Join the new world

Когато сам със мислите си ти останеш, погледни нагоре към белият таван на малката ти стая и се опитай да забравиш, таз панелена кутийка, която до сега наричал си я мило, дом. Бетонна пещера с нова, бяла дограма, ах каква мечта за всеки, който няма. Нещастието за едни е щастие за други и ако смяташ, че всички хора искат като теб, да страдат, не си познал. Забрави. Така не става. Няма как да ги накараш да погледнат към тавана и да представят си тоз свят по по различен начин от реалността. Няма как да ги накараш живота си да променят защото тях страх ги е от него. От живота. Те са като лястовици крехки, а когато лястовицата сама остане в зимната вихрушка изоставена от своите, скрили се зад хоризонта преди толкова студени дни не и остава нищо друго освен да пъхне под крилата крехката главичка и да чака и да чака, някое дете с добро сърце да я намери за да я спаси. Шанс, късмет и нищо друго. Ще живее или няма да живее, само туй е неизвестно. Колко тъжно е да си самотен. Сам самичък, слабак изправен пред живота грозен. А той като великан от горе гледа с насмешка на плебея и безскрупулно натиска с ботуша. Защо? Защо е толкова несправедлив? Та нима заслужил си го с нещо? Обиди ли го, каза ли му лоша дума или с нагъл поглед го раздразни? Кажи си и ще ти олекне. Ще забравиш в миг страданието нелепо. Живот ли бе да го опиша, казваше поета без да влага нотки на сарказъм и ирония превзета. Признай се за виновен, наведи глава и продължи да ходиш без посока. Това е твоята съдба. Бездомник скапан от живота. Уморена лястовица в зимен ден.