"Решението" (нещо авторско за четене)

Day 4,100, 09:54 Published in Bulgaria Bulgaria by Morrpheus

Декември 1995 година

Казваше се Петър. Загубата на родителите му още на деветгодишна възраст в автомобилна катастрофа, в която самия той по чудо оцеля, сякаш му отне детството. След трагичния инцидент, грижите за него бяха поети от чичо му и неговата съпруга. Заможни хора, чиито собствени деца неуспяваха да оправдаят високите очаквания към тях най-вече заради строгия начин, по който ги възпитаваха и вечното усещане за неудовлетвореност, която баща им излъчваше независимо от постигнатите резултати. В тази къща сякаш никой не забеляза трансформацията в поведението на малкия Петър. Това че очарователната му усмивка и звънливия му смях, които преди това бяха заразителни за околните, се появяваха все по-рядко, и маниакалната упоритост за дете на такава възраст, с която се отдаде на уроците и постигането на резултати. Никой не разбра, че умората, която виждаха в очите му в първите месеци след трагедията се дължи на дългите нощи в които изплакваше душата си, и в които се чувстваше толкова слаб и беззащитен. Нямаше кой да го прегърне, да го успокои и да му обещае, че всичко ще се оправи. А чувството беше толкова задушаващо, че малко по-малко детето насочи цялото си съзнание в тази посока. Да го прокуди от мислите и живота са, и никога повече да не позволи да изпита тези болка и слабост. Надарен с интелект и услужлива памет, Петър се възползва по най-добрия начин от допълнителните уроци, които чичо му му осигури. Първенец в училище, печелеше с лекота регионални състезания по математика, химия и биология, и винаги успяваше да постигне целите си, дори когато това означаваше да манипулира хората около себе си.

Успехите му донесоха благоразположението на приемния му баща, който все по-често му разказваше за дейността си, а с приближаването му към края на училищната възраст даваше ясни сигнали, че иска да включи Петър активно в плановете си за бъдещето. Част от малък кръг посветени, чичо му се беше възползвал по най-добрият начин от информацията, с която разполагаше и беше успял в онези мрачни години около смяната на политическата система в България да натрупа значителна финансова и политическа мощ. Със серия ловки маневри беше прикрил връзките между отделните си фирми и дейности, така че хората подозиращи, колко е голяма империята му всъщност се брояха на пръстите на едната ръка. Единствената му слабост, беше че по-голямата част от капитала му беше натрупан по неособено легален начин. Беше открил и как да се справи с това. Щеше да инвестира в здравеопазване. Разпадането на плановото стопанство и срива на икономиката се отразяваха пагубно на този сектор . Загубите се трупаха и нямаше да е далеч мига, когато на сцената щяха да излязат нови играчи. Частни структури, които можеха да станат нужния параван за да изсветли капиталите си. За целта, обаче му беше нужен човек, който да е от неговия най-близък кръг. Човек с качества на лидер, на когото да има пълно доверие. Този човек беше Петър.



Името и бе Мария. Майка ѝ винаги бе мечтала да има дъщеря, която да кръстят така. Трето дете в семейството, чиято поява беше дълго желана. Покрай грижите за двамата ѝ по-големи братя и напрегнатото работно ежедневие на баща ѝ, което ангажираше повечето му свободно време, сякаш така и не идваше удобния момент. А когато решиха, че е настъпил всички опити бяха напразни. Месеците се нижеха, годините се трупаха, надеждата угасваше. Затова пък радостта им беше огромна, когато лекаря потвърди бременността, която едва ли можеше да протече по-трудно. Гаденето и упоритото повръщане в първите месеци, заради които, майка ѝ дори отслабна за ужас на лекарите, отстъпиха място на високото кръвно и отоците в по-късните седмици. Роди се един месец по-рано от очакваното. Слабото телце, сякаш не беше подготвено за случилото се и кувьоза стана неин дом за пет седмици. В следващите години прекараха заедно с майка ѝ много време в детското отделение на местната болница. Чести ангини, възпаление на белите дробове, алергични реакции - списъка на диагнозите ставаше все по-дълъг. Нищо обаче, не успяваше да пречупи духа на детето. Любимка на всички работещи в отделението, а очите ѝ продължаваха да греят независимо от сериозността на положението. С навлизането в пубертета изведнъж настъпи промяната. Болестите останаха спомен, а с тялото ѝ се случи чудо. Младото момиче се превърна в истинска красавица. Дар с чиято тъмна страна се запозна бързо. Беше поканена на празненство за рожден ден на най-добрата си приятелка, чийто заможни родители бяха наели най-модерното за онова време заведение в града. Собственика, явно свикнал да получава каквото иска успя да я издебне в тесния коридор водещ към тоалетната. Опитите на младото момиче да отклони неуместните му предложения, го правеха все по-настоятелен и ако не беше неочакваната поява на охранителя, който родителите на рожденичката бяха наели, ситуацията сигурно щеше да излезе извън контрол. След този инцидент предпочиташе да прекарва времето си вкъщи в компанията на любимите си книги.

“ Моля те, Мария. Помисли си добре. Това не е професия за жени…” - подхвана баща ѝ отново. Звучеше като човек, който вече е приел неуспеха, но чувстваш задължението да опитва отново и отново. Това беше станал техен ритуал от деня, в който преди три месеца му каза, че ще кандидатства медицина след завършване на училище.
“ Тате, нали говорихме вече затова. Сигурно станаха сто пъти…”.
Знаеха как ще завърши този разговор. Бащата щеше да загуби спора. Поредната загуба. Започнаха в деня, в който видя черното петно на гърба на жена си. Мария беше на 9. Оказа се особено агресивна форма на кожен рак, който успя да погуби любовта на живота му за по-малко от година. Не успя да се пребори сам със шока и отговорността да се грижи сам за трите деца. Помогна му алкохола. Започна да пие и на работа. Самозалъгваше се, че не му пречи и че колегите му не забелязват, докато неадекватното му поведение почти не коства живота на един от пациентите му. Случилото се спря полета в пропастта преди да е ударил дъното, но му коства поста на главен лекар в отделението, в което работеше. Друг колега, най-добрият му ученик, се беше възползвал от ситуацията и успя да го дискредитира за да заеме мястото му. Година по-късно Берлинската стена падна. Политическата ситуация се промени, а с нея се появиха и нови разделителни линии. Удобни бяха, тези които казваха това, което трябва, а не това, което мислят. Ако имаше нещо, с което бащата на Мария да не може да направи компромис, това бяха неговата честност и принципност. Красотата си тя беше наследила от майка си, но твърдостта, с която отстояваше позициите си получи от него.
“Добре, Мария. Нека да е твоето. Реши ли къде ще кандидатстваш?”


Кръстиха го Ангел. Дойде на този свят с името си. Роди се на 8-ми ноември и родителите му не се колебаха нито миг в избора си. Казват че носещите това име се отличават с настойчивост и силен характер, понякога са прекалено упорити и толкова целеустремени, че забравят за всичко друго, докато не постигнат желаното. Изминалите 17 години от живота му бяха доказателство затова. Честен и справедлив в общуването си с другите, не се свенеше да си признае когато направи грешка и да се извини. С дружелюбното си и откритото поведение някак естествено печелеше доверието на хората около себе си, които доброволно приемаха да го следват. Родителите му знаеха, че когато нещо запали страст в него, му се отдава с цялото си сърце. В момента тази страст беше музиката. Часовете посветени на упражненията по пеене и класическа китара му се отблагодаряваха, а събитията, на които го канеха заедно с групата, в която участваше ставаха все повече. Беше нещо като изгряваща звезда в училище, за чието внимание момичетата се бореха все по-настървено. За тяхно съжаление Ангел така и не допусна някого до себе си, а след края на учебния ден бързаше да се прибера у дома. Там където го очакваше цялата любов, от която имаше нужда.

Родителите му обожаваха своят син. Раждането му донесе много радост в техния иначе нелек живот. Заради отказ на дядо му да влезе доброволно в комунистическата партия някъде в миналото, го бяха обявили за враг на народа, което беше затворило много врати пред тях. Баща му беше напуснал родния си град веднага след завършване на училище и беше дошъл в старата столица с надеждата да успее да получи шанс да се запише в Университета, който всеки млад човек с качества заслужаваше. Не го получи, защото системата не забравяше тези, които веднъж беше обявила за провинили се. В този труден период срещна майката на Ангел. Любов от пръв поглед, заради която младата жена не се поколеба да се изправи срещу неодобрението на всички околни. С много усилия, лишения и упорит труд, младата двойка успя да се пребори за правото си на нормален живот. Тогава се роди и техният Ангел. Посветиха му цялата си любов и бяха готови на всичко за да го предпазят от това, което беше съсипало техните мечти. Събитията от края на 90-те години донесе надеждата, че нещо ще се промени. Илюзиите бързо бяха разбити и живота им беше също толкова труден, колкото и преди. Загубил мястото в завода, в който работеше след като го затвориха, баща му се трудеше почти денонощно за да осигури спокойствие на семейството. Майка му разделяше времето си между обучение на бъдещите кадри и допълнителните смени, които взимаше в родилното отделение на местната болница, където беше акушерка. Виждаха че света започва да се отваря за способните млади хора и знаеха, че синът им е един от тях. Макар той все още да не беше споделил какво ще прави след като завърши училище те искаха да бъдат готови за момента когато тяхното пораснало момче ще реши да последва мечтите си.


Прибра любимата си китара в кожения калъф и тъкмо се канеше да си тръгва, когато чу леки стъпки зад гърба си. Обърна се и за миг помисли, че сънува. Пред него стоеше истинско видение. От близко младото момиче изглеждаше изумително. Къдриците на естествено русата ѝ коса, бяха прибрани в стилна прическа, роклята беше достатъчно семпла за да подчертава красотата ѝ, но най-много го впечатлиха изумрудено зелените и очи, даващи усещане за топлина и спокойствие.

“ Ангел “ - пред него седеше ангел.
“ Моля “ - отвърна тя изненадано.
“ Казвам се Ангел “ за мой собствен късмет, помисли той.
Смехът и беше заразителен.
“ Това ли било. Знам. Нали ви представих преди 20 минути на сцената. Представихте се чудесно. Песните ви бяха точно това, от което се нуждаеха децата. “

Намираха се в детското отделение на местната болница, в превърналото се вече в традиция коледно тържество организирано от благотворителна фондация в полза на малчуганите, които трябваше да прекарат празниците си тук. Ангел прие с радост поканата да участва. Избра няколко любими свои коледни песнички. Оказа се не само негови, защото децата пяха заедно с него през цялото време.

“ Аз съм Мария “. Бяха избрали нея да води тържеството, защото освен, че изглеждаше като фея в роклята си, беше преживявала лично историята на тези деца.
“ Знам “ - беше негов ред да се усмихне. “ Името на водещата се повтаряше достатъчно често в сценария, че да не го запомни човек, но никъде не пишеше, колко сте красива.”
“ Искате ли да излезем на въздух? Обичам свежестта на зимната нощ” каза тя, докато му обръщаше гръб опитвайки се да скрие лекото си изчервяване. Обикновено не реагираше така на комплиментите, които получаваше, но този път беше различно. Добрината, която излъчваше това момче я караше да се чувства особено.

Бяха от почти половин час в спокойната атмосфера, която терасата им предлагаше сякаш забравили за околния свят. И за двамата времето мина неусетно. Говореха за любими книги, музиканти, песни. За децата, за тяхното безгрижие и удивителната им способност да се радват на всеки хубав миг.

“ За първи път тази вечер не сме на едно мнение “ каза Мария. “ Не виждам нищо лошо в това човек да има планове”.
“ И аз, ако ми позволите да се включа в разговорът ви “ - чуха да казва млад мъж седящ в близост до тях. Улисани в разговора си, не бяха забелязали кога беше дошъл.
“ Вие сте Ангел и Мария. Не се учудвайте, чух имената ви докато бяхте на сцената. За мен е удоволствие да се запознаем. Казвам се Петър. “.
“ Знаем “ - гласовете им се сляха, а този път смехът беше общ. Нямаше как да не познават човека, станал причина за сбирката тази вечер. Фондацията, която организира тържеството беше на чичо му, който го отгледа след като загуби баща си и който смяташе, че е дошло време да направи младия мъж лице на своята благотворителна дейност. Лице, което беше много важно за бъдещите му планове.
“ Подкрепям младата дама. Човек трябва да е наясно с това, което иска да постигне, за да планира ходовете си. Да действаш спонтанно крие риск от провали. Дори в музиката за да си позволиш да импровизираш, трябва да си добил умения, резултат на дълги часове упорито повтаряне. “ продължи Петър.
“ Но точно това планиране е причината хората, да преживяват разочарования. Болезнено е да знаеш, че си отделил много време да постигнеш нещо и не си успял. Вижте децата. Те не правят нещо, което може да им донесе емоции след седмица, месец или година. Просто се радват на хубавите мигове, тогава когато се случат и… “ - защитаваше мнението си Ангел.
“ Аз например знам какво ще правя с живота си. Първо ще завърша следването си, ще стана хирург и няма да спра да се развивам докато не бъда един от водещите специалисти в страната.” - прекъсна го Петър. Звучеше като човек, който получава, това което иска.
“ Интересно съвпадение. Аз също искам да се посветя на медицината. Знам че искам да работя с деца, и знам че за да съм им полезна, ще трябва да бъда най-добрата. Знам го от десетгодишна и нищо не може да ме спре да го постигна.” включи се и Мария, а двамата младежи я гледаха изумено. “ А сега ви моля да ме извините за момент. “ добави тя и им обърна гръб.

Надявам се да попаднем в един и същ университет, помисли си Петър докато я наблюдаваше как се отдалечава. Има нещо смущаващо в начина, по който я гледа, в същия този миг се терзаеше Ангел. Сякаш забравил за присъствието му, Петър гледаше Мария както колекционер гледа любима вещ, която иска да има. Ангел познаваше този тип хора. Губеха интерес към тази вещ секунди след като са успели да изкрещят на околния свят - моя е.

Тогава на терасата излязоха децата, а във въздуха се усещаше вълнението, от това което предстоеше. Събраха се около Мария и всички гледаха в небето пред тях. Чуха я да казва: “Не забравяйте да си пожелаете нещо за Коледа, деца.“ Дали заради магията от цветове покрила хоризонта, заради блясъка в очите на децата гледащи зарята или заради странния начин, по който се чувстваше в присъствието на Мария, Ангел беше готов със своето желание. Единственото което искаше в момента е да може да я прегърне и да и каже “Обичам те”. Усещаше, че трябва да е наблизо, в деня когато ще има нужда от него.

Вече знаеше какво иска. Ангел реши, че ще стане лекар.

XII. 2018