Традицията (авторско)

Day 4,125, 23:30 Published in Bulgaria Bulgaria by Morrpheus

Този разказ е вдъхновен от вас мили дами.
Празника мина, но вярвайте ми, удоволствие е че сте тук!



В тяхното семейство не празнуваха 8-ми март. Тази година щяха да станат 10 от онзи злокобен ден, който наложи тази традиция.




Възрастният мъж погледна часовника. Оставаха още 6 минути докато яйцата станат готови. Точно както тя ги обичаше. Във въздуха се носеше аромат на препечени филийки и билков чай. Любимата ѝ закуска. Правеше я винаги на този ден, добавяше букет свежи цветя към подноса и чакаше да се събуди, за да види усмивката на лицето ѝ. Традиция, която той продължи и след смъртта на съпругата си, защото тя обичаше този празник. Нищо не можеше да замени усещането за празнота останала след загубата, но така имаше чувството, че всеки момент ще се събуди и отново ще му се усмихне.

“ Прекъсваме предаването заради извънредни новини ” - превъзбуденият глас от телевизора, прекъсна мислите му. “ По непотвърдени данни е извършено терористично нападение на летището. Чути са два взрива, част от Терминал 2 е обгърнат в пушек, водена е престрелка. Непотвърден източник съобщава, че група мъже от арабски произход държат като заложници пътниците от полета на BulgariaAir за Париж. Очаквайте подробности. “ Усети как краката му омекват, а сърцето започна да бие лудо. Летището, Париж, BulgariaAir - това беше полета, на който трябваше да се качи дъщеря му. Дълго подготвяната изненада се превръщаше в кошмар.

Затвори очи и картините нахлуха в съзнанието му. След раждането на двамата им сина, не бяха сигурни дали могат да отгледат трето дете. И докато те се чудеха, съдбата взе решение вместо тях. Обичаше децата си по равно, но малко след раждането вече знаеше, че връзката между баща и дъщеря е по-специална. Показа му цял един нов свят - пълен с кукли, цветове и мечти вдъхновени от детското ѝ въображение. Имаха си собствен ритуал - вечер преди да заспи, той сядаше на малкото столче в ъгъла и четеше. Първо приказки, после откъси от любимите ѝ книги. Мигове преди да потъне в сън му казваше - “ Обичам те, тате. И днес успя да пребориш тревогите ми… “. След като разбраха за болестта на майка ѝ, взе решение да остане в малкия град за да се грижи за тях, загърбвайки всичките си планове. След като остана вдовец му купи малка къщичка в близост до тях, за да е около хора, които обича. Благодарение на тях успя да върне желанието си за живот. Не пропускаше вечер без да му се обади, а когато понякога я питаше, защо го прави, отговорът винаги беше един и същи - “ Дойде време някой да пребори и твоите тревоги, татко… “.

Отвори очи. Без нея животът губеше смисъл…




Събуди го рязкото изсвирване на клаксон. Някъде в далечината се чуваше вой на сирена. През прозореца влизаше свеж въздух носещ аромат на плахо настъпваща пролет. Часовника на стената показваше точно 10. Оставаха 2 часа до пристигането на полета. Взе телефона си, но устройството отказа да реагира на допира му. Беше забравил за го зареди. Включи го и отиде до банята. Половин час по-късно, събудил сетивата си с горещия душ, чу сигнала. 11 пропуснати повиквания. В този момент телефона започна да звъни отново. Беше непознат номер от България.

“ Да, моля. “
“ Господин Димитров, главен инспектор Иванов. Обаждаме се във връзка със съпругата ви. Станала е жертва на терористичен акт. Правим всичко възможно… “

Беше първата му любов. Онази, която казват няма как да забравиш. Беше привлякла вниманието му, но не събираше кураж да я заговори. Добре че беше общата екскурзия на учениците от 10 клас за да седне в автобуса до нея. След час вече беше напълно омагьосан. Започнаха да излизат, запозна се с родителите ѝ, правеха планове за живота след училище. Това бяха най-щастливите дни в живота му. Малко преди края на последната учебна година майка ѝ се разболя. Беше непреклонна в решението си да остане в малкия град. Опита всичко за да я убеди, но се провали. Беше нейната майка, а не неговата, затова не можеше да загърби своите планове. Не вярваше, че може да боли толкова да се разделяш с любим човек.

По време на следването имаше няколко мимолетни връзки, но никоя друга не успя да излекува раните. Отдаде се на работа и резултатите не закъсняха. Запълваше с похвали и премии празнината в душата си. Срещна я случайно в метрото години по-късно, в най-тежкия миг в живота си. Месеци преди това беше приключил връзка с друга жена. С добре обмислен план, много търпение и ласкателства го беше вкарала в капана си. И докато той си мислеше, че е намерил жената, тя успя да му вземе всичко. Дискредитира го сред приятелите му, прибра парите му, а депресията, в която изпадна му коства и работното място. От месеци имаше чувството, че живота му няма смисъл. Помисли си, че сънува когато мярна лицето и сред пътниците. Видя я къде слиза и тръгна след нея. Когато се обърна и го погледна, очите му се напълниха със сълзи. Беше дошла в столицата, заради по-добрите възможности. Разделила времето си между работа, следване и грижи за баща си, живееше сама. За първи път от месеци светът около него му се стори по-светъл.

С много топлина успя да излекува ранената му душа и да събере парчетата на разбитото му самочувствие. Ожениха се няколко месеца след срещата в метрото, две години по-късно се роди и синът им. Работеше много за да си върне това, което беше загубил. В забързания ритъм пропусна не веднъж празника, който тя толкова обичаше заради родителите си. Тази година щеше да е различно. Направи големия пробив. Голям инвеститор беше проявил интерес към разработките му. Срещата им трябваше да се състои в Париж. Градът в който винаги беше мечтала да отиде. Организира всичко. Изненадата щеше да е днес. Синът им трябваше да я закара до летището, а той щеше да я посрещне във френската столица. Искаше на този 8-ми март тя да се чувства специална, защото за него беше такава.

Разговорът току що беше приключил. Чувстваше единствено студ и отчаяние. Болката от една забравена раздяла си пробиваше път в съзнанието му.




Връщаше се от летището в приповдигнато настроение. Изненадата се получаваше по-добре от очакваното. Знаеше какво планира баща му от самото начало и имаше важно участие в този план. Успя да уговори майка си да събере багажа си, да я убеди да не пита къде отива и да я съпроводи до паспортната проверка. Улисан в мислите си не забеляза рязкото спиране на автомобила пред него. Последва лек удар, но шофьора на другата кола настояваше да изчакат полиция. Времето минаваше бавно, когато чуха силната експлозия. В далечината се виждаше пушек, точно там където се намираше летището. Чуха сирените и видяха полицейски коли и линейки да отиват в тази посока. Какво ставаше, по дяволите?

Звънна първо на баща си. Опита няколко пъти без успех. Избра номера на дядо си. Още с първите думи разбра, че нещо не е наред. Гласът на дядо му не беше звучал така съкрушен от деня, в който почина баба му. Две минути по-късно гледаше невярващо към небето. Бузите му бяха мокри от капещите сълзи, а в главата си молеше някой там горе да чуе молитвите му.

Тя не беше само негова майка. Беше неговият най-добър приятел и най-верен ангел-пазител. Бяха минали през какво ли не заедно. От честите му боледувания като малко дете, през времена на много пакости и бели в началното училище, заради което често я викаха в директорския кабинет, до онзи ужасен период на пубертета, когато се налагаше да се бори с избухванията му и рязката смяна на настроения. Винаги успяваше да намери точните думи за да го успокой, време да направи сладки за поредното училищно тържество или да помогне с някое забравено домашно, и начин да убеди баща му, че момчето им е готово само да се справи с едно или друго предизвикателство. Веднъж се бе загубил сред тълпата по време на концерт. Това бяха най-дългите и страшни минути, докато съзря лицето на майка си близо до него. Прегърна го и му прошепна - “винаги ще бъда до теб когато имаш нужда от мен“. Така и беше. Беше там: когато си счупи ръка по време на баскетболен мач, когато първото момиче, което харесваше му каза, че обича друг и когато почина любимата му баба. С нея можеше да сподели всичко. Обичаше да му казва - “за всяка минута, в която се ядосваш, губиш 60 секунди щастие“ .

Погледна още веднъж към небето. Отново беше малко дете, загубено сред тълпата. Имаше нужда от нея. Тук при него.




В нейното семейство не празнуваха 8-ми март. Така беше вече 10 години. На този ден имаха своя традиция. Събираха се заедно с другите, изживели ужаса на отвличането в онзи злокобен ден за да благодарят на тези, които бяха рискували живота си, за да ги спасят.
За нея, мъжете в живота ѝ, превръщаха в празник останалите 364 дни.