"Столично"

Day 4,404, 01:12 Published in Bulgaria Russia by theCrow.

Първо искам да благодаря на всички, които коментираха, вотваха, шаутваха, та дари и даряваха за бедния войник 😁 . Разбира се мисията все още не е приключила, като това е последната статия, която трябва да събере 25 коментарина. Нещо, което мен лично адски ме дразни, но какво да се прави... мисия, а аз тях ги обичам, професионално изкривяване, дето му се вика.



Този път ще е малко по-различно. Тъй като доктор Morrpheus ме подкани да напиша нещо от сърце... ето го и него.

София, град, обединяващ простолюдието и "висшата" класа в едно.
Стрелките на дигитализирания ми часовник сочеха нищото. Но като роботи, така и ние сякаш бяхме програмирани да знаем къде е крайната точка на тези малки, контролиращи времето, устройства. Стоях, зареял поглед в това чудо на човешкия ум, чудейки се, защо сме подчинени на времето и как по дяволите стана така, че да робуваме
на тези стрелки ?! 500 години робство, но това нещо обвило китката на лявата ми ръка, беше по-тежко. "Умният" часовник, както беше по-известно вече, имаше и тази способност да сменя визията си. Поиграх си с различните му вариации, но една ме втренчи още повече... очите ми стояха приковани в секундарника, гледайки как числата стигаха до 59 и обратно... 0...1...2...3...58..59...0 Само числа, но друга мисъл падаше като тъмен буреносен облак в съзнанието ми. Това не са просто числа, това е началото, това е и краят. Раждайки се, нашето пътешествие стартира, започвайки от нулата. Секундарникът програмиран ни от Господ започва да тиктака, синхронизирайки се с този, който лежеше безмълвен на ръката ми. И сякаш да ни напомни, че не сме вечни пътешественици на земята, той показваше как времето тук ни изтича. 18:37:52 - десети декември, 2019 година. Този безмислен час, тази изтичаща минута, следвана от бързо игращият секундарник... никога нямаше да се върне, НИКОГА повече. Тази мисъл ме светна през очите, като бомбена заря на смъртоносното поле в Хирошима през 6 Август, 1945 година. Часът бил 8:14... секунди преди американските летци да поемат ролята на Всевишния, предопределяйки съдбата и часа на смъртта на тези, незнаещи какво ги очаква, хорица. ...35..36..37... жена, всеотдайна и грижовна, приготвяше закуска за мъжа си - костюмиран, стегнат младеж, стягаше куфарчето си за работа...43..44..45... старец, пушейки на прозореца в кухнята си, замислен за внучката си, която растеше толкова бързо и беше толкова красива. Искаше му се днес да я навести. Беше сигурен, днес ще е денят, в който ще купи,обичаният от всички шоколад, и ще прегърне момичето на дъщеря си...51..52..53.. Августовското слънце проникваше през завесите и пронизваше затворените очи на 9-годишното момиченце. Трябваше да става, беше обещала на майка си, че ще й помогне с приготовленията на закуската. Подскочи от леглото и с бърза стъпка тръгна към... 0 ... тъмнина, хиляди животи, прекъснати от глупостта.. 1..2..3..4... сякаш нищо не бе станало. Часовникът продължаваше да тиктака, за тези, които все още дишаха. За останалите стрелките бяха замръзнали на 8:15...
Отвърнах поглед от това малко, но могъщо оръжие на времето. Погледнах на вън, беше мрачно, мъгливо и сиво. Но бях жив, бях тук, бях здрав... моят секундарник все още тиктакаше.
Не губете времето си хора и без това изтича неумолимо. И без това не знаем коя секунда ще бъде последната ни. Не губете вярва в себе си, не приспивайте мечтите си. Борете се за това, което най - силно искате и живейте така, както е само във вашата глава. Не слушайте отсрещния, който ви казва, че това е загуба на време... всяко движение, дори и без движение е загуба на време, но как ще я загубите, вие решавате.


Междувременно в този си дух и с леко други мисли написах набързо и това. Нямах листче хартия, за да стане по-красиво разказано, но и телефонът ми свърши работа:

В чест на всички, които оставят родителите си, за да станат част от ежедневието в името на богатството ( в това число и аз).


Столично...
(ако ще го четете като народна песен, по-добре го прескочете 😊 )

Град – мечти,
сиви, монотонни дни.
Град – пари,
забравени, майчини очи.
Работа – тъмно ежедневие,
спомени, миг на удовлетворение...

И тъй час след час,
на живота, казвайки „пас“.
Борейки се за пари,
погубваш сладки младини.
А за къщата голяма,
умира любовта на двама...

Ах, твоята мечта
как запрати те в калта.
Ах, как живота ти минава
в грях, лъжи и без промяна...

Дума – забвение,
има нещо общо със „заколение”.
Забрава,
ето това е нейното определение.
Това ли е краят на твоето приключение ?

А дали ще издържиш
този град – „мечта“ да прекосиш ?
Да се върнеш там, където всичко почна,
при семейство, дума непорочна.

Може би всичко отначало,
може би, дори би те заболяло.
Но дали някога ще си простиш,
ако майка, татко за столицата замениш ?

...



Не ме бива да пиша, но каквото ми беше на сърце по това време си го излях. Принципно не съм тъжен човек, така че не съдете по разказа и "Столично".
А грешки сигурно има бол, както се казва. Все пак и двете ги написах на бързо 😃

Поздрави,
еВйника