Join the new world

Вече ще пиша глави(от може би бъдеща книга) с това какво се случва в ерепублик. Ще започна от началото на моето пребиваване тук и ще настигна днешните събития - след това в неделите ще пускам по още глави с това , което се е случило дните от седмицата. Препоръчвам на новите играчи да прочитат тези статии - от тях ще научат новата история на еБългария.


Глава 1 ЮЛИ


Година - 2011 , Месец – юли , Ден – незнаен. Бях събуден от гърмежи на танк на около километър на изток. Намирах се в гората , не знаех колко е часът , кой ден е и колко дни съм бил в безсъзнание , последното което помнех бе впускането в атака срещу окупаторите. Знаех единствено , че трябваше възможно най-бързо да се върна в бой за родината. Тръгнах по пътя , по който бяха следите от влаченето ми. След стотина метра стигнах до лагер – военен. Личаха части от Български военни униформи , всичко бе изгорено. Турският окупатор бе преминал от тук. Продължих на изток , привечер стигнах до гърмежите. Това беше нашата база , но как бе възможно това? Базата бе окупирана от Турците , гърмежите бяха тренировъчни. На близо нямаше Българи . Аз съкрушен тръгнах към моето градче.

Пътят минаваше през гората , трябваше да избирам – да остана някъде близо до базата с риск да ме хванат или да тръгна през гората в тъмната нощ без правото да запаля огън , защото щяха да ме хванат. Вторият начин беше просто невъзможен – нямаше да имам никаква възможност за самозащита , гърмежи от автомат цяха да се чуят , огънят щеше да се види от все още претърсващите войници. Нямаше време за мислене , трябваше да действам бързо , не бях ял нищо от 12 часа , умирах от глад , мозъкът ми бе объркан и тръгнах през гората , съвсем нелогично. Казах си – на Турците няма да се дам да ме заловят , ако ще диви зверове да ме изядат. След като навлязох навътре в гората се отклоних от пътя.

Повървях 100 метра без почти никаква видимост преди да стане наистина ужасно. Качих се на едно дърво , облегнах се на клон и заспах. Нито неудобството , нито гладът ме спряха да спя чак до обяд , както се виждаше по слънцето. Станах , върнах се бързо на пътя , но още от двайсетина метра преди него забелязах , че там в момента маршируваха към нови завоевания Турските войници. Хубаво беше , че това е мястото , в което бях отраснал и познавах всичко като дланта си. Главният път след няколко километра се разклоняваше рязко в дясно , аз тръгнах по пътеката през гората и след неимоверни мъки , за два пъти повече влеме излязох на разклонението. За мое щастие там беше пусто. За самозащита имах само един пистолет Макаров , който срещу десетина пехотинци с автомати не би ми свършил никаква работа. През нощта спах отново в гората , а на следващия ден стигнах в селото. Гледката още от далече бе отчайваща – виждаха се деца , извеждани като затворници към Турция , жените бяха изнасилвани , повечето мъже – убивани , рушаха се къщи , църкви , пееха се Турски химни. Веднага се махнах от там , но преди това изведох един кон от къща в най-далечната част на града – нямаше какво друго да взема за пътуване. Запътих се към Пловдив.

След 7 дни и нощи , на осмия ден както бях на коня бях атакуван. Атакуващите просто ме зашеметиха с два доста силни удара , но не ме убиха. По-късно се свестих наобиколен от двайсетима мъже , говорещи Български. Те бяха малка част от избягалите от Пловдив – другите около 300 души осигуряваха храната , оглеждаха се за турци или вършеха друга работа. Поговорихме си , обясниха ми всичко. Пловдив , Бургас и Русе били окупирани от турците , в София в момента течала битка , за Видин нищо не се знаело , а столицата била преместена във Варна. Беше ми осигурена кола , с която отпътувах към Варна с натоварени във нея провизии....

Следва продължение

Искрено ваш , Румен Василев

Моля за вот и суб , за да видят новите играчи статията