Годишнина от кончината на Цар Симеон Велики

Day 3,476, 02:51 Published in Bulgaria Bulgaria by Corsemish

На този ден се навършват 1090г. от смъртта на Цар Симео̀н I Велѝки. Един от най-великите български владетели, управлявал България от 893 до 927г. по време на Първата българска държава. Успешните войни на Симеон срещу Византия и сърбите довеждат до временно разпростиране на България върху по-голямата част от Балканския полуостров и господство в Югоизточна Европа. При управлението му България граничи с три морета — Бяло, Адриатическо и Черно, а някои съвременници сравняват столицата му Преслав с Константинопол.
Симеоновото царуване е и период на културен разцвет, наречено Златен век на българската култура от Спиридон Палаузов - български историк през XIX век. Създадената през 870г. Българска православна църква става първата нова патриаршия извън Пентархията, а българските глаголически преводи на християнски текстове се разпространяват из целия славянски свят. Умира на 27 май 927г. във Велики Преслав.
Княз Симеон I е роден в периода 863-865, за което се съди от две писма на константинополския патриарх Николай Мистик, които ни съобщават, че към 923-924г. той е на ок. 60 години. Освен всичко той го нарича „син на мира“, което ще рече, че годината на раждането му трябва да се отнесе към тази, в която се сключил българо-византийския мирен договор, довел до покръстването на българите. Българският княз е третият син на княз Борис I от династията на Крум. и Мария (* ок. 835, кръстена ок. 864). Тъй като Борис е българският владетел, приел официално християнството през 865г., Симеон е християнин през целия си живот. Тъй като се очаква най-големият му син Владимир да наследи българския трон, намерението на Борис е Симеон да стане високопоставен духовник, може би дори български архиепископ. По тази причина около 878г. Борис го изпраща в Магнаурската школа в Константинопол, където трябва да получи богословско образование. Той постъпва като послушник в константинополски манастир и приема името Симеон. Прекарва следващото десетилетие (ок. 878-88😎 в столицата на Византийската империя, като получава отлично образование и изучава реториката на Демостен и Аристотел. Той овладява гръцкия до такава степен, че е наричан във византийските хроники „полугрък“. Според някои тълкувания Симеон е обучаван от патриарх Фотий, но тази хипотеза не се подкрепя от конкретни източници. Около 888г. Симеон се завръща в България и се установява в новосъздадения княжески манастир в Преслав, „при устието на Тича“, където под ръководството на Наум Преславски се заема с преводи на религиозни текстове от гръцки на старобългарски език. Междувременно Владимир наследява Борис, който се оттегля в манастир. Владимир прави опит да възстанови езичеството в държавата и може би сключва насочен срещу Византия договор с Арнулф Каринтски, което принуждава Борис да се върне повторно на трона, само за да свали и накаже Владимир и да посочи Симеон за нов владетел. Това става на събор в Преслав, който освен това обявява българския за единствен език на държавата и църквата и решава столицата да бъде преместена от в Преслав. Не е известно защо Борис не поставя на трона своя втори син Гаврил, а предпочита Симеон.
Именно в този период Симеон води първата си война с Византия, след преместването на главното тържище на Балканския полуостров от Константинопол в Солун през 894г. Византийските летописци описват началото на конфликта, започнал почти веднага след коронацията на българския цар (все още княз) така:
„Пристигнала вест, че князът на България Симеон възнамерявал да се отправи на поход срещу ромеите. Повод за войната било следното, Василеопаторът Зауда имал роб скопец на име Мусик. Той се сприятелил със Ставракий и Козма, които произхождали от Елада, търговци жадни за печалба и сребролюбци. Желаейки да печелят повече, чрез посредничеството на Мусик те преместили тържището на българите от столицата в Солун и облагали българите с по-тежки търговски мита. Когато българите съобщили на Симеон, той уведомил император Лъв. Заслепен от пристрастието си към Зауца, той сметнал всичко за дреболия. Симеон се разгневил и вдига оръжие срещу ромеите“
По това време икономическата политика на Византия и император Лъв VI Философ се изразявала в усилване на вътрешния и външния търговски обмен на империята, което довело до по-голяма роля на едрите търговци във византийската политика. Точно поради тези политически възгледи българското тържище било преместено от столицата Константинопол в Солун. Действията на Византия засягат, както икономическите интереси на България, така и нейния международен престиж. Затова Симеон започва търговска война с Византия.
Симеон първоначално се опитва да реши въпроса по мирен път, но след като вижда, че това няма да стане, се възползва от изтичането на 30-годишния мирен договор и през 894г. нахлува с войската си в Източна Тракия, без да срещне никаква съпротива.
Император Лъв VI Философ е повече от изненадан; за новината разбира от стратезите си в македонската област. Набързо е сформирана армия, предимно от императорската гвардия. Войската е поверена на стратилат Кринт. Опитът на Византия да спре българите е напразен, византийската армия е напълно разбита, а сам Кринт пада мъртъв на бойното поле, много са пленените. След сражението Симеон дава заповед на войската да се върне обратно в България, тъй като не се чувства готов за продължителна война. Въпреки победата, Симеон не постига своята цел, а Лъв VI е обиден на българския владетел — пленените хазари, наемници в имп. гвардия, са изпратени обратно при него в Константинопол от българите, с отрязани носове. Императорът на Византия не иска траен конфликт с България, защото има проблеми и с арабите. Точно поради тази причина Лъв прибягва към това, което правели почти всички византийски императори по време на война — осигуряване на съюзник, който да поеме по-голямата част от загубите. Никита Склир (неизвестен византиец) е изпратен при водачите на унгарците, Арпад и Кусан, и успява да им плати достатъчно, за да нападнат България. Византия обещава да осигури флот, който да превози маджарската армия до устието на Дунав. В същото време към българските южни граници се придвижва ромейска войска, предвождана от пълководеца-герой на Византия от войните с арабите, Никифор Фока.
Планът на Лъв за съвместни действия с унгарците започва да се осъществява някъде около 894 г. (или 895г.). Симеон очаква нападение от юг, затова главните сили от армията му се намират там, но битка на юг няма, Никифор Фока не напада, вместо това при българския владетел е изпратен квестор, който от името на император Лъв предлага мирни преговори, като в това време византийската флота се придвижва към Добруджа, пренасяйки унгарците. Симеон заподозира измамата и хвърля в тъмница пратеника. Но вече е късно, унгарците са стоварени и опустошават Добруджа.
Българският владетел е принуден да започне преговори с византийците, но протакайки преговорите, си осигурява време да сключи съюз с печенегите и с тяхна помощ разгромява унгарците, които дори са прогонени от настоящите си местоживелища и се заселват в Панония.
През лятото на 896г. военните действия срещу Византия продължават — ромеите са разгромени при Булгарофигон, което ги принуждава да търсят мир и тържището е върнато обратно в Константинопол. По-късно българският владетел завзема област с близо 30 крепости в днешна Албания. След преговори част от тези земи са върнати на Византия, но независимо от това за първи път в историята си Българската държава достига до Адриатическо море.
През 904г. арабски флот и армия, водени от гръка-ренегат Лъв Триполит, нахлуват в Солун, плячкосват го и отвеждат много от жителите му в плен. Симеон вижда възможност да завладее града и да го насели с българи. Византийците успяват да откупят града, но Симеон получава териториални отстъпки в Тракия и Македония, като границата между двете държави минава на 20 км от Солун. Данни за последното се извличат от Наръшки надпис, датиращ от същата 904г.
Период 913г. - 927г.
На 11 май 912г. умира Лъв VI Философ, който посочва за наследник брат си Александър, който да управлява заедно малолетния Константин VII Багренородни. Александър отказва да плаща ежегодния данък на България, но умира внезапно на 6 юни 913г. През юни 913г. в Константинопол е извършен държавен преврат. Начело на държавата застава регентски съвет на малолетния Константин начело с патриарх Николай Мистик. През юли-август 913г. българските войски навлизат във Византийска Източна Тракия и блокират Константинопол по суша. Започват преговори между двете страни, в хода на които се стига до лична среща между българския владетел и главата на регентството патриарх Николай Мистик в предградието на Константинопол - Хебдомон , находящо се край северния бряг на Мраморно море.
Според спорното описание от Хронография на Симеон Логотет (възпроизведено и от хрониките на Продължителя на Георги Монах, Продължителя на Теофан, Лъв Граматик, Теодосий от Мелитене), при тази среща „Патриарх Николай излязъл при Симеон и Симеон преклонил глава пред него. Патриархът, прочее, след като прочел молитва, поставил на главата му, както казват, вместо стема [т.е. императорска корона], собствения си епириптарий [т.е. патриаршеска шапка или було]“. В историографията са изказвани предположения, че тук става дума за ритуал, свързан с присвояване на титлата „кесар“ (Васил Златарски), „духовно осиновяване“ на Симеон от патриарха (Франц Дьолгер, Патриша Карлин-Хайтер, Любомира Хавликова) или просто за „архипастирска благословия“ (Иван Снегаров, Михаил Войнов, Алкмени Ставриду-Зафрака, Георги Бакалов).
Най-вероятна обаче изглежда тезата, според която тук в завоалирана форма се признава, че патриархът коронясва българския владетел за „цар“ или „цар на България“ (Георги Острогорски, Иван Дуйчев, Дмитрий Оболенски, Веселин Бешевлиев, Иван Божилов, Джонатан Шепард и др.).
В края на август или в началото на септември 913г. Николай Мистик сключва мирен договор със Симеон, според който е предвиден бъдещ династичен брак между Константин VII и една от дъщерите на Симеон. С това Симеон цели да стане василеопатер (настойник на императора) и да придобие законното право да се намесва в управлението на Византия. През февруари 914г. в Константинопол е извършен нов държавен преврат от майката на Константин VII Багренородни, императрица Зоя. Тя анулира договорите, подписани със Симеон, а с това и уговорения брак. В отговор на това, през есента на 914г. Симеон навлиза в Тракия и за кратко поставя под свой контрол Одрин. През следващите години правителството на императрица Зоя се ориентира към подготовка за решителна война срещу българите.
На 20 август 917г. близо до река Ахелой, българите постигат велика победа над византийската армия. Погромът е пълен, дори и според византийските хронисти (Йоан Скилица, Лъв Дякон). Тази битка оставя траен спомен у византийците . Според Лъв Дякон, който живее 50 години след битката: „Още могат да се видят купища кости при р. Ахелой, където тогава позорно била посечена войската на ромеите“). Тази победа има и важен психологически ефект върху византийската армия, която като вижда, че губи сражението, побягнала. В отчаян опит да спрат българите по пътя им към Константинопол, византийците събират остатъците от войската си край село Катасирти. Там отново са разбити в една нощна битка. Пътят към столицата е открит, но Симеон се насочва на запад за да отстрани княза на сърбите Петър Гойникович, който води анти-българска политика в съюз с Византия и на негово място поставя протежето си, Павел Бранович.
Имперска политическа програма
Битка при Ахелой, 20 август 917 година
Всички тези победи обнадеждават Симеон, че може да завладее Константинопол и да стане император на ромеите и българите. Израз на това е титлата, с която се именува — „Василевс на всички българи и гърци“, „Симеон в Христа Бога — самодържец на всички българи и ромеи“. Някои изследователи (Васил Златарски, Георги Бакалов) предполагат, че за да узакони новия си титул, през 918 г. българската архиепископия е издигната в патриаршия, а новоизбраният патриарх извършва освещаването на Симеоновата титла. С този акт тя се приравнявала към византийската — „василевс и самодържец на ромеите“. Тази постъпка има за цел и да накърни авторитета на императора. За да покори окончателно Византия, през същата година нахлува в Елада, опожарява Тива и дори стига до Дарданелите. През 919 г императрица Зоя е свалена от главнокомандващия флота Роман Лакапин. За да се укрепи на престола, той омъжва дъщеря си Елена за Константин VII и приема титула василеопатер, а година по-късно и съимператор. Това силно разгневява Симеон — Лакапин се оказва плагиат на неговата идея. В отговор българският владетел продължил силния си натиск в Елада и Тракия, а също така се опитва и да прехвърли български войски през Дарданелите в Мала Азия, като по този начин пренася българо-византийския конфликт и в Азия. Византийците не виждат друг изход от ситуацията, освен нападение в тила на българите. Така, през 921 г., изпращат към Рашка Захарий, за да свали великия жупан Павел и да нападне българите. Опитът за преврат е неуспешен и Захарий е заловен и хвърлен в тъмница в България. Павел Бранович обаче се поддава на внушенията на византийската дипломация и се обръща срещу цар Симеон. При стеклите се обстоятелства от българските тъмници е освободен княз Захарий и е изпратен с войска към сръбските земи, където с българска помощ сваля Павел Бранович.
Осъзнавайки, че мечтата му за завладяване на Константинопол се отдалечава, Симеон разбира, че византийската столица не може да бъде превзета без силен флот. И тъй като той не притежавал такъв, се обръща за съдействие към арабите. През 922г. българско пратеничество е изпратено в Кайруан (където била столицата на Фатимидския халифат) до представителя на фатимидите Убайдаллах ал-Махди. Той се съгласява с предложението за нападение по море и суша и заедно с българските пратеници изпраща в България и свои, които трябва да уточнят някои подробности около нападението. За съжаление на връщане те са заловени от византийците. Въпреки този неуспех, Симеон прави втори опит да се съюзи с арабите, но и той пропада.
Преговори между Симеон и египетския емир Фадлун,
Симеон използва затишието в отношенията с Византия, за да нападне Захарий, който се обръща срещу България. Така след един поход през 924г. рашките земи /днешна Западна Сърбия и Косово/ са присъединени към България. След това, през 926г., възниква конфликт между България и прогресиращото Хърватско кралство, заради политическото убежище, което хърватският владетел предоставя на Захарий. Конфликтът е провокиран от византийците. Походът на Симеоновите войски към хърватските земи е неуспешен и той губи войната. Това е последната водена от Симеон война и първата, която той загубва. Това може да се отдаде на факта, че българската войска е изморена от почти непрестанните битки с ромеите. Посредник между българите и хърватите е папа Йоан Х, който се надява да привлече българите на своя страна. От своя страна Симеон се надява папата да признае царския му титул. Обнадежден, той се готви за нов поход срещу Византия, но при подготовката му умира на 27 май 927г. Вероятна причина е сърдечен удар.
След смъртта на Симеон властта е поета от сина му Петър I от втория му брак с Мариам. По неизвестни причини Симеон лишава още приживе от короната първородния си син Михаил от първия му брак и го заставя да се замонаши. Също така, посочвайки Петър за свой наследник, предвид младостта му (Петър тогава е около 18—20-годишен), Симеон се погрижва да назначи и съуправител в лицето на болярина Георги Сурсувул, който впрочем се пада вуйчо на Петър.
Управлението на цар Симеон бележи връх в историята на Първото българско царство. По негово време, освен невижданото дотогава териториално разширение, държавата става средище на културен и духовен живот. Победите на бойното поле му позволяват да укрепи международния авторитет на България. Той оставя след себе си могъща държава, простираща се от Карпатите до Беломорието и от Черно до Адриатическо море. Въпреки почти непрекъснатите войни с Византия, той укрепва властта вътре в държавата и провежда изключително стабилна вътрешна политика. Постига се политическо, религиозно и културно обединение.
Част от експертите смятат, че многобройните войни, които Симеон води, в крайна сметка изтощават България, и при наследниците на Петър I тя вече не е в състояние да се противопостави на по-богатата откъм човешки ресурси Византия. Независимо от това Симеон I остава в българската история с прозвището „Велики“, а управлението му с определението „Златен век“ заради териториалното разширение, до което довежда България, и заради културния разцвет на страната.