Споделено

Day 4,402, 15:13 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam
Здравейте скъпи приятели, Уважаеми еСъотечественици! 🙂


Това е от онези набързо написани статии, за които все не можеш да намериш време. Нещото стои и те души, и иска да излезе, докато не му отдадеш необходимото време, докато не го излееш на листа или не споделиш за случилото се с него. И изобщо не го е грижа, че е посред нощ или че някой умира за сън. То си иска своето и не ти дава ни мира, ни покой, ни глътката желана самота...
Може би за някои от вас това чувство е познато, а може би..., не. Всъщност, едва ли има някакво значение...


Случи се на онова място, на което все още не ти крещят, когато си отнел предимство. Не те псуват, защото си запушил пътя и... Казано с други думи, където хората са все още човеци. Може би за малко... Може би за кратко, но... Човеци с голямо „Ч“. Особено предвид заобикалящата ни безчовечност.


Валеше... Сериозно при това, но аз си бях наумил, бях решил да отида на онова място и отдам почит на хората, които са я заслужили. Запалих свещите... После цигара и потънах в размисли. Спомням си, че на моменти разговаряхме. Много добре при това. И доста задълбочено.
Изведнъж в периферията усетих приближаващия силует на жена:

- Ох, момче, добре си ми дошъл, баба, че в този дъжд си мислех че няма да намеря хора. Сякаш Господ те прати. Вземи – вика – за моя Доньо, че 27 години минаха, пък не знам, дали догодина ще съм жива, пак да раздам. И моят път вече е натам...

- Бог да го прости – рекох. Поех раздавката и се прекръстих.


Не я питах, дали й е стигнала пенсията за всичко, що е накупила. Знаех, какъв ще бъде отговора. Щом и кремвиршче беше сложила жената, най-вероятно и последния си залък беше заделила за Доньо....

А и аз съм малко бам башка. Не ям раздавки. Гнуслив съм, честно казано. А и манджия, но реших да взема раздавката със себе си, а после... За после нямах идея. Един Господ знае...

Тогава случилото се не ми направи особено впечатление. Може би самият аз бях в друг свят и не реагирах адекватно на този... Може би жестът бе достатъчен... Може би бях утешен – точното място, точното време, за да бъде някой удовлетворен и не отидат приготовленията му напразно. Не знам. Ще ви излъжа. Знам само, че тогава просто се обърнах и потънах отново в мислите си.

- Аве, чедо, ма аз житото в друга торбичка съм сожила, бре баба. Извинявай! Вземи, моля те за моя Доньо.

- Благодаря!

Поех житото. Най-обикновена пластмасова чашка за кафе, но отгоре с бисквитка като геврече – финно и наистина много, много мило.
Казах си молитвата, прекръстих се. Попитах, дали да я закарам и след като ми отказа, защото искала да остане още малко с Доньо, пък можело и още някой като мен да намине, тръгнах.


Чак след като излязох, си дадох сметка за случилото се. Не просто за онова, че все още има такива жени и дай Боже всекиму, а заради въпроса, що за мъж е бил Доньо ?!
По-любопитната тръпка в случая бе, че сякаш в този динамичен и апокалиптичен век, патриархалната преданост на една бивша съпруга и от 27 години вдовица, ме стопли. Галеше ме. Връщаше ме в онези времена, в които човеците са били Човеци. Мъжът – мъж, а жената – жена.
Обичаща жена. Предана жена, а мъжът..., заслужил и обичта и предаността.


Почивай в мир, Доньо!

Не те познавам, но:

Шапка ти свалям!!!



П.П. Куриозното е, че синът ми изяде почти всичко, а по принцип няма апетит и е почти толкова гнуслив, колкото и аз! На всичко отгоре, не се именува и Доньо! 😊