Join the new world

„Ура! Навън има сняг“. С тези възклицания децата от блока се струпаха на заскрежените прозорци. И когато час по късно бяха навън, падна голяма веселба. Малчуганите тичаха из преспите, въргаляха се в тях и радостно пищяха. Замеряха се със снежни топки, а когато това бързо им омръзна, се заеха да правят снежен човек.

Симо тъжно гледаше през прозореца. Преди няколко дни се бе разболял и кашлицата все още не го беше оставила напълно. Сутринта беше попитал майка си дали може да излезе навън, но тя със строг глас му бе обяснила, че още кашля и студеният въздух само ще му навреди. После го бе погалила по главата и се бе заела да меси питката за Бъдни вечер, да прави сърми, ошаф, печена тиква, боб чорба и какво ли още не.

Всичките му приятели бяха навън и Симо тъжно наблюдаваше от прозореца на третия етаж как те първо направиха три големи снежни топки и ги поставиха една върху друга. За ръцете на снежния човек използваха пръчки, за очи и уста камъчета, а за нос – един стар морков, който Нели бе свила от хладилника в къщи. Шапка и шал забравиха да му сложат, защото Иван предложи да се пързалят и всички деца хукнаха да вземат шейните си.



Дворът опустя и снежният човек остана да стърчи самотен близо до отрупания със сняг кестен.

Симо все още стоеше на прозореца и гледаше тъжно снежният човек. Колко му се искаше да си има свой собствен. Щеше да е първото дете в блока и може би дори в квартала със свой собствен, ЖИВ, снежен човек. Двамата щяха да станат големи приятели. Щяха да се въргалят в снега, да се замерят със снежни топки и дори да се пързалят с неговата дървена шейна. Жалко, че навън бе толкова студено и не можеше да излезе.

- Мамо, навън студено ли е? – попита той майка си, която все още шеташе в кухнята.

- Много е студено.

- Колко градуса?

- Не знам, Симо. Сигурно минус 5. Защо не видиш на телефона.

Симо грабна смартфона на майка си и се взря в екрана. Показваше минус 10 градуса.

- Мамо минус 10 много студено ли е?

- Много е студено.

Симо остави телефона и отново отиде на прозореца. Загледа се в снежния човек и си помисли, че без шапка и шал сигурно му е много студено. Трябваше да помогне някак, но как? Реши се на отчаяна стъпка. Отвори бързо прозореца и като се подаде навън се провикна:

- Хей, Снежен човек! Искаш ли да сме приятели? Да? Супер? А студено ли ти е?

Не дочака отговор, защото майка му се подаде от кухнята и ядосано викна бързо да затвори прозореца, защото ще настине. Симо тъжно се подчини и реши, че трябва да поотърси помощ от баща си.

- Тате, на снежния човек му е студено.
- Какво? – баща му тъкмо се стягаше да отиде до магазина – Какъв снежен човек?
- Този в двора. Ела да го видиш.

Двамата погледнаха през прозореца Симо посочи навън.

- Той е мой приятел. Виждаш ли няма си нито шапка, нито шал. Моля ти се, нека да изляза за малко и да му сложа. Иначе ще се разболее и ще почне да кашля, като мен. Може дори и висока температура да вдигне. А ако вдигне висока температура, ще започне да се топи. Трябва да го спася!

Бащата му се почеса по главата.

- Не знам Симо, още не си оздравял напълно.

- Ама аз вече не кашлям. Ето виж!

- Ако майка ти позволи, мога да те изведа за 5 минути.

Майка му, която бе чула целия разговор подаде глава от кухнята и строго забрани всякакво излизане. Очите на Симо се насълзиха и той се разплака.

- Хей, не плачи приятел! – каза баща му – Знаеш ли какво ще направим. Искаш ли аз да отида и да му сложа шапка и шал? Така ще спасим снежния човек от настинка.

Симо мълчаливо кимна, след което изтича в коридора и подаде на баща си своето червено шалче, което много обичаше и шапката, която баба му бе изплела. После попита:

- Тате, може ли като слезеш долу да звъннеш на мама?

- Защо?

- Ами тя няма да вдига. Аз ще се обадя, а ти ще сложиш телефона на ухото на снежния човек. Искам да го питам нещо.

Баща му се усмихна, след което грабна шала, шапката и телефона и излезе навън. След минути бе до снежния човек. Децата се бяха постарали. Кълбото най-отдолу бе доста обемисто и дори възрастен човек би могъл трудно да го вдигне. Внимателно уви шала около „врата“ на снежния човек, след което нахлузи шапката на „главата“ му. После вдигна глава към прозореца. Симо бе там, опрял лице на стъклото, за да вижда по-добре.



Извади телефона и набра номера на жена си.

- Скъпа, тук долу съм. Помаха й той през прозореца. Дай телефона на Симо, да му кажа нещо. Хайде. Симо, ето ти снежния човек.

Допели телефона до плетената шапка и чу детето да казва: „Хей, Снежко, сега трябва да ти е топло. Но ако през нощта ти стане много студено, заповядай у дома на гости. Можеш да поседиш на балкона“.

Въпросният балкон бе остъклен, но обикновено държаха прозорците отворени, за да ме се запарва прането, което висеше на сушилника. Едва ли ще му стане по-топло на Снежко, помили се той, след което се усмихна и отиде да купи ракия и вино.

През целия ден, каквото и да правеше, дали щеше да си играе с играчките, дали да гледа анимация или да си оцветява книжка, Симо час по час поглеждаше към прозореца и съзерцаваше снежния човек. Много му се искаше, да отиде и да го прегърне.

Баща му се върна от пазар и седна с него да му помогне с построяването на къща от стар конструктор.

- Какво ли ще ти донесе дядо Коледа ? – попита го той. Беше му купил количка с дистанционно управление и сега тя седеше скрита в гардероба между стар панталон и чифт слипове.

- Количка с писта, по която да е движи. Но…вече искам нещо друго. Дядо Коледа дали прави промени в последния момент? – разтревожи се Симо.

- Съмнявам се! – вдигна рамене баща му – И каква е новата играчка?

- А, не е играчка. Тате, дали Снежко е жив?

- Разбира се. По Коледа всички снежни човеци оживяват и ако децата, които са ги направили са били послушни, могат да им отидат на гости.

- Ама аз не направих Снежко – почти се разплака Симо. – Не искам той да ходи при Нели или Иван, искам да дойде при мен.

- Е , ти нали му подари шалчето и шапката си. Ами че това е по-важно. Сега Снежко е твой приятел и кой знае, ако си послушен може и да дойде да те каже „Здрасти“.

Вечерта мина неусетно. Симо беше послушен цяла вечер. Изяде всичко, което му сложиха в чинията, прибра си играчките от пода и дори си изми зъбите без да го подканят. Преди да си легне погледна през прозореца. Снежният човек бе още там, едва осветен от прозорците на жилищния блок. Заспа бързо и засънува, че Снежко е жив и му е дошъл на гости. Двамата заедно отваряха подаръците.

Настъпи полунощ и България посрещна Рождество Христово. След като се увериха, че Симо спи, баща му и майка му се облякоха набързо и излязоха на двора. Приближиха се до снежния човек и го огледа. Първо свалиха шапката, след това шала, очите, устата, а накрая майката прибра моркова в джоба си. Внимателно отлепиха най-горната топка и я оставиха настрани. След това направиха същото и със средната. Опитаха се да вдигнат най-долната, но тежеше.

Усетиха някакво движение зад гърба си и се обърнхаа бързо. На слабата светлина различиха пълничка фигура, облечено в червено.

- Хо, хо, хо! Какво става тук? Май някой вандалства със снежни човеци. Много лошо, много лошо.

- Много смешно, няма що – изсмя се бащата и с вгледа в белобрадата фигура – Има си причина за това „вандалство“. Искаме да качим този снежен човек у дома на балкона.

- И защо ще правите това? Мястото на този снежен човек е там, където е бил построен.

- Синът ми Симо – обади се майката - Той си го пожела за Коледа. Затова и искам като се събуди утре, това да в първото нещо, което ще види. Само че имаме малък проблем. Долната топка е прекалено тежка.

- Е Винаги можете да я търкаляте – вдигна рамене маскираният като Дядо Коледа човек - но докато стигне до входа ще се налепи още сняг и ще стане двойна. Явно ще трябва да помагам. Хайде ти, юнак, хвани от тази страна, ти а аз от другата и да вървим. А ти, девойко, вземи малката топка…А да и Весела Коледа…

На сутринта Симо нададе радостен вик. Имаше си свой собствен ЖИВ снежен човек!

На Коледа винаги стават чудеса!

Весело посрещане на празниците!