Join the new world

Нощта бе топла и влажна. Луната се криеше между облаците и плахата й светлина едва се процеждаше между клоните на дърветата. Алеите на градския парк бяха пусти и като че ли Президентът бе единственият му посетител.

От часове седеше отпуснат на пейката и се опитваше да размишлява върху сполетялата го беда. Окупирането на страната бе истинско бедствие и ситуацията, в която бе изпаднал имаше всички черти на безизходица. Трябваше да предприеме нещо, но сам се чувстваш безпомощен. Какво можеше да направи един единствен човек, въоръжен само с червени и много секси прашки. Може би трябваше да изпадне в транс и да се опита да достигне друго по-високо ниво на Мъдростта.

Президентът приседна на моравата до пейката, скръствайки крака. Опита се да отпусне всички мускули на тялото си, но това доведе само да изпускане на газове. Плахо се огледа, дали някой не го е чул, след което засрамен реши да опита друга тактика. Пое си дълбоко въздух, затвори очи и прошепна:

- Господи на виртуалния свят. Чуй моя зов за помощ. Изпълни моята същност с твоята и ми дай насока как да постъпя. Нека аз бъда твоят Пророк. Поне за мъничко. Не искам нищо сложно. Щета и престиж имам достатъчност, но о, Господи, помогни ми да вдигна някой и друг левъл Мъдрост!

Думите му предизвикаха метафизична реакция в субпространствения континуум. Облаците около Луната бързо се сгъстиха, след което започнаха да се пренареждат с изумителна бързина, оформяйки човешко лице с мустаци и брада. То се поогледа отегчено, след което вниманието му се насочи върху молещия се Президент. Той все още стоеше със затворени очи и по всичко изглежда щеше да пропусне свръхестественото явление, което се вихреше над главата му.



- Ей! – обади се облакът – Кой ме вика? Проба! Проба! Чувате ли ме там долу?

Президентът се опули и объркано се загледа в облака.

- Какво ме гледаш Потребител номер….ъм 5 733 701? Да не искаш да ти тресна еднодневен бан, за да ти дойде акъла в главата? Хайде говори, че ме чакат и други Тикети.

Президентът се прокашля, за да прочисти гърлото си, след което занарежда:

- О, Велики! Помогни ми със съвет! Българската земя страда и само аз се чувствам готов да я спася. Дай ми няколко скрижала с напътствия и с тяхната свещена сила аз ще изведа народа си към Свободата.

Метафизичният Бог се ухили, след което каза с благ глас:

- Колко необичайно! Скрижали в моята Вселена няма. Обаче ще ти дам ей тоя малък божествен таблет. С него ще получаваш инструкции. Това е всичко. Аре чао!

Разнесе се гръм и лицето се разпръсна. На пейката до Президента се материализира малък черен таблет. Той го взе и побърза да го включи. На екрана се изписа следното съобщение:

„Здравей, страннико! Аз съм божествен таблет и в качеството си на такъв ще ти давам заповеди, чийто краен резултат ще е успешното изпълнение на твоята мисия. Като за начало поеми на север и очаквай среща с твоя приказен Помощник. Когато го срещнеш трябва да му кажеш следната парола – Извинете, към вурстчетата има ли светло пиво или тук пиете само бок. Той трябва да Ви отговори – Не обичам вурстчета, но бира не отказвам. А сега - на път! Да не губим време".

Президентът прибра припряно божествения таблет в джоба си и с бодра крачка пое по пустите алеи. След секунди обаче таблетът издаде предупреждаваш звук и завибрира гневно. Погледна екрана и изпсува наум (Все пак не е разумно да се обиждат божествени таблети, защото не знаеш какво може да им щукне ). На синия екран светеше огромен надпис:

„ИДИОТ! Вървиш в грешната посока. Това е Юг. Използвай приложението ми за Божествен Компас“.

След като пое на Север Президентът скоро осъзна, че пътят му го води извън столицата. След няколко часа той стигна до зловещо изглеждаща гора. Дънерите на някои от дърветата бяха огромни и в тях зееха предизвикателно зяпащи го хралупи. Мъхът, който покриваше кората им имаше червеникав оттенък и наподобяваше разкъсана човешка плът.



- Няма начин да вляза в тази гора – измърмори уплашено Президентът и направи крачка назад.

Таблетът в ръката му изпищя гневно и на екрана му се появи упрек:

„Влизай бе, пъзльо! АЗ ще те пазя“.

- Е щом е така – отрони Президентът и внимателно запристъпя напред.

Дърветата се отдръпнаха пред него и между тях се появи пътека, която се губеше нейде в гората. Докато напредваше по нея не можеше да се отърси от чувството, че някой го наблюдава, но колкото и да се оглеждаше не видя никого. Дори птици нямаше, които да избухат зад гърба му и да го стреснат.

Внезапно тишината бе нарушена от

жален глас, премесен със стенания.

Той се носеше иззад стената от храсти и навяваше такава тъга, че на човек му идеше да зареве като магаре.

Президентът погледна очаквателно таблета, но последният скромно мълчеше.

- Какво да правя? Да отида ли?

Мълчание.

- Ами ще ида. Това хленчене е непоносимо.

Напусна пътеката и се запровира през храсталака. Скоро се озова на поляна, в центъра на която се мъдреше неголяма къщичка на кокоши крака. Жалният глас и стоновете идваха отвътре. Президентът внимателно се приближи до вратата и плахо почука. Стенанията замлъкна, чу се странен шум, след което някой дрезгаво каза:

- Влез!

Пред очите му се разкри най-смущаващата гледка, която някога бе виждал. В единия ъгъл на стаята беше разположено огромно легло, а на него гол бе завързан някакъв човек. До него се бе разположила Баба Яга, облечена в дрипава рокля. В едната си ръка държеше камшик, а в другата флакон с овлажнител.



Вещицата изгледа Президента от горе до долу и жадно преглътна.

- Здравей, страннико! Какво те води насам – попита дрезгаво тя.

- Търся един човек…който трябва да ми помогне…

- Е, намери човек. Но какви ги говоря? Сигурно си уморен, а аз бъбря ли бъбря. Седни на масата. Направила съм топли вурстчета. Хапни си. Сигурно умираш от глад?

Президентът подозрително изгледа масата, по която бяха пръснати мръсни чинии с остатъци от храна. Пое си дълбоко въздух и изръси:

- Извинете, към вурстчетата има ли светло пиво или тук пиета само бок?

Баба Яга го изгледа злобно.

- Не няма, бира. Бившият ми съпруг, Господ да го убие, изпи всичко. И за мен остана само един…как му викат? Кажи го де… Ей този тук.

Тя кимна към завързания мъж, който мълчаливо, наблюдаваше разговора. Президентът посочи към него:

- Кой е този?

- Бъдещият ми съпруг. Освен ако ти не се справиш по-добре от него. Какво ще кажеш?

Президентът пребледня.

- Не, благодаря. Аз в момента съм зает да вдигам революция. Нали разбираш? Ре-во-лу-си-он!

Баба Яга разсеяно поклати глава и плесна с камшика си.

- Всички мъже сте еднакви. Ей го и тоя – тя посочи към завързания – уж е легендарен войн, уж и той тръгнал да прави Революции, а само като му показах стройната си снага и почна: „Хайде завържи ме, хайде накажи ме, нека ме боли“. Какви хора сте Вие бе? Не можете ли да не гледате само тялото, а да надникнете и в душата ми. Тогава ще видите една ранима романтична дама. При това интелигентна! Но какво да се прави? Явно ще трябва да се събличам и за теб. Готов ли си да ме видиш?

- Чакай! – вдигна ръце в защита Президентът – нека те направим първо още по-секси…красавице. Имам тук един малък подарък за теб. Тези чудесни ултра-супер-дупер червени прашки. Отиди в другата стая си ги сложи, а аз ще те изчакам тук.

С широка усмивка Баба Яга грабна подаръка, след което накуцвайки, бавно се отправи към другата стая. Когато вратата се затвори зад нея Президентът побърза да се отправи към изхода. Спря го, обаче жалният глас на завързания мъж:

- Не обичам вурстчета, но бира не отказвам.

Президентът се обърна рязко и иронично каза:

- Значи ти си моят Помощник? Май обаче сега ТИ имаш нужда от помощ. Какво да те правя?

- Вземи нож от масата и срежи въжетата. После да бягаме.

Секунди по-късно въжетата бяха срязани, мъжът грабна захвърлените си край леглото дрехи и хукна навън. Президентът го последва. Зад тях прозвуча гневен крясък, който заглъхна, задушен от мъртвата гора.


За пропусналите първа част - линк.