окачих връхните си дрехи и се запътих към банята. Умих лицето си и се облегнах на мивката. Задъхан и мокър погледнах в огледалото. Защо светеше в хола? Не съм влизал там?
Предпазливо излязох от банята и погледнах в ъгъла зад закачалката за бухалката – нямаше я. Телефонът – преместен. Ключовете ми – изчезнали. Махнах резето и се опитах да отворя входната врата... заключена. Оставаше ми само да приема съдбата си.
- Изглеждаш нервен... – чух познат нежен женски глас.
Обърнах поглед инстинктивно рязко. Там стоеше Съни. Тя беше в дома ми... какво правеше в дома ми?
- Къде са ми нещата? – попитах ядосано и уплашено.
- Какви ги говориш? – погледна ме в недоумение тя.
- Къде ми е бухалката, ключовете, телефона? – отвърнах нервно.
- Ключовете са в ръката ти, бухалката си е в ъгъла, а телефона не знам къде е...
Времето спря. Всичко си беше по мястото. Дръпнах вратата – отключена. Какво ми се случваше. Гледах металната преграда очудено. Чувствах, че някой си прави номера с мен.
- Извинявай, аз... – нея я нямаше.
Затворих вратата, оспорвайки цялото си съществуване, а след това заключих. Тръгнах към спалнята умислен. Какво се случва?
- Ти какво? – отново женския глас.
Тя отново се появи пред мен. Не отговорих, а влязох в стаята си.
- Кой сте вие? – попитах уплашен и третия човек в стаята.
- Вече се запознахме, г-н Дреамов!
Мъжът от кръчмата. Съни беше у дома. Нещата се местеха и изчезваха. Случката с колата. Нищо от тези неща не беше реално. Халюцинирах. Пред очите ми се появи образа на Радо: „Антоне, добре ли си?” . Не, не съм добре. Трябва да поспя. Трябва да си легна.
Проснах се на леглото и затворих очи. Нищо от тези неща не се случваше. Бях сам в апартамента си. Нито Съни, нито Моут бяха там. Бях сам в апартамента си в Дръстър, бях сам в кръчмата „Реми”. Казвам се Антон, не познавам човек Моут, а Съни си е вкъщи на другия край на града. Имам нужда от сън и всичко ще е наред. Всичко ще... е... наред.
Леглото започна да се тресе. Панически отворих очи, а над мен стояха Моут и Съни.
- Вие не сте тук! – казах им.
- Кого убеждаваш? – зададе ми един от лисичите си въпроси Съни.
Всичко започна да се размества. В миг всичко изпадна в хаотично движение. Опитах се да се изправя и да избягам.
- Земетресение! Какво правите?! Пуснете ме! Мамка му, всички ще умрем! Пуснете ме! – започнах да викам когато двамата ме хванаха и притиснаха към леглото. – Луди ли сте пуснете ме!
Отворих очи. Задъхан и запотен продължих да се боря сякаш да се спася.
- Niet bewegen![Не мърдайте!] – каза ми тежък и познат мъжки глас. Спрях да се движа.
След като се огледах осъзнах, че не съм вече вкъщи. Всичко беше бяло и някак клинично. Захвата около ръцете ми се отпусна и пред мен се появиха две познати лица. Красива жена и строг,сбръчкан мъж с катинарче. И двамата в бели престилки. Окачени на „униформите” им стояха табелки с имената. “Doctor Sunny” и “Doctor Vloeistof”.
- Как се чувствате, г-н Дреамов? – попита ме жената на английски.
Бях стъписан. Не отговорих, а само погледнах уплашено и към двамата. Тогава всичко започна да се нарежда. Престилките, бялата стая, мониторите, връхлитащите ме спомени на подписване на договор.
Точно така, несъзнавайки реалната ситуация бях попаднал някъде където никога не бих искал. От седмици изпадах в няколко секундни сънища, разкриващи част от спомените ми. Но различно от очакванията на холандските учени, тяхното присъствие оказваше влияние върху проекта... проекта... точно така.... сега си спомням... подписах се под името „ Проект – Капан за сънища” .
- Ben je klaar? We beginnen weer![Готов ли сте? Започваме отново!] – каза мъжа.
- Не, не... No, st… -

Беше мрачен октомврийски ден. Отново валеше в Дръстър. Капките монотонно...