(е)Ден 4106/160219

Day 4,107, 06:44 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Morrpheus

"Време е да освободим Иран. Време е да спрем миналото, настоящето и всичко друго освен тази война. Тя ще бъде голяма. Тя ще бъде великолепна...". Чакаха. Часове бяха минали откакто президентът им обеща слава. Напрежението се носеше във въздуха. Чуваше се бученето на приближаващите танкови дивизии и мощния рев на самолетните двигатели. Чакаха...
---
Чакаше и тя. Най-дългите девет месеца чакане щяха да приключат всеки момент. Роди се прекрасно момченце, здраво и силно. Не можа да скрие сълзите на радост и облекчение. Чакането си заслужаваше.


По дяволите. Защо не започва? чудеше се докато гледаше екранчето на умното устройство. Тъкмо бяха приключили в родилна зала. Обичаше да ходи там, където се появяваше живота. Автоматична атака точно след епик. Самоубийство. нямаше време за повече, защото служебния телефон звънна. Шокова зала. Веднага!
---
Възрастна жена беше имала лош късмет. Загубила съзнание, сърцето спряло, а никой от присъстващите не събрал смелост за животоспасяващ сърдечен масаж. Екипът пристигнал след няколко минути успял да върне сърдечния ритъм. Борбата продължи и в шокова зала, състоянието беше стабилизирано. Уви, компютърната диагностика произнесе тежка присъда. Минутите на кислороден глад се бяха оказали фатални за важни части от мозъка. Не можеше да бъде по-лошо.
---
Усещането за близката среща със смърта продължаваше да витае във въздуха. Може пък във виртуалния свят да е по-добре. Уви. Битката срещу стария враг и съсед вървеше катастрофално. Противника мачкаше с организация. Лошо, много лошо.


Надеждата за по-леко дежурство гаснеше. Колегите от различните хирургични специалности не спираха да се обаждат, а списъка ставаше все по-дълъг. Възпален апендисит, срязани сухожилия с моторна резачка, нараняване с брадва. Очакванията и реалността решиха да се разминат в този ден.
---
Надеждата за славна битка се стопи. Противника довършваше с рутина започнатото. Усещането за провал беше навсякъде. Очаквания и реалност не си дадоха среща и във виртуалния свят.



"Защо, по дяволите, едно 16 годишно момиче може да направи такова нещо?" Въпросът не му даваше мира, откакто го извикаха. Глътнала 42 таблетки с единствената цел да отнеме живота си. Уж знаехме толкова много, а тази обетована земя душата продължаваше да крие тайните си.
---
Този път съдбата беше по-благосклонна. Състоянието на момичето беше стабилно, кафето върна част от загубената енергия. Реши да погледне във виртуалния свят. Ужас. Президента беше направил най-неочакваното. Дезертира и остави хората си объркани. Сигурно само в неговата душа имаше отговори за толкова много въпроси.



Наближаваше полунощ. Силите вече бяха на привършване, когато за трети път този ден го извикаха в шокова зала. Мъжът беше много болен, но не беше готов да се предаде. След два часа битка, в която душата му сякаш напускаше тялото поне 10 пъти, състоянието му се стабилизира. Никой не знаеше, какво предстои, но надеждата остана жива.
---
Очите му се затваряха. Реши за последен път този ден да надникне в онзи другия свят. Учудването му беше голямо. Сякаш гнева към постъпката на президента и разочарованието от загубените битки даде сили на съотборниците му. Навсякъде имаше призиви за мобилизация. Хората бяха по-задружни от всякога. Биха се като един, биха се за честта си. Никой не знаеше какво предстои, но надеждата беше жива.



Събуди го алармата на телефона. Оставаха 15 минути до края на смяната. Огледа се. Стаята постепенно се изпълваше със слънчеви лъчи и звуците на събуждащият се свят. Погледна през прозореца. Изгревът сякаш флиртуваше с небето. Красив миг.
Започваше нов (е)Ден.