Join the new world

Двамата се спряха запъхтени в края на една полянка. Президентът се просна на земята борейки се са въздух. Като в просъница той видя как Помощникът му облича набързо дрехите си и се просва до него. Струваше му се, че някъде наблизо още се носи гневният вик на Баба Яга.

- Това беше…лудо – обади се Помощникът – Добре, че успяхме да избягаме, иначе…не ми се мисли
.
Президентът го погледна накриво:

- Стори ми се, че ти доброволно си се поставил в това положение.

Помощникът повдигна рамене. Откъсна тревичка и нервно я завъртя из пръстите си.

- Какво можех да направя – въздъхна той – Това беше единственият начин. Какво ли не прави човек за страната си! Тя трябваше да ми даде информацията, която да спаси България. Защо точно тя? Не ме питай. Всеки си има своите тайни.

- И каква ли пък ще е тази информация, която да си струва тези усилия? Впрочем кой си ти?

- Нима не ме познавате, г-н Президент? Срамота! Бил съм Военен министър в поне няколко правителства. При това съм легендарен войн. С ето тези ръка съм направил на парчета стотици…Ама какви ги говоря? Хиляди танкове. Би трябвало да познавате всички Легенди по име и дори по лице! Вярно, че сега съм си пуснал брада и съм поотслабнал с около 30 кила, но пак съм си аз!!!



Президентът тъжно поклати глава:

- Не съм виждал жива Легенда от много време. Когато започна битката с ордите на КОД някои от тях се биха, но бяха твърде малко, за да могат да спрат страховитата армия от роботи, която противниците ни бяха построили. След падането на столицата ни и заличаването на цялата ни държава всички изчезнаха сякаш вдън гора…От тях няма и следа. Сигурно гният в някой турски затвор.

Помощникът се усмихна:

- Точно това е разковничето. „Вдън гора“. Ето ние сме в тази смущаващо призрачна гора и тук е мястото, където ще намерим легендите. И познай кой има тази информация? Точно така Баба ти Яга. Защо тя? Казах ти. Това си е моя лична тайна.

- И успя ли – припряно попита Президентът.

- Разбира се! Виж какво свих!

В ръката си Помощникът държеше малка сива карат с памет от слонова кост, изящно гравирана с магически знаци.

- Тук е цялата необходима информация за местоположението на Легендите. Трябва само да свалим картата на електронен носител. Въпросът е, че трябва да се върнем в моята тайна квартира, където имам компютър и специална програма за разкриптиране на всякаква магическа информация. Пътят до там е опасен и ще ни отнеме месеци да стигнем, но всяко усилие си струва. Ако трябва ще вървим докато обувките ни се скъсат и краката ни се изранят.

Ще бъдем гладни и жадни, но няма да се предадем

докато не стигнем в Индийската ми тайна квартира. Там ще разкриптираме картата и после ни чака обратният път до тук. Може да мине и година….Понякога се чудя дали не е по-добре да се предадем и да признаем поражението си. Сигурен съм, че мога да договоря…

Президентът изсумтя гневно и грабна картата:

- Нищо такова няма да правим и няма да губим цяла година. За това време всички в родината ни ще проговорят турски или което е по-лошо ще станат почитатели на тангото. Ние имаме нашия коз. Ще бъдем пълни магарета ако не използваме ТОВА.

Той извади от джоба си Божествения таблет. Последният се блещеше с предизвикателен надпис:

„Пъхни ми картата, бейби!“

- Що за дивотия е това? – попита Помощникът – Тази бракма никога няма да може да разчете сложния магически скрипт. Най-много да изгори цялата информация.

„Баба ти е бракма“

- Това е Божествен таблет, подарен ми лично от самия Господ на еРепублик – обясни Президентът - Сега той направлява нашата Революция и ни води към победата. Мога дори да приема, че той е настоящият му Военен Министър. С Божията помощ Той ще разкрипртира този скрипт и ние ще намерим всички легенди.

Президентът пъхна картата в таблета и зачака. След секунди на синия му екран се появи стена от бързо сменящи се цифри, които постепенно започнаха да се пренареждат в криви линии. Минутите течаха и пред вперените им погледи започна постепенно да се подрежда карта.

Помощникът хлъцна изумено:

- Това наистина е чудо. Ако съм разбрал правилно ние се намираме тук и трябва първо да вървим на изток. Там ще стигнем до малка река. Ще се спуснем надолу по течението й. Когато стигнем това езерце трябва да продължим на север и там ще намерим малка полянка. Там трябва да са легендите.

- Щом таблетът казва, значи е така. Колко ли ще ни отнеме? Хм. Изчислява времето на 3 часа и 26 мин. Ами да вървим. Интересно какво ли правят легендите в това затънтено място?

Помощникът се ухили:

- Най-логичното. Направиха

хайдушка чета и хванаха гората

От както се скриха тук не влизат в открита битка, но предприеха…как му се вика…партизанска тактика. Нападат внезапно и гледат да нанесат колкото се може повече вреда. Крадат обозите на войската, палят складовете с муниции на врага. Такива работи. А бе Тотална Война на тихия фронт.

Двамата навлизаха все по-навътре в гората. Картината се бе променила. Зловещите дървета с човешки вид бяха изчезнали и на тяхно място се бяха появили нормални букове, които растяха сравнително нарядко.



Внезапно двамата изскочиха на малка полянка, обрасла с висока трева. В центъра й стърчеше дръвче, отрупано с череши. Преглътнаха гладно и припряно се запътиха към него.

- Не съм ял от дни – констатира Помощникът, докато тъпчеше плодовете в устата си.

- Тук май човешки крак не е стъпвал – отбеляза Президентът, лапайки здраво – Ау, какви са вкусни!

Задави се и вторачено се загледа в главата на Помощника, чиято глава се бе сдобила с чифт магарешки уши.

- Това пък как го направи? – изсмя се той, сочейки към главата му.
Помощникът погледна към него и също застинал в ступор. Няколко сдъвкани череши изпаднаха от устата му. После предпазливо протегна ръка към главата на Президента и я дръпна като попарен.

Изпаднали в див ужас двамата се хванаха за ушите си и едновременно изреваха:

- Не може да бъде!

- Ох – изстена Президентът – В тази омагьосана гора всичко може! Стана тя каквато стана, ама дай поне да си доядем!

Той се нахвърли върху черешите и яростно започна да дъвче.

- Растат ли още?

- Накъде повече? – поклати дългоухата си глава Помощникът.

Президентът се наяде и след като помисли малко напълни джобовете си с череши.

- За какво са ти? – попита го Помощникът

- За спомен!

Ей в такова положение човек или си туря край на живота, или тръгва да завладява света!



Президентът изстена страдалчески, попипа ушите си и навлезе в гъсталака. Помощникът му изприпка след него. Вървяха известно време, когато до дългите им уши достигна ромон на вода. Скоро излязоха на брега на малката рекичка. На брега и извиваше снага неголяма круша, чийто клони бяха натежали от плодове.
Президентът се втурна към дървото и започна на нагъва здраво

- Какво правиш – уплашено се провикна Помощникът, който боязливо гледаше отстрани – Ами ако ти поникнат копита и опашка?

- Тъкмо ще са ми в тон с ушите. Като ще съм урод, пълен да съм.

Помощникът втренчено наблюдаваше ушите на Президента. Те бързо започнаха да се смаляват и скоро придобиха нормалните си размери. Президентът въздъхна облекчено и подаде няколко шепа круши на спътника си.

- Лапай и да вървим, че още път ни чака.

Помощникът натъпка джобовете си с круши, но не хапна нито една. На въпросителния поглед на Президента отговори:

- Започнах да свиквам с тях. Сякаш винаги съм ги носил. Ще си ги запазя още малко. С тях чувам много надалеч.

Двамата се спуснаха по течението на рекичката и скоро стигнаха до описаното на картата езерце. От там поеха на Север.

Внезапно Помощникът се спря и наостри магарешките си уши.

- Лапни една череша и чуй!

Президентът побърза да хапне череша и след като се сдоби с дълги уши, се заслуша. Някъде напред се чуваше слабо пищене и вой. Двамата се забързаха и скоро успяха да доловят и отделни изстрели. Сякаш в гората се водеше битка.

- Това трябва да са легендите. Сигурно са нападнали турски конвой. Не можем да се появим с тия уши при тях. Ще си умрат от смях. Бързо давай по една круша и да вървим да видим какво става – нареди Президентът.

Речено-сторено. Двамата се затичаха към шума и скоро излязоха на малка полянка. Пред тях бяха Легендите.

Следа продължение.

/В памет на гениалния Никола Русев (1932 -1990)/

За пропусналите втора част - линк