IN РАКИЯ VERITAS! Ракия втора
Gin Gi Bi
ВЕЛИКА БЪЛГАРИЯ!
Вий, вика унгарецът като допи втората ракия, и тази България не броите, защото била на друга територия. Кое, обаче, е по-важно: земята, където се намира държавата – или народът, който е основал всичките тези български държави?
Прочула се тази Стара Велика България най-много при хан Кубрат. Този хан Кубрат (който си е жив потомък на Атила, ‘бичът Божий’, но тури му пепел!) незнайно защо расъл в Константинопол, изучил се там, образовал се и приел християнството през 619 година – през същата година, когато Мохамед започнал да проповядва в Мека исляма, а застанал начело на Велика България през 632 година, когато умира Мохамед.
Това за образованието не го казвам случайно, вика унгарецът, защото вий, българите, след този Кубрат имате само един учен цар – Симеон Велики, който също живял в Константинопол и учил там в най-стария европейски университет – Магнаурската академия, а всичките ви по-сетнешни царе, до последния, са прости и необразовани.
Тъй че напразно вий се отричате от прабългарите,( вика все по-ядосано унгарецът и си поръча третата ракия) ако има нещо свястно във вас, наследили сте го от тях, защото те не са били монголци, както ви разправят, нито пък хуни или тюрки, а индоевропейци със загадъчни космически познания.
За разлика от безпросветните италианци,( които в 1600 години след Христа изгарят на кладата Джордано Бруно, понеже твърдял, че Земята се върти около Слънцето) прабългарите не само знаели това – издълбаното върху надгробните им камъни – Слънце с кръжащите около него 6 планети е било нещо като техен държавен герб (по-късно, след насилственото покръстване, богомилите го превърнали в свой сакрален знак), та още през 4768 година преди Христа тези умни прабългари изчислили, че Земята се завърта около Слънцето за 365 дни и една четвърт от деня без малко и пресметнали това ‘без малко’ с невероятна точност: съпоставяйки движението на Земята с движението на Юпитер, те уточнили, че Земята обикаля около Слънцето за 365 денонощия и 2422 хилядни от денонощието, което е с половин секунда по-малко от абсолютно точното астрономическо време, измерено днес.
Основавайки се на тези свои астрономически знания, прабългарите създали най-съвършения календар, известен досега: годината започвала в деня на зимното слънцестоене, на 22 декември.
Този ден, понеже слънцето стои, бил обявен за нулев, останалите 364 дни били разпределени в четири сезона, по 91 дни; всеки сезон бил разделен на три месеца, първият месец от сезона имал 31 дни, останалите два – по 30; по този начин първият ден на първия месец от зимния сезон съвпадал със зимното слънцестоене, първият ден на първия месец от пролетния сезон – с пролетното равноденствие, първият ден на първия месец от летния сезон – с лятното слънцестоене, първият ден на първия месец от есенния сезон – с есенното равноденствие. На всеки четири години високосният ден се прибавял преди първия ден на седмия месец – в деня на лятното слънцестоене, също бил нулев ден, прабългарите го наричали „ени“, днес го наричаме „Еньовден“.
НАЗВАНИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ ГРАДОВЕ И МЕСТНОСТИ ДАДЕНИ ОЩЕ ОТ ДРЕВНИ ВРЕМЕНА.
От I век до XII век.
Някога древните българи са назовавали селищата и планините с особени имена. Някогашната крепост „Дуросторум“ българите са наричали „Дръстър“. А, старото име на „Варна“ е било – Одесос.
Българите, където и да са живяли са наричали местностите и градовете със свои български имена.
Характерното за българските имена още от древни времена е, че са давали окончания на повечето думи: за мъжки род окончанието е било „А“, за женски род – „ВА“.
На историческата карта на България са нанесени имената на най-старите селища. (от „Кирило – Методиевската енциклопедия“ БАН,1985г.)
Името на главното българско светилище – Мадара, което на древнобългарски е означавало „свещено място“ често се е използвало през VI, VII, VIII век.
Освен това име в българския етимологичен речник. I-III. са и други думи използвани като говорими в различните краища на България.
Например, в източна България хората са използвали имена, които и днес използваме:
Дръстър, Карвуна, Мадара, Тутракан, Шабла, Каспичан, Синдел, Чирпан, Абоба – старото име на Плиска.
Другата дума е „боила“, чийто превод на старобългарски означавала болярин.
Думите: рът, рид и урва – се срещат и на изток от балканите. Имената на върхове и планински дялове са се запазили и днес: Руй, Руен, Бурел, Миджур, Бунай, Бохот – предполага се че произлиза от „бох“ – градина. Другото наименование за градина е „лахан“ – зеленчук или градинар. Произлиза от думата „лаха“(леха) и се е използвала през IX – X век.
Думите – галата, верегава, колубря са имали по две форми – едната за мъж, другата за жена. Думите от мъжки род завършвали на „а“, а за женски род с „ва“. В родопския край хората казвали на върхът – „врохот“ или „връот“. Днес старите родопчани си използват същите думи.
През XI в., в източните Родопи се използва думата „лаханара“ за определение на градинар.
Определителни окончания древните българи са използвали и през X – XII век: галата, турда, орша, бутра, мадара, чукара, мачката, гъвана, тънтава, плъскова, чубра, рабоша, обай – гора, байна – баша. Някои от думите и днес се използват като наречия и в различните райони на България, особено в родопския край и в югозападна България.
Неотдавна имах един случай в Сандански, едно малко дете беше паднало в една локва и старата жена, която беше наблизо казва:“ то, малко се утепа, ама нищо му няма“. Направо ми изкара акъла, защото утепа в моя край му викаме – утрепа, значи се е убил. Това – между другото.
За българските окончания, май друг народ няма такива, като нашите – за мъжки и за женски род. На чужденците им е много трудно да кажат – „Пеева“, казват „Пеев“ – и а-то отсъства.
Съдбата на всеки голям народ сякаш е да остави на поколенията си нещо знаменито, нещо, което другите народи нямат. Типични български имена на планини, градове, местности, църкви и др.
Comments