Join the new world

Аз доста често си задавам този въпрос, когато видя хора да се радват на страданието на другите. Да си призная, но и аз съм се присмивал на страданието на някои хора, но по-късно се разкайвам и съжалявам.
Наскоро имахме дискусия срещу вербалната агресия в училище. Пуснаха ни презентация, която е направена по истински случаи. Разказваща се за едно момиче на име Емили от Бирмингам, Великобритания. То е било само на тринадесет, и се самоубила, защото всички са я тормозили, дразнили и били. Едва не се разплаках, но ме заболя сърцето. Страшно ми е тъжно за нейното семейство, но се ядосах за нейните съученици. Те не са спрели да я тормозят, и никога не са се замисляли как е тя. Нейни приятели били стиховете, които пишела. Даже нейното последно желание- стиховете да бъдат прочетени на нейното погребение. Даже единия от тях е: „ Ако ти се поставиш на моето място за поне една минута, ти няма да я издържиш!“.
Ужасяващо е как ние, тийнейджърите и възрастните, сме се превърнали в лоши хора! Поколенията ще ставаме все по-зли и по-зли. Ние отвсякъде ставаме зли- от забързано ежедневие, нерви, лошо възпитание, че сме приятели с лоши хора...
Абсолютно всеки ден чуваме по новините за Ислямска държава и сектата Боко Харам, че там децата или са избивани, или да гледат как убиват родителите им и техните роднини, приятели и съграждани. От това направо ме полазват тръпки. Не може вече така! Трябва да се спре тази агресия. Трябва да сме съпричастни и състрадателни към страдащите хора. Трябва да вземем пример от героя на Йордан Йовков в разказа „ По жицата“ Моканина. Той окуражава болната Нонка и нейното семейство, той е съпричастен към тях и им помага да се сетят за надеждата, която ВИНАГИ умира последна. Трябва да се научим това абсолютно всички, ЗАЕДНО!!!