Join the new world

-Част двадесета

,,Нападението”

Вратата на работилницата бързо се отвори,откъдето излезе висок,корав мъж в средата на тридесетте си години,с остра като бодлите на таралеж черна коса и работни дрехи. Това бе Марус,бащата на Ставрос,който изтича до малката желязна портичка към предният двор. След като я отвори той видя синът си проснат на земята по гръб,а до главата му имаше няколко петна кръв. О Боже! – възкликна уплашено младият баща и пое синът си на ръце. Фина! Фина! – завика жена си Марус. От къщата се подаде млада жена с кожа бяла като сняг,тънка снага и тъмна дълга коса. Това бе Фина,майката на Ставрос. Божичко…-уплашено извика тя – детето ми!
-Какво става там мамка му!? – дотича старият Парис.
-В безсъзнание е! Бързо някой да донесе нещо,с което да му превържем главата,че кърви – бързо подаде Марус. Фина бързо изтича в къщата,а Парис погледна внукът си – мръсници,изръмжа старият войник-на внукът ми посегнаха!
Дойдоха! Торките дойдоха! – подплашено викаше Парна,тропайки с бастуна си. Парис бързо се запъти към къщата,ръмжейки ругатни по адрес на торките и вярата им.
-Къде отиваш бе Парис? – подвикна Парна, но мъжът и въобще не й обърна внимание и подмина към къщата.
Фина излезе,носейки разпилян бинт, спирт и памук.
Ето,нося-нося…бързо Марус,моля ти се превържи го! – повтаряше младата майка.
Трябва да се махаме оттука – каза Марус, събирайте каквото можете и да се махаме,че ще ни избият тука! – заповеднически говореше на жена си и майка си Марус.
Ох Боже какво доживях! – вайкаше се старицата и тропаше с бастуна си по земята. Навън се нададе страшен вой, последван от стрелба и плач. Фина дотича с тънките си крачка до доварът,откъдето се надигна леко на пръсти и погледна какво се случваше навън. От вдигащият се дим на улицата се долавяха проблясъци,последвани от гърмеж.
Няколко бегълци паднаха на земята, обляни в кръв.
Леле идат! – викна Фина. Марус я погледна и викна – хайде бе жена,какво се мотаеш багаж има за събиране!
-Ама то…няма време, тука са! – отвърна тя,на което Парна отговори уплашено – ами какво правим тогава?
-Тръгваме така…-отвърна Марус. Сега от къщата се подаде Парис с пушка в ръце – няма да им се дам на тия кучета!
Татко хайде,тръгваме! – подкани баща си Марус.
-Никъде не отивам! – решено отвърна Парис – тръгвайте Вий,аз оставам тука! Кучетата посегнаха на домът и внукът ми…цял живот съм се готвил за тях сега ще им покажа! – настояваше старецът.
-Стига говори глупости баща ми,идвай хайде! – опита се да разубеди баща си Марус,но без успех. Парис бе решен да остане и да се бие с торките – тъкмо ще ги забавя, Вий да сте живи,мен не ме мислете… - продума Парис и излезе навън. Сега останалите Алкидупли с мъка се разделиха със своят стопанин и добър баща и бързо отидоха до задният изход на двора,откъдето бързо излязоха. Марус носеше синът си на ръце,а Фина помагаше на Парна да се придвижи по-бързо. След малко се дочуха няколко изстрела от тяхната улица,но вече беше късно,Марус не можеше да се върне и да види баща си за последно,нито да му помогне – не,той и семейството му трябваше да бягат.
Обратно на улицата пред домът на Алкидупли, Парис стреляше на сляпо по посока на димът на улицата,откъдето идваха торките. Тогава от димът излезе огромен по размер мъж,с гъста черна брада,огромни космати черни вежди,над свирепите му черни очи. Целият бе покрит в черна войнишка униформа и черна каска,с едно бяло петно в средата,в което петно имаше червен полумесец и звезда.
Парис бе успял да рани огромният торк в лявото рамо,но само толкова. Вече не му бяха останали патрони и той знаеше,че краят му бе дошъл. Бидейки корав човек обаче, Парис не се подаде на отчаянието а подхвана пушката си в готовност за ръкопашен бой. Хайде идвай куче! – изръмжа старият Алкидупли. Торкиският войник грабна ятаганът от гърба си и бавно се приближи към старецът. Един замах с ятагана и старият Парис се сгромоляса разрязан на две на земята.

Оцелелите Алкидупли вече знаеха – нищо нямаше да се върне и нищо нямаше да бъде както до сега.

Всичко беше ясно – задаваше се война…

Следва продължение…