Join the new world

понеделник, 20 декември 2010 г.

Денят

Какъв е този шум? Не може ли да спре? Май няма да спре. Леле, клепачите ми са залепнали. Уфф, колко е светло! Искам кафе и вода. Не. Искам да спре шумът! Боли ме главата! Тези гадни снежинки ли вдигат толкова шум? Не може ли да спре да вали! Колко е часът? Къде съм? Май трябва да ставам, щях да върша нещо. Ама наистина къде съм? А да, в дома на колегата Петров. Леле, каква вечер! Но защо ми трябваше толкова да пия? Повече няма да близна алкохол! Уфф, пак тази светлина! Добре, ето ставам. ОУ! Не трябваше да ставам толкова рязко! Пфф, станало е 10 и 15, ще трябва да бързам! Майната му, няма да отида по молекулярна дори и другарят Крумов да ми пише двойка! Първо да се съвзема. Повече никога няма да смесвам водка и вишновка! Тук някъде трябва да има кафеварка. Леле, колко трупове има по земята! Добре, че си намерих тази кушетка. А, ето я кухнята! Тази врата не може ли да не скърца толкова силно?! Пфф, и тук трупове! Мале, този корекомски шкаф вдига повече шум и от вратата. А, ето кафето, остана и кафеварка! Леле няма ли да спре това главоболие! Къде е проклетата кафеварка! А, лекарства! Чудесно! Сега, къде беше оцетът?! Корекомският шкаф! Забравих за проклетия шум! Така, една лъжица оцет, начукан аналгин, 1 мг витамин Ц. Да, това беше! Кой ще ти ги чука тези хапчета? Ще ги стрия с пръсти. Чудесно. Сега да добавим оцета. Леле, колко е гадно! Ама ще ми помогне. Винаги помага. Офф, няма май кафеварка, ама ще използвам това джезве. Май на вън спря да вали?! А, продължава да вали! Поне вече не чувам гадните снежинки! Така, водата сложена, котлонът включен, кафето добавено. Остана само да чакам. Кенеф! Спешно ми трябва! Пфф, пак тази проклета врата! Добре, поне тук няма трупове. Е това си е облекчение. О да. Готово! Тъпа врата, не може ли да си по тиха! Кафето още не е готово. Нищо. Чаша, чаша къде имаше чаша? Ето, тук някъде! Да! Ще взема две! Вода. Дано не събудя някой. Тея тръби така свистят. Малко ми е сладка тази вода, сигурно защото съм се дехидратирал. Опа, кафето е готово, за малко да го изпусна! Остана, сигурно някой ще ми е благодарен после. Поне утайката няма да е за мен. Прекрасно, има един свободен стол! Кафе, вода, всичко съм взел, сега да си реанимирам тихичко... Така изглеждаха мислите ми в онази зимна сутрин на 86-та. Дори не подозирах какво ще се случи...
- Не спирай, много ми е интересно.
- Добре, продължавам. Когато се осъзнах и бях в кондиция беше станало 12 без 15.
- Няма ли да ми разказваш с мисли?
- Не, много е бавно и изморително! Знам, че и така ще добиеш представа за деня, който промени живота ми. Нали затова ти беше доклада?
- Да, татко, продължавай. Беше стигнал до там, че си се съфирясал най-накрая.
- А да! Гледах, как труповете се поразмърдват и повтарят почти всички мои действия. Осъзнах, че ще мога да стигна навреме за лекцията по пулмология. Взех си изтърканата от слушане касетката на Роулинг стоунс от магнетофона. Взех и балтона от антрето и изхвърчах през вратата. Качих се на тролея и право на лекции. През прозореца надписите НарМаг и ДетМаг ми се набиха на очи. Тогава си мислех дали тази мода да се съкращава на срички ще отмине? Както знаем, и аз и ти, добре че отмина. Но да не се отплесвам! Да се върна на разказа. Подминах Партийния дом, когато се качи кондукторка, трябваше да заплатя глоба от 60 стотинки. Сега ти се струва смешно, но тогава си беше така. Стигнах до Медицинския. Бях закъснял само с 2 минути за лекцията, но професора ме смъмри пред цялата аудитория.Търсех си място. До майка ти беше заето. Леля ти Мира и леля ти Ирена я бяха обградили и я бранеха от такива като мен. Нищо, тя успя да им се противопостави няколко месеца по-рано и да ги убеди, че трябва аз и тя да сме гаджета. Та, тогава бяхме пресни гаджета – от около 4 месеца бяхме заедно. Макар че при вас това си е сериозна връзка, нали?
- Даже много, но продължавай, искам да знам повече за грубия соц и деня, който промени живота ти.
- Важното е да се отбележи, че по-време на лекция професорът говори за гласовия фремитус, това е процедура където си слагаш ръка на гърба на пациента и усещаш вибрациите му докато говори. Беше ми интересно. Беше интересно и на майка ти или поне така изглеждаше. Беше много красива, много колеги ми завиждаха. Ама то и аз не бях за изпускане, все пак скоро се бях уволнил от казармата. След лекцията със майка ти си уговорихме среща пред Военно-историческия музей за следобяд. Вече не си спомням точния час, но си спомням, че майка ти закъсня с около 30 минути. Влязохме вътре. Гостуващ музей беше Музея на восъчните фигури от Ленинград и имаше изложба. Там видях колко ниски са всъщност Сталин, Ленин и Наполеон. Беше ни супер интересно. Най се изкефихме на восъчните фигури на Бийтълс и на Елвис. Всички експонати ни бяха любопитни. Дори тези, които не познавахме. До Наполеон беше фигурата на дебел човек, видимо богат чревоугодник, който аз и майка ти не познахме. Имаше заоблено лице, малки кръгли очички, червени бузи и беше облечен в много дантела и кадифе. Загледахме се в табелката на нея пишеше: „Луи ХIV – кралят слънце”. Тогава майка ти ми разказа една много увлекателна история за въпросния крал, как построил двореца си във Версай и в него имало толкова много спални, че можело всяка нощ от годината да спи в различна спалня. Докато говореше, аз не исках да я прекъсвам, просто я погалих по гърба. Тя се сети за лекцията по пулмология и за гласовия фремитус Спря разказа си и се обърна с гръб към мен. Отметна косата си на една страна и очакваше да си допра дланта до гърба ѝ на мястото, което ни беше посочил професора. Това и сторих. Тогава тя каза просто едно „Обичам те”. Вибрациите от тялото ѝ плъзнаха по ръката ми, ехтяха в мозъка ми и утихнаха в сърцето. Въпреки, че го бе казвала и преди, онзи път усещането бе различно. Прошепнах в ухото ѝ, че е мой ред. Разменихме се. Тя допря нежната си длан до гърба ми, каза ми да говоря. Тогава отвърнах: „Ще се омъжиш ли за мен?”. След един миг, равняващ се за мен на вечност, тя възкликна и даде положителния си отговор. Така предложих на майка ти.
- Ти си бил играч, няма спор. Дано тая по психология хареса доклада ми!
- Айде, прашдосвай се!
Публикувано от Зеленоочко в 2😇3 ч.