Join the new world

Нашата страна в продължение на десетилетия възвеличава значимостта на собственото си партизанско движение, героизма на комунистите във въоръжената борба, гледа да не изтъква и дори ако може изобщо да не се говори за не-комунистическата, но демократично и антифашистки настроена опозиция, избягва темата за българската окупация в Македония и Беломорието през войната, скрива ролята на връзките между югославското и българското съпротивително движение и пр.
Така както България десетилетия наред отбягва въпроса за действията на българската войска в окупираните съседни земи, като дори негласно се правят и опити окупацията да бъде представяна като освобождение, така и Гърция в последните 40–45 години, с подобрените българо-гръцки отношения, се въздържа да подчертава България и българите като враг №1 и като основен окупатор след германците по време на войната, да изтъква Драмските събития и като цяло да пропагандира срещу България.
С течение на годините и с постепенната смяна на поколенията тази изкривена представа за историческото минало започва да се възприема в масовото обществено съзнание за истина, а добре премълчаното неминуемо се превръща вече в добре забравено. От това правило не прави изключение и темата за спасяването на българските евреи.
След приключването на Народния съд през 1945 г. въпросът за съдбата на българските евреи по време на Втората световна война престава да предизвика широк обществен интерес и сравнително бързо е оставен на забрава. Той е изместен от значително по-прагматични въпроси на следвоенното развитие в световен мащаб, сред които е и създаването на държавата Израел.
Очертаните по-горе тенденции на постепенно умишлено забравяне или изкривяване на историческата действителност от времето на войната се отразяват пряко и върху въпроса за съдбата на българските евреи – премълчаването на сведенията за ролята на българските окупационни части в Беломорието и Македония довежда в българската история и до забрава за тяхната роля и за тази на България като цяло по изселването на евреите от същите области в лагерите на смъртта. И обратно, след един период на затишие по въпроса за съдбата на собствените си евреи за около две десетилетия, от средата на 60-те години България започва да включва в пропагандния си външнополитически арсенал темата за тяхното спасяване през Втората световна война. С много малки нюанси тази тема е почти еднакво експлоатирана и използвана за постигането на едни и същи цели както до, така и след 10 ноември 1989 г.
Така от началото на 70-те години официалната пропаганда лансира първо БКП, а сетне и само една личност в нея като основен фактор за спасяването на българските евреи. Тази линия продължава до 1989 г., когато, след падането на режима, темата за спасяването на българските евреи получава нов тласък. Естествено ролята на Т. Живков и на БКП бързо отпада, изместена от получилата нова давност стара и позабравена теза за ролята на цар Борис като спасител на евреите. Наред с нея отново на преден план излиза и най-логичната от историческа гледна точка аргументация за ролята на демократичната българска общественост, която се е ангажирала с акция за спасяването на българските евреи, и която, наред с бързата промяна на Източния фронт, се оказва сред основните фактори, довели до тяхното избавление от лагерите на смъртта.

Николай Поппетров