Join the new world

Бялата яхта се носеше леко и елегантно по морските вълни.

Морето беше спокойно и бурята, която го бе обхванала отдавна отшумя.

Трудно можеше да се гледа тази безкрайна маса от вода тъй като слънцето беше силно и светлината му се отразяваше в морето.

В далечината можеха да се видят очертанията на бряг.

Това трябва да е Дания. И не би сбъркал Лирой, тъй като те вече пътуваха осем дни и беше крайно време да стигнат далечната страна.

Дания всъщност беше широко разпространеното име на тази страна, по-скоро нейното старо име в дните когато все още е била свободна, а после това по времето на Берлинското кралство. Сега страната нямаше официално име. Някои я наричаха Дания, други пък – Колдехланд (тези впрочем бяха аристократите, които имаха навика да кръщават страните на техните столици).

Скоро очертанията започнаха да стават по-ясни и дори се долавяха високите сгради по брега. Сградите светеха ярко и заслепяваха този, който ги гледаше директно.

Чу се някакво пляскане от водата откъм лявата страна на яхтата. Когато Лирой се огледа в посоката на шумът не видя нищо. Същият шум се чу този път от другата страна на плавателния съд. Момчето дотича за секунди до страната, от която идваше пляскането. Отново нямаше нищо.

Що за животно ще е толкова бързо? Попита Лирой и отново чу същият шум, но по-силен отпреди. Този път шумът идваше от най-ниската част на яхтата, която се намираше в предният й край. Лирой не помръдна.

Пак ще ми избяга. Намусено промърмори момчето.

Шумът не спираше, а се усилваше докато не се чу пляскане по метал. Морската твар явно се беше прикрепила за яхтата.

Сега вече ще те спипам! Възкликна Лирой и изтича до мястото на шумът.

За негова изненада обаче там нямаше никакво животно. По корпусът на яхтата се изкачваше странно сиво същество с лек синкав оттенък на люспестата си кожа и мокра прилепнала за главата му коса. Нещото вдигна погледа си нагоре. Това беше Стенли. Той държеше някакъв лъскав предмет между зъбите си.

С бърза подобна на гущер маневра Стенли се изкачи на палубата и пусна предметът от устата си на мократа си ръка.

Стенли се бе завърнал от ,,плуването сред свободните” както го бе нарекъл и носеше някакъв морски предмет, който не приличаше на нищо познато на момчето до сега.

Сега Лирой се досети, че наистина не беше мяркал новият си господар от два дни, но това не му направи голямо впечатление, тъй като Стенли не беше много общителен, или поне не към него.

***

Скоро те стигнаха до брегът или по-точно до пристанището на Колдехсити. Градът по това, което можеше да се види от яхтата се състоеше от пристанището, което беше поне няколко километра широко в двете страни около яхтата, разположено като че ли по цялото крайбрежие и няколко високи сгради, които отразяваха слънчевата светлина.

Лирой гледаше в огромните триъгълни форми извисяващи се над Колдехсити. Това бяха странни сгради. Изглеждаха черни на цвят, но ако някой се загледа по-добре в тях ще разбере, че всъщност те наподобяваха повече огледало и отразяваха всичко, което ги заобикаляше.

Те акостираха.

Към яхтата бавно се придвижи тесен механичен мост. Пръв по него мина графът и владетел на Дания – Стенли, след него вървеше Лирой а в краят остана Сирена.

Слизайки от яхтата и стъпвайки за пръв път на твърда земя от дни Лирой се пренесе в съвсем друг свят. Това не беше чувството отново да бъде на суша след времето прекарано в клатушкане по морските вълни. Беше нещо друго. Усещането сякаш във въздуха, самата атмосфера на мястото бе някак си различна.

Нямаше земя. Всичко беше от метал. Нямаше човеци. Всичко беше направено от метал, от желязо. Всичко, всички, които се намираха на пристанището бяха машини.

Единственият остатък от човек беше един мъж среден на ръст, на средна възраст с дълга рошава коса. Подпрян на един стълб той вероятно очакваше тяхното пристигане. Той нямаше лице. На лицето си имаше нещо, което приличаше на метална маска с вдлъбнати навътре малки червени очи, подобни на триъгълници. Краката му бяха механични протези, наподобяващи тези от началото на далечният 21 век. Лявата му ръка беше гнусна смесица между човешка тъкан, мускули и метална протеза, а дясната му с изключение на частта под китката бе от плът. Всичко под китката му – пръсти и длан бе заместено с нещо приличащо на кука.

Това беше виконтът Хуук. Той беше крупен земевладелец, феодал, помощник и добър приятел на граф Стенли.
Хуук бе един от първите, които се бяха включили в завладяването на Дания от Берлинското кралство и благодарение на неговия принос към унищожението на германската държава бе обявен за виконт от новият господар на тези земи – Стенли Ди’Фиш.

Графът пристъпи напред и кимна леко с глава. В отговор Хуук се повдигна леко от стълбът и ги посрещна с лек поклон.

След като Хуук се представи на Лирой, се качиха в един дълъг, но учудващо нисък автомобил. Дизайнът му бе груб, но някак си чаровен. Тъмносив на цвят с тъмни прозорци, през които никой не можеше да види какво имаше вътре.

Автомобилът потегли и напусна зоната на пристанището.

Едва сега Лирой забеляза, че огромните триъгълни сгради бяха някъде много далеч навътре в Колдехландската земя.
Размерът им трябва да беше наистина голям за да можеше да се видят от морето, а всъщност да бяха на километри навътре в сушата.

***

Прекараха много време в пътуването си от пристанището до Бог знае къде и много път бяха изминали, но накрая все пак стигнаха крайната си дестинация.

Навън валеше проливен дъжд. Шумът от дъжда заглушаваше всичко останало. Земята около автомобилът изглеждаше потънала и единствено се виждаха потоци като реки да се стичат отвсякъде. Беше мрачно и голямата черна пирамида в далечината се бе изгубила от полезрението им вече от час. Отстрани до колата имаше някакъв пункт. Хуук свали прозореца си и изпъна дясната си ръка. Куката, която му служеше за вместо длан се удължи. Той натисна нещо и пред тях се отвориха големите порти, които вероятно водеха към някакъв град. Град трябва да е – предположи Лирой, който никога преди не бе виждал нещо друго с такива големи порти освен град.

Пред тях се отвори друг свят. Обгърнат от изкуствена светлина пред тях се откриваше нещо подобно на безлюдно селище. И наистина беше странно. Откакто пристигна в Дания, Лирой не бе видял и една жива душа наоколо освен виконт Хуук.

Мястото беше направено от материал наподобяващ метал, но доста по лъскав. Сякаш отразяваше всичко около себе си. Светлините бяха смесица от синьо-бели студени лъчи, които идваха привидно от самите стени на мястото.
Оглеждайки се момчето осъзна, че той се намираше във вътрешността на една от големите триъгълни сгради, които беше видял още преди да стъпи на брега.

Хуук му подаде знак да го последва. Двамата тръгнаха.

Стенли и Сирена не бяха с тях. Лирой не обърна особено внимание на това. Той беше свикнал да се случват неща, които нямаше как да разбере и предпочиташе да приема всичко, което се случваше около него така сякаш той не беше участник, а просто наблюдател.

Лирой и Хуук вървяха по някакъв дълъг коридор с триъгълна форма. Коридорът беше частично осветен от всички страни. Осветлението беше с по няколко метра разстояние едно от друго и това придаваше известна мистериозност на мястото.

Големият коридор завършваше с голяма метална врата.

Защо имаше само една врата и какво беше толкова специално в това, което се криеше зад нея? Толкова голям коридор посветен единствено на една единствена стая…

Скоро Лирой щеше да разбере.

Зад вратата се крие твоята истинска същност. Подаде Хуук пристъпвайки напред.