Join the new world

Балканската война, наричана още Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември 1912 до 17 май 1913 г.
Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

Берлинският договор от 1 юли 1878 г., с който е утвърдено възстановяването на българската държава и се дава независимост на Сърбия и Черна гора, оставя в османските предели значителна част от Балканския полуостров. Тези земи стават обект на противоборство между балканските държави.Договорът задължава османското правителство („Високата порта“) да предостави самоуправление на европейските си вилаети и равноправие на поданиците си, независимо от религията, която изповядват.Изработеният през 1880 г. от европейска комисия проект за реформи в Македония и другите балкански владения на Османската империя остава неосъществен. Със суспендиране на конституцията от 1876 г. в империята се установява авторитарен режим на султан Абдул Хамид II, който допуска само ограничени отстъпки за нетурските народности в църковната организация и училищното дело.
След първите безуспешни опити (Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. и Четническата акция от 1895 г.) през 1899 г. в Македония и Одринско започва въоръжена борба за автономия, ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Тази борба ескалира през 1902-1903 г. с Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Въстанията завършват с поражение на революционерите, но подтикват Великите сили да наложат на Високата порта реформи в управлението на македонските вилаети. Целта на т. нар. Мюрцщегска реформена програма е запазване на териториалната цялост на Османската империя, като се премахнат част от причините за недоволство на християните и се намали по този начин обществената нагласа за въоръжена борба. Програмата се проваля поради несъгласието на Австро-Унгария с идеята за автономия на Македония, издигната от Великобритания и Русия през юни 1908 г.Към това време съгласието между Великите сили, чийто продукт е Берлинският договор, е вече минало. До 1907 г. в Европа се образуват два враждуващи военно-политически блока: Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз.
През юли 1908 г. в Османската империя избухва Младотурската революция. Младотурците идват на власт с възстановяване на конституцията и обещание за всеобщо равноправие в империята. От втората половина на 1909 г. обаче новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци.Реакция на това е възстановяването на ВМОРО (разпусната непосредствено след Младотурската революция) и четническото движение,а също и поредица от въстания на албанците, които започват през 1909 г. и стават все по-мащабни до навечерието на Балканската война.



Дипломатическата подготовка:

Опитите за създаване на съюз между България и Сърбия започват още преди стихването на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост и от анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария.[10] Преговорите се проточват три години (1909-1911 г.) заради разногласия между София и Белград относно поделянето на османските владения в Македония. Русия посредничи за българо-сръбското сближение, но отказва да даде на България гаранции срещу румънско нападение, тъй като не иска да насърчава нападателна война срещу Османската империя.[11] Няколко обстоятелства ускоряват преговорите и избухването на войната:


Манифест на цар Фердинанд І за обявяване на война на Османската империя
Усилията на българската дипломация да издейства от Цариград спиране на гоненията срещу македонските българи (подновени след кратко затишие през Младотурската революция) се провалят.
Вследствие и на това ВМОРО повежда борба срещу младотурския режим с терористични методи. Т. нар. „магарешки атентати“ предизвикват масови изстъпления срещу българите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). Те, на свой ред, водят до обществен натиск върху правителството в София да защити сънародниците си в Европейска Турция.
През септември 1911 г. избухва Триполитанската война. Конфликтът отвлича вниманието и силите на Османската империя от Балканите за защита на провинциите ѝ в Либия. Сравнително скоро след Босненската криза още една Велика сила, този път Италия, нарушава безнаказано принципа за неприкосновеност на османските територии.
През лятото на 1912 г. албански въстаници завземат Косово и Скопие. Османското правителство проявява склонност за отстъпки към исканията за албанска автономия. Опасението, че албанците ще посегнат на Косово и Македония, кара балканските съюзници да побързат с военните си приготовления.
На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военно-политически съюз, скрепен през следващите месеци с допълнителни споразумения между генералните щабове на двете страни. Отделно от сърбите, правителството на Иван Евстратиев Гешов влиза в преговори с Гърция, които водят до антиосмански договор на 16 май. Броени дни до началото на бойните действия София и Атина договарят и военна конвенция помежду си. Междувременно, през август, е постигната спогодба между България и Черна гора за сътрудничество в назряващата война.
В края на лятото на 1912 г. са направени последни опити за предотвратяване на въоръжения конфликт. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври.България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.


Манифест на цар Фердинанд I за обявяване на война на Османската империя