Join the new world

Златният изгрев над горите беше вълшебен. Краищата на клонките искряха в слънчеви искри и се люлееха.
Очарован от приказната гледка, не можех да приема, че по тези места има зло и насилие. Листата от един храст се откъснаха и превърнаха в пеперуди. Крилцата им преливаха в цветовете на дъгата.
Бронетранспортьорът спря почти на края на просеката. Оранжевите машини бяха спрели поредната си атака към дърветата. Работниците закусваха, заедно с войниците, разменяйки си манерки с различни напитки.
- Е, тръгвай!- потупа ме по рамото шофьорът и въздъхна- Бог да те пази! Макар че не знам има ли го тука...
Един войник подигравателно ми изкозирува.
- Отивай! Може да ни върнат главата ти, но за другото не гарантираме!- присмиваха ми се дървосекачите.
Всичко това сякаш ставаше с някой друг, а аз наблюдавах. Бавно преминах фронтовата линия. Дърветата замълчаха. Тази тишина беше сякаш преценяваща. Щяха ли да ме приемат?
х х х
„...и тези дървета изглежда имат връзка с местните. Виждам ги как долепят ръцете си до стволовете и им пеят. Някаква симбиоза ли е това или ги боготворят?...”
Из дневника на Турел

Чужденецът навлезе между дърветата- пазачи. Нямаше нищо в ръцете си, което би наранило нашия свят. Смешната му кръгла глава не беше защитена. Какво искаше?
Нима не разбираше, че пазачите няма да се спрат, въпреки призивите му? Ето- клоните се надигат и го удрят. Той пада.
Спускам се към него, казвайки командата за спиране на пазачите. Късно ли е?
Още диша. Не съм виновен. Дърветата не обичат земляните. Не съм виновен, нали? Духовете ме изпратиха...