Половинката, част 1

Day 4,468, 11:01 • Published in Bulgaria Bulgaria • by AudAncho

Откъс от книгата "Случки от моя живот"
На невероятните жени, с които ме срещна Съдбата
===============


Снимка: fountainpen.de

Много хора ми писаха, че очакват с нетърпение "Жените, част 3", но поради бурния медиен живот през последния месец, отлагах.
В част 1 обхванах периода до уволнението. Но днес, когато седнах да пиша софийското продължение, осъзнах, че без това писание ще ви бъде трудно да сглобите мозайката, тъй че - ето го!
====================================

Подробности за моята Половинка няма да споделям, защото нямам право. Ще пиша така, че дори хората, които са участници в събитията да не се сетят за Нея.



www.youtube.com/watch?v=UbNLru0wqL0

1982 година.
На 15.09. се случи нещо необичайно. Нашият клас се разпадна - бяхме само 16 човека, което бе недостатъчно, за да останем паралелка. Половината отидохме в Б, другата - във В. Но един от вторите ми братовчеди ме помоли да се разменим, за да бъде заедно с приятеля си от Б. Съгласих се. Нямах приятели в другите паралелки. Всъщност и в нашата нямах - бях затворено момче.
Така попаднах във В, но тъй като нямаше А, В стана А.

Можех да откажа на Митака, но се съгласих и за награда Съдбата ме срещна с Нея - Половинката.

Някои хора мечтаят да се върнат в ученическите си години. Години на всякакви щуротии в час и безгрижни игри през ваканциите. Не съм от тях.
През живота си 3 пъти сънувах кошмари. Първият бе след филм за някакво племе в Южния Пацифик. С нож правеха следи върху черепите си, с което доказваха, че са готови да станат мъже. Не помня как съм изглеждал, докато гледам документалия филм, но ужасът в съня, че ми правят същото на мен, помня до ден-днешен.
Другите два съня-кошмари бяха сходни - сънувах, че съм нарамил чантата си (ранички нямаше по онова време) и пътувам към училище. Във втория даже трябваше да правя контролно. По математика.

Ужас!!!
Е, сещах се,че имам диплома за завършено образование и излизах възмутен, че ме тероризират, но кошмарът си беше кошмар и в двата ученически съня.
Сега разбирате как съм се чувствал 11 дълги и гадни години.
Единственото хубаво нещо беше Тя.

Вече се занимавах с йога. Бях станал в пъти по-спокоен и здрав. Хранех се бавно и спокойно и вече ми стигаше 1/3 от някогашната порция. Бе странно, но с по-малко храна се чувствах по-сит.

В новия А намерих двама приятели, с които прекарвахме много от свободното си втеме. Основахме си Братство.
Към него се присъединиха и повечето от другите момчета в класа. Не бе нещо сериозно - имитирахме рицарските ордени. А какво по-естествено е за един рицар от това да има дама на сърцето, нали?

Нещата станаха постепенно и неусетно. Поне за мен.
Да, правеха ми впечатления усмивката й и разни подмятания, но тогава цялото ми внимание бе в тъпия учебен материал, който не ми свърши никаква работа, както показа досегашния ми жизнен опит.
Първият път, когато осъзнах, че "не съм съвсем безразличен" към нея бе на една ексурзия.

През зимната ваканция бяхме в Елена.
Ходихме в някакъв завод и...на още 2-3 места. Но повечето време си бяхме в туристическата спалня. Съседи ни бяха ученици от ТВУ-Завет. ТВУ значеше Трудово-възпитателно училище - интернати, където отиваха непълнолетните престъпници. Не помня как. но тези момчета ми се довериха и прекарвах доста време с тях. Не мислех за тях като за опасност, поне не и към мен. Но ето какво се случи.

В една голяма стая стояхме няколко съученика, когато изведнъж всички млъкнаха и се опулиха. Обърнах се и видях, че 3-ма от ТВУ-то стояха на вратата.
- Искаш ли да рисуваме?, - попита едно от тях.
- Да, - отговорих аз и взех комплекта си с 20 флумастера.
Някои от тях бяха добри художници. Един от тях след години се прочу като първокласен фалшификатор на долари. И то във времето, когато нямаше цветни принтери.

Когато се върнах в стаята, отношението към мен ряско се бе променило. Смятаха ме за... абе... момичетата ме гледаха някак по-въодушевено. Ако мога така да се израя. А Тя направо бе агресивна. В добрия смисъл на думата.

Постепено стаята се изпразни и останахме само аз, Тя и една учителка. Тогава се почна...
Не помня всичко, защото ми е в блажена мъгла, но краят бе една песен на Елвис. - Пусни ми "Kiss me quick"!
И аз я пусках.


www.youtube.com/watch?v=aV5bq0Km_iM

Пусках я поне 3 пъти и все имах усещането, че нещо ми убягва. Кой да ми каже, че "Kiss me quick!", значело "Целуни ме бързо!".
Е, може би, щях да се сетя и сам, ако не беше учителката, което седеше на съседното легло и ме гледаше особено. Защо не се махаше? Не разбираше ли, че трябва да останем сами?
Тогава ми просветна - добре го разбираше, даже много добре, а причината да остане бе, че и тя ме харесваше. Бързо го схванах, но Половинката ми не. Накрая се нацупи и излъчваше лека тъга. Но как да й кажа? Как?!?

Съдбата ме срещна с Нея, но все някой се появяваше в неподходящи моменти. Е, не винаги. През останалото време аз се издънвах. И то със страшна сила.
Правех, например, план как ще я приближа, как ще й дам цвете и ще й кажа това и оноова. Но се получаваше следното - отивах до Нея, давах й цветето и си глътвах езика. Когато оставах сам, се чудех защо така се вдървявах. Всъщност, не, не се вдървявах. По-скоро нейното присъствие ме... не знам как да го кажа... успокояваше, може би е по-точно. Сякаш няма да сме само броени минути заедно, а цяла вечност. Беше най-приятното безвремие, което съм изпитвал някога. Да-а-а-а...


11А, 1984-5, ЕСПУ "Васил Левски", Исперих
Снимка: Личен архив

През есента на 1983-та, училището ни пак стана Основно, а аз изкарах 10-ти и 11-ти клас в Гимназията. Смествахме се някак, защото повече от половината време прекарвахне за теория и практика в СПТУ по МСС, където изкарахме СИП-а си. Резултатът - книжка с категориите М, В, С и Т(трактори).
СИП бе свободно избираема професия, а СПТУ по МСС - Средно политехническо училище по механизация на селското стпопанство. Сиреч - там излизаха трактористи и комбайнери с бонус - категория С. Там бяха само момчета, та се сещате каква атракция бе класът ни, докато се придвижваше от една сграда до друга.

Исперих е малък град и на училище ходехме пеша. Около 20'-30' бе достатъчно време даже и за първокласниците. Слънце, дъжд, сняг... нямаше значение времето. За 11 години най-много 3-4 дена да не сме учили поради много сняг. Тогава сняг имаше, виелици с навявания - още повече.
Един такъв ден бе и много мразовит. Колите не палеха. Само едно капиталистическо "Alfa Romeo" с предно задвижване беше трън в комунистическата пропаганда.
Бе паркирано на улицата, но запали от първия път. Караше го италиански инженер, помагащ в строежа и оборудването на Завода за фаянсови плочки - най-големият и модерният на Балканите по онова време.

Но, както вече споменах, подобни дни бяха рядкост. А ние си знаехме колко минути е до еди-кой си завой, колко до еди-коя си градинка и т.н. Така и аз знаех кога да тръгна, за да съм точно в Гимназията на спокоен ход.
Вървях по едни и същи улици, дори тротоари, но веднъж някаква патка ми препречи пътя. Засъска и не ме пусна дори, когато минах на отсрещния тротоар. Върнах се и минах по друга улица.
Това се повтори, потрети... Разбирах животното - пазеше си патетата. Но веднъж закъснявах. Не обичам да закъснявам и затова изобщо не бях в настрпение. Когато тъпият пернат добитък ми засъска, се ядосах още повече и не се върнах, а й засъсках аз. Забрави и за патета и за майнчински инстинкт и си плю на плавниците. Бях леко учуден, но нямах време за дреболии, а забързах ход.

Закъсненията ми бяха рядкост. Всъщност... не помня такива. Обиковено така си преценявах нещата, че пристигах поне 10' по-рано. Оказа се, че същото правеше и Половинката ми. Често се засичахме пред входната Й врата и заедно вървяхме. Но още по-често се случваше следното. Когато виждах да излиза, теглях по един спринт и стигах до пресечката много преди Нея. Имитирах спокоен ход с цел успокояване на пулса. А шумът от тичането Й, за да ме стигне, предизвикваше доволна лукава усмивка.

Минавахме по Царсия път - плочките пред паметника на Основателя. Това бе нашия си път, защото останалите минаваха по отсрещния тротоар.
Когато бях с Нея неосъзнато се "надувах", което забавляваше хлапаците зад нас. Имитираха ме, но на мен не ми пукаше, щом виждах усмивката Й.


Царския път
Снимка: forum24.bg
Дойде последната година мъки - 11-ти клас.
Учебната програма наблягаше на СИП, поради което имахме цели дни кормуване. СПТУ-то бе на няколко километра от града и пътят бе в прах, сняг и/или кал. Затова ползвахме градския транспорт.

Веднъж на спирката Половинката каза:
- Има екскурзия до Канарските острови за 1'000 лева. Който ме заведе, ще се омъжа за него.
Всички се засмяхме на шегата, но аз се замислих. А защо не? Защо да не я заведа и там да й предложа да се ожени за мен? Но после леко се отчаях.
Трябваха 1'000 лева за нея, но и толкова за мен. Иначе как щях да отида, за да й предложа. Прибавяме и още 300-400 лв за харчене и подаръци и стават 2'500 лева. И откъде толкова пари?

Бяха ми потънали гемиите, когато един разговор с леля ми, ми даде надежда.
Разговорът бе какво мисля да правя след 11-ти клас. Имах 2 предпочитания - лекар и археолог. Но след години учене щях да получавам 200-300 лв, докато някакъв плочкаджия с незавършен 8-ми клас взимаше подобни пари за седмица. Не помня дали й бях споделил идеята с Канарските острови, но леля ми каза:
- Защо не станеш военен?
Ще изглеждаш добре в униформа. А и офицерите взимат "една шапка пари".
Последните думи ме върнаха в играта.
Тогава не осъзнавах, че Канарите бяха към Испания - страна от НАТО, до която нямах право да пътувам, ако стана офицер към Варшавския договор.

Но всичко се прецака още в края на януари 1985-та.
Бяхме на рожден ден в съученик, онзи, който след година щеше да ме почерпи с най-добрата кайсиева ракия, която съм пробвал през живота си.
Учехме "Под игото". Предстоеше ми оформянето на оценката по литература за 1-ия срок и буквално денонощно учех. Бях изчел де що има критики по темата от Милена Цанева. Затова и с трудност оставах буден. Трябваше през минута-две да се движа. Затова, когато Тя заговори за рецепти, аз казах, че имам нещо по темата и тръгнах мъм къщи. За 10'-15' отидох и се върнах, но най-важното - хладната зимната вечер ме разбуди.

Донесох, всъщност, тетрадка. В нея, освен рецепти, имаше съновник, гадаене на кафе, на карти и зодии. Тогава нямаше книги по всички тези теми и всяка информация бе ценност. Астрологията се оказа най-интересна. Бяха общи приказки за слънчевия знак, а накрая завършваше с подходящи зодии за брак. Тя прочете нещата за своя знак и завърши с:
- О, значи можем да се оженим.

Исках да кажа, че бракът ни е нещо естествено, но няма да се оженим скоро, защото и на двама ни предстояха години учене. Но умората си каза думата и успях да кажа само:
- Не. Ще бъдем много далеч един от друг.

Не видях погледа Й, но предполагам, че ме е разбрала погрешно. Предположила е, че не Я искам за съпруга. Гадна работа!
Оттогава мразя "Под игото". И донякъде Вазов.

От този ден нататък Тя започна да се отдръпва от мен, но не го забелязвах - учех като идиот. За капак ходех и на курсове по математика... Изобщо... успях чрез глупостта си да загубя това, което не биваше да губя.


Абитуриентски бал, май 1885 г
Снимка: Личен архив

На абитуриенския ни бал бе с най-красивата рокля, която бях виждал някога, но... с друг.
Когато облякох униформата, Тя не ми прати нито едно писмо и военната кариера вече бе безмислен избор. Усещах, че вече има сериозен избранник. И бях прав. Отдавна е семейна. А аз все още се питам как щяха да се развият нещата, ако й бях казал "Да!".


Клетва, 1985, ВНВУ "Васил Левски"
Снимка: Личен архив

Половинка има, уважаеми читателю!
Появи ли се, не я изпускай, защото без Hея никога няма да си пълноценна личност.

Желая ти да Я срещнеш и да бъдете щастливи заедно!


=============
Половинката, част 1
https://www.erepublik.com/bg/article/-1118626-2712832/1/20