"Безвремие"

Day 3,681, 12:27 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Morrpheus

Тази статия е за участие в журналистическият конкур "Мастиленият лабиринт"

- „Онкологична практика „Хипократ“, добър ден“ – прие обаждането му, приятен женски глас.
- „Добър ден. Обажда се г-н Петров. Имаме уговорка да се обадя днес за резултатите.“
- „Разбира се, г-н Петров. Веднага ще ви свържа…“

Дишането му се учести, чувстваше напрегнатите удари на сърцето си, зениците му се разшириха, чувстваше студената пот в дланта, която държеше слушалката. Приличаше на диво животно в мига след като невидимия ловец е изстрелял куршума си. Чуло звука, извърнало глава към мястото, от което идваше смъртоносната заплаха, усетило неизбежността на случващото се, знаещо, че единственият шанс за спъсение е извън неговия контрол, зависещ единствено от уменията на стрелеца.

В неговия случай стрелеца беше провидението, съдбата или космическата сила, която движеше съдбите на хората. Или просто беше изтеглил късата клечка от биологичната томбола. Все още отказваше да приеме, че всичко което ни се случва е предначертано. Само така можеше да съхрани жива надеждата, че има шанс… А мига беше започнал преди седем месеца.
Разбра че нещо не е наред по начина, по който го помолиха да се свърже максимално бързо с лекаря, който правеше годишния му профилактичен преглед. Лекаря всячески отбягваше да го погледне в очите, помоли го да седне, предложи му чаша вода. И влезе в ролята на ловеца…
„Имате остра лимфобластна левкемия или с други думи рак на кръвта“ – Бум и куршумът беше изстрелян. „Шансовете ви са 50 на 50. И то само ако се подложите на сериозна химиотерапия, която съм длъжен да ви предупредя може да бъде изключително тежка за понасяне. Предстоят ви много мъчителни дни в следващите месеци…“

От този ден времето за него спря. Махна от живота си календари, часовници и всякакви други измислени от човека изобретения, които само му напомняха, че се надбягва с много по-могъщ съперник, който така или иначе винаги печелеше накрая. Реши че е важно да се концентрира върху лечението, да направи пълния цикъл и да чака резултатите. Да се опита да живее за ежедневните радости, които неизбежно приемаше за даденост докато беше здрав. Да посрещне утрото, слънцето да гали кожата му, да срещне безкрайната радост в очите на малко дете, разкрило поредната загадка на вселената… Решението беше факт, но някак усложливо съзнането му беше изключило, че лекарят го беше предупредил колко мъчително беше минаването по този път. А колко истина имаше в думите му. С всяка следваща доза от отровите, които му вливаха ужасът се повтаряше. Не можеше да задържи и залък от оскъдните порции храна, които и без това приемаше заради пълната липса на апетит. От добре подържаното му тяло, вече нямаше и помен. А най-ужасяващи бяха болките. Сякаш лекарствата опитвайки да отстранят болеста от организма му преди това се опитваха да го унищожат. Да го подложат на своебразен изпит, който ако успееше да вземе щеше да е заслужил правото си на живот. И малко по-малко ефекта на отровите започна да надделява над желанието му да се състезава за това право. Една мисъл все по-често пробиваше път в съзнанието му. Че всичко, което му се случва е своебразна сметка, която живота му поднася за минали деяния.
А сметката не беше малка. Влезе в света на възрастните с летящ старт. Открил таланта си да работи с думите, като виртуозен диригент с огромен симфоничен оркестър, рано беше разбрал, че му е отредено да бъде писател. Първата му книга беше приета с голямо въодушевление от критика и читатели. Втората му донесе куп престижни награди, сред които и писател на годината. Романите му бяха преведени и издадени в съседни държави, имаше оферта да пише и за голяма филмова компания. Едва ли можеше да мечтае за повече, когато се случи немислимото. Загуби своята муза. Любимата му баба, която едновременно беше творческото му вдъхновение и най-яростния му литературен критик почина внезапно при нелеп инцидент. Пиян шофьор беше пропуснал червена светлина на светофара… Работила през целия си живот в библиотека, тя му беше показала магията на книгите. През дългите летни ваканции, които нямаше търпение да прекара с нея основното им занимание беше свързано с тях. Четеше непрекъснато, а когато вечер сядаха в беседката на близката градинка любимата им игра беше да добавят следващото изречение в разказ започнат от другия. Така в него се разви усет за качествен сюжет, богат и граматически изчистен до последния детайл изказ, и гъвкаво въображение помагащо му да създаде магия и от най-тривиалните теми, по които го караха да пише в училище.
Без своята баба, сякаш някой му отне способността да пише. Стоеше с часове над листите, но думите така и не идваха. Дори и да успееше да напише нещо то му се струваше прекалено банално и скучно. И така докато не се отказа да опитва. Беше натрупал достатъчно ресурс за да живее бохемски живот. Заради острия си ум, чаровното си излъчване и славата му на ценител на женската красота, и вечен ерген беше желан гост на всяко по-шумно светско събитие. Живееше в свят пълен с фалш и лицемерие, но това го устройваше, защото в този свят не му се налагаше да мисли за глухия коловоз, в който беше попаднал…

Загубил вдъхновението си на творец, сега сякаш губеше и желанието си за живот. Болничната стая се беше превърнала във втори негов дом, болката неизменен спътник на дните му, а депресията започна да го навестява все по-често. Куршума почти беше стигнал до точката, след която траекторията му просто нямаше как да пропусне целта. Вярата че нещо можеше да се промени го напускаше.
Забелязаха го и хората, които се грижеха за него. Затова помолиха за помощ психоложката, която търсеха при най-безнадежните случаи. Още в мига, в който отвори вратата на болничната му стая, нещо във въздуха трепна. Час след час, сеанс след сеанс тя успя да обели всичките му обвивки и да стигне до места в съзнанието му, които и той избягваше да посещава. Нямаше как да не се влюби, защото тя беше олицетворение на живота. Върна му вярата, че от терапията има смисъл. И някак неусетно заради нея отново започна да пише. Думите се подреждаха сами, въобръжението работеше, материала се трупаше. Впрегна целия чар на един болен писател, за да я убеди да се срещнат на чаша чай извън болницата. Разговорът им се развиваше с такава лекота, че и двамата не разбраха как чашата чай е отнела 4 часа. Преди да се разделят той я целуна по бузата, а тя не се отдръпна гневно. Чая стана вечеря, вечерята стана повече от една. За първи път обичаше жена толкова силно, че да мечтае за семейство. Мечти, които бяха толкова нереални, колкото реална беше болестта му. Затова имаха мълчаливо споразумение да не правят планове. Да се радват на споделените мигове, защото ги има…

Краткото пукване в слушалката го върна в реалността. Плъзна свободната си ръка в джоба, където беше сложил кутийката с пръстена. А пред него лежеше плик, в който беше готовата за печат книга. Единственото, което липсваше и все му убягваше беше заглавието. Беше решил след разговора с лекаря да и направи предложение, ако новините са добри. Ако ли не, щеше да и подари ръкописа, с молба да го публикува тя. Нямаше нищо общо с написаното от него досега. Третият му роман имаше разтърсващото въздействие на творение създавано от някой гледащ смърта в очите, и видял там надежда, че тя не бърза…

„Г-н Петров, в ремисия сте. С други думи лечението ви беше успешно.“ ….

Ръката му докосна отново кутийката с пръстена. А слънчев лъч игриво се плъзна над рамото му и се спря върху плика с ръкописа. И сякаш невидима ръка написа отгоре му:

„Безвремие“