Join the new world

-Част двадесет и първа

,,Клането”

Нощното небе бе озарено от горящият Елиох, въздухът се прорязваше от множество писъци от цялото място. От висините на небето се чуваше фученето на падащите снаряди. Градът бе отдаден на огън и плячка, за един ден Елиох бе превърнат в развалина. Някогашните централи за напояване и произвеждане на почва бяха опустошени,заводите за производство на алкохол и на едни от най-разпознатите и разпространени марки напитки бяха потънали в свирепият танц на огъня. Сградите приличаха на отдавна изоставени руини,а по улиците можеше да се видят единствено обезобразените трупове на жителите на Елиох.
На градският площад, по уличните лампи,паметници,дървета и всякакви по-високи от човек места висяха обесените жители на градът. Други от тях бяха захвърлени голи,боси,ранени или осакатени,гладни и уплашени до стените на административните сгради.

-Жив неверник да не остане! – провикна се един от торкиските войници,вероятно техен командир,на който вик другите войници около него отговориха,нахвърляйки се върху беззащитните хора нахвърляни по земята.
Настана сеч, торките убиваха с ятагани, огън и юмруци всички събрани мереленци,без оглед на пол и възраст.

Нямаше спасение нито надежда за останалите в градът жители, помощ не идваше от никъде,а и нямаше как, властите не бяха известени за случилото се и имперските войски нямаше да ги спасят,на злощастните жители оставаше само едно…да станат мъченици.

Западният край на градът обаче,все още бе място където торките не бяха достигнали,благодарение на част от гражданите,които бързо бяха сформирали малка милиция,от местните притежатели на оръжие,които обстрелваха и забавяха движението на вражеските войски от всевъзможни места и хълмистата местност,на която се намираше градът. Все пак тази битка нямаше да продължи дълго, защитниците нямаше как да спрат войските на Торкиският султанат. Успелите да избягат участта на съгражданите си в долната част на Елиох сега масово напускаха града. Огромното множество на загубили домовете,прехраната и близки хора се движеше в няколко дълги колони по хълмовете на синайската пустиня. Плач и оплакване се чуваше отвсякъде,едни тъжаха за загубата на имущество,други за загубата на близки хора,трети от страх.
Гледката бе трагична,цял един град бе убиван,а кръвта му бавно,но сигурно изтичаше и съдбата й бе неясна,мнозина едва ли биха оцелели дългият,труден и страшен път през тази пустиня. Най-близкото населено място до Елиох бе градът крепост Бастион, на четиридесет километра северозападно по най-тежките пътища на синайската пустиня. Много от бежанците нямаха нищо друго освен дрехите на гърба си,а някои от тях нямаха дори и това.
Докато това траурно шествие се влачеше по улиците на Елиох, встрани от него,на десетина метра отвъд пределите на градът бяха и оцелелите Алкидупли, подпрени на една скала. Марус бе седнал и пушеше,а Ставрос лежеше с глава подпряна на коляното му,момчето все още не се бе съвзело и майка му Фина не можеше да се успокои,тя плака цял ден и все още не можеше да спре сълзите си.
Старата Парна се опитваше да я успокои,но нямаше начин да усмири бурята от чувства в сърцето й. Те трябваше да продължат пътя си към Бастион,но нямаха повече сила,те се лутаха и бягаха с часове из градът,докато най-накрая не излязоха на другият край. В далечината се чуваха спорадичните и глухи изстрели от отчаяната битка на малцината защитници на Елиох и освирепелите торкиски пълчища. Скоро защитниците на града щяха да паднат и с това съдбата на все още ненапусналите градът се решаваше.
Семейство Алкидупли трябваше да бягат и те събираха сили за дългият и труден път напред. Артилерията запя свирепата си песен отново,снарядите скоро се изсипаха над града и нова вълна от взрив след взрив се отприщи. Стрелбата приключи. Нададе се вик – бягайте-бягайте. В далечината можеха да се видят мъже с оръжия да бягат,някои захвърляха оръжието си,а други го използваха като подпора когато се спънат. Защитата бе разбита,сега единственото,което оставаше на всички бе да бягат колкото могат по-бързо. Марус се изправи и пое сина си на ръце – хайде,трябва да тръгваме,пак ни настигат. Фина бързо скочи на крака и се обърна да помогне на Парна. Старицата отказа – остави-остави, старицата нямаше да тръгне,краката й вече не държаха. Аз оставам, Вие бягайте,мен ме не държат краката вече,а и съм стара,дали с мен или без мен все тая,Вие тръгвайте. Майко и ти ли? – тъжен вопъл се изпусна от устата на Марус.
Няма как сине…такава била волята Му – посочи с пръст нагоре Парна.
Семейството се сбогува с Парна,която целуна внука си по челото и със сълзи на очи младите се отделиха от старицата,която остана на земята,подпряна на скалата и с бастун в ръка. С нея щеше да загине и Елиох.

Следва продължение…