Join the new world

---

“ Нямам търпение да чуя историята ти “ - прекъсна мислите му гласът на Габриела.
“ А аз да се съберем всички заедно “ - отвърна с усмивка Любослав.

Историята беше свързана с интересен случай от практиката на всеки един от тях от изминалата година.

Това беше техният ритуал. Събираха се около седмия ден, в четвъртия месец на годината, освен за да споделят удоволствието от това да са заедно и за да изберат героят на изминалите 12 месеца, не само защото беше денят, в който празнуваха професионалният си празник, но най вече, защото числото седем имаше особено значение в животът им. Седем приятели, събрани в седма група в Университета, наричано галено от останалите Седморката. Бяха неразделни, а отношенията им се запазиха и след денят на дипломирането им. Никой от тях не беше суеверен, но както сами обичаха да се шегуват съдбата си знаеше работата. Макар и в нетипичното за специалността им доминиращо мъжко присъствие, сякаш любовта им към хората ги беше събрала заедно.

За срещата си тази година бяха наели къща за гости над малкото планинско градче в сърцето на Родопите. Всички те обичаха планините, особено в този период на годината. На границата между отстъпващата зима и събуждащата се от нежния допир на пролетта природа. Дни изпълнени с магията на пробуждащият се живот и нощи приличащи с непредсказуемостта си на непокорни деца, готови за миг внимание да объркат плановете на всички около тях.

В къщата все още бяха само шест. Габриела - посветила себе си на болните деца, Боян - човекът на сънищата, Милена - събираща червено злато за тези, които имаха нужда от него, Йосиф - хирург, натрупал безценен опит по време на мисиите си зад граница, Пламен и Любослав - наричани нежно от останалите - дърводелците, заради инструментите, които използваха в опит да се преборят с поредната тежка фрактура. Липсваше само Андрей - избрал за себе си тайнството на неврохирургията. Не беше успял да излезе от тежка операция, което наложи да отложи пътуването си с един ден.

Повечето все още спяха. След дългата дискусия от предната вечер продължила много след полунощ и сумрака, на скритото зад слоеве тъмни облаци слънце, сякаш нямаше по-подходящо време затова. Единствените двама будни седяха в кухнята и гледаха към телевизора.

“ Заради нахлуващият фронт от юг и рязкото влошаване на времето в планините е обявен червен код. Всички проходи в Родопите са затворени заради обилни снеговалежи и целият трафик е пренасочен към пътя Смолян - Пампорово - Асеновград. Умоляват се гражданите да избягват пътуване в оказаните региони в следващите дни…”

“ Май ще трябва да се простим с плановете си “ - каза Любослав.
“ Ммм, да. Сега разбирам защо видях толкова много коли, докато се разхождах тази сутрин “ - отвърна Габриела. “ Надявам се Андрей да успее да стигне час по скоро. Не бих искала да пътувам по този път точно в този момент…”

Половин час по-късно кухнята се изпълни с аромат на кафе и гласовете на останалите членове на групата. Беше ясно, че времето нямаше никакво намерение да се съобразява с плановете им. Бурята навън ставаше все по-люта. Освен обилния снеговалеж, покрил с бялата си пелена всичко наоколо, вятъра се блъскаше бясно в стените на къщата. Оживената дискусия какво да правят, изведнъж беше прекъсната от смразяващ тътен. Секунди по-късно токът угасна, а в далечината се чу воят на сирени. Рискувайки да останат в капана на бурята решиха да слязат в градчето преди да бъдат откъснати от околния свят.

Събраха набързо багажа си и потеглиха. За обща радост стигнаха бързо, но по лицата на хората, които срещнаха разбраха, че нещо не е наред. От спрян от тях минувач разбраха, че част от пътя се е срутил. Автобус беше паднал в дерето, повличайки няколко коли със себе си. Имаше много пострадали, а заради бурята градчето беше напълно изолирано. Нямаше нужда да говорят. Отправиха се към болницата веднага след като разбраха къде се намира.

Хаосът в спешното отделение беше видим. Навсякъде имаше ранени хора, а персоналът очевидно изнемогваше. Единствен от тях преживял ужасът на масово бедствие, Йосиф не губи време. Разбра къде е дежурния лекар и се отправи към него.

“ Лекар съм, а с мен има група колеги. Имате ли нужда от помощ? “
“ И питате? Имаме работа с над 30 пострадали, а почти целият лекарски персонал на болницата е в столицата за ежегодния бал на съюзът ни…” Отчаянието в гласът на младия лекар беше осезаемо.

За кратко време Йосиф събра целия медицински персонал около себе си.
“ Първо ще направим триаж на всички пациенти. Трябват ни листи в червен, жълт, зелен и син цвят. Червените пациенти имат незабавна нужда от лекар. Жълтите остават под наблюдение и на всеки пет минути се проверява състоянието им. Зелените събираме на едно място с човек, който да разсее черните им мисли, а на сините няма как да помогнем. Важното е да разберете, че в ситуацията е важно да помогнем не на всички, а на тези, които могат да бъдат спасени. Ще ни трябват доброволци за даряване на кръв и информация колко време ще издържат резервните генератори за ток на болницата. Целта ни сега не е да излекуваме всеки пациент, а да ги стабилизираме докато дойде помощ. Действаме...”

Положението беше отчайващо. Ресурсите, с които разполагаше болницата не бяха предвидени за толкова пострадали. Ехографът беше само един, пред рентгенът имаше истинско задръстване. Запасите от кислород бяха ограничени, а комуникациите с околния свят бяха прекъснати.

Йосиф и приятелите му правеха всичко по силите си. Сети се, че в чантата си беше прибрал две портативни ултразвукови апаратчета, които свързани с мобилен телефон можеха да им дадат много важни отговори за състоянието на пациентите. Изведнъж спешното отделение започна да се пълни със служители на болницата, които не бяха на смяна. Научили за случилото се, хората искаха само едно - да помогнат с каквото могат.

Хаосът плахо отстъпваше мястото си. Пациентите бяха разделени. Най-тежко пострадалите бяха в операционната или в реанимация. Друга част бяха в спешно отделение под непрекъснатото наблюдение на лекари и сестри, а най-леко пострадалите бяха отведени в кафенето на болницата. Получили чай и одеяла за да се стоплят, както и успокоителните думи на пристигналия свещеник, се отърсваха от шока.

Йосиф за пореден път погледна списъка на стената. За първи път срещу всяко име освен цвят имаше и място, на което се намираше пациента. Никога нямаше да успее без приятелите си. Точно в този миг към него се приближи задъхан мъж в цветовете на Бърза помощ.

“ Докторе, караме последния пострадал. Но този е наистина много зле.”
“ Вкарайте го в шокова зала “ - каза Йосиф, а погледа му се плъзна по преминаващата носилка. Пациента беше покрит с кръв и мръсотия, но нещо в него прикова вниманието му. Кичур руса коса, контурите на лицето въпреки отока изглеждаха познати. “ По дяволите. Това е Андрей “

Бил на пътя зад автобуса когато се случило срутването. Без да се замисля се втурнал да помага на хората в него да излязат. Малко преди да извадят и последния пътник, имало вторично срутване. Андрей бил под отломките за час, а след като го извадили бил в безсъзнание.

Множествени фрактури, контузия на мозъка, разкъсване на белия и черния дроб, спукана слезка - само част от диагнозите. В мразовития пролетен ден, измръзнал и премазан, кръвта му просто отказваше да се съсирва. Вкараха го в операционната, където се водеше неравна борба за живота му. Смъртта имаше няколко часа преднина и сякаш затягаше хватката си с всяка изминала минута.

“ Губи прекалено много кръв, а ние имаме само още 4-ри банки нулева “ - гласът на Боян наруши тягостното мълчение, а болката се усещаше във всяка негова дума.
“ Направете нещо, намерете още доброволци “ - каза през сълзи Йосиф. “ Правим всичко възможно, но фрактурите са прекалено много…”

30 минути по-късно и четирите банки бяха преляти, но тялото на Андрей продължаваше да губи битката за живот.

“ Кръвното продължава да пада, Йосиф. Губим го. Трябва ни чудо”
“ Нееее…”

---

16 часа бяха изминали откакто шестимата приятели бяха напуснали къщата за гости.
15 часа се бяха борили за живота на 35 напълно непознати и един приятел.
10 часа беше продължила операцията на Андрей в очакване на чудото.

---

1 час откакто разбраха, че Андрей е пристигнал жив в специализирания център за лечение на болни с тежки травми.
Чудото се беше случило. Военните бяха успели да разчистят пътя по-рано от очакваното.
Минути преди смъртта да спечели битката, помощта беше дошла.
Тази година не им трябваше да избират най-интересна история. Всички те бяха част от нея.