Спомен за България

Day 3,221, 16:26 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Maggy Vasileva

Бях доброволец в дом за сираци в България. Ох, колко ми е омръзнало да го повтарям - тези деца нямат нужда от хляб, шоколади, дрехи илли плюшени играчки. Имат си с тонове (без да преувеличавам - наистина - с тонове) от всичко това. Нещото, което им липсва, обаче, е чистото човешко, приятелско внимание.


Има там една фондация с една нестандартна идея - да подарим време. Не пари, не дрехи, нe книги, само време. Което, колкото и да ни е оскъдно, все пак ни е безплатно. И привидно не иска кой знае колко жертви. Все пак - в началото беше Книгата. Идеята за тази инициатива започна преди около 6 години. Една жена, тогава 20-годишна, решила да отиде с приятелите си до един дом за сираци и да им подари книги. След това други нейни приятвли се заинтересували от идеята и с тях отишли месец по-късно да подарят още книги. И... о, ужас! Видяли, че предишните подарени книги седят прашасали на рафта. Станало им неприятно, но трябвало да останат там, докато траят благодарностите. В един момент обаче, единият от приятелите се заговорил с едно от децата. В средата на разговора решили да прочетат една приказка. На детето му станало толкова интересно, че решило да дочете приказката само до край. И избягало само в стаята си с книжката. Тогава приятелите осъзнали, че вниманието е важно и започнали да отделят внимание на децата. После направили фондация, въпреки че “фондация” е мръсна дума в България. Просто защото това е начинът по-лесно да получат достъп до домовете и да обърнат внимание на децата, да им станат приятели. В крайна сметка се е получил аналог на американската програма “Голям брат/сестра” - възрастни хора отделят времето си за децата.
През 2014 и аз научих за инициативата. Отидох в дом за здрави деца с цел да стана приятел на здраво дете без родители и да му покажа колко важно е да учиш. И... харесах единственото дете с увреждания там. Хлапето имаше късмет да е там, защото здравата му близначка е там. И той ме хареса. Хвана ме за ръка и ме поведе на някъде да ми показва нещо неговоси. Без да говори. Просто ме хвана за ръка. И аз вече знаех, че това е моето дете. Господи! На 9 години, изглеждаше като на 4-5... Не казваше и дума.


3 години по-късно... Детето е здраво. Говори и пее. Повече пее, отколкото говори, но... да, същият сладур, дето преди 3 години не казваше и дума преди месец ми каза 3 изречения за по-малко от минута. И вчера ми изпя песничка. Ама аз вече не съм в България и той го направи по телефона. Бях най-щастливият човек на света, когато ми каза 3-те изречения. Беше ми казвал отделни думички преди това и знам колко усилия ми е струвало да го накарам да ги каже, а и на него колко усилия му е коствало да ги каже. А тия 3 изречения.... Ужас! Даже не помна какво ми каза! Помня само, че бях в такъв възторг - моето момче говори! 🙂


И аз съм от дом. И си тръгнах от България посредата на докторската си дисертация, след като бях дарила около 3 литра от кръвта си благотворително и бях отделила около 2 години от живота си да покажа на едни близнаци без родители, че има смисъл да останат в България. В крайна сметка реших, че не може да давам повече и да гладувам, че нямам връзка с родината си, защото нямам семейство там, нито държавата я е грижа за мен. И пратих моя приятелка да даде подаръци на близнаците за рождения им ден тази година. След което получих писмо от тях, гласящо с 2 думи “Обичам те, знам, че работиш много, ама ела да ни видиш на следващия рожден ден. Не те притискам, разбирам те.” Да прочетеш такова нещо от дете, току що навършило 12... Хаха, нямам ли повече връзка с родината си. 😃