Join the new world

Духовете в столицата бяха превъзбудени от новините за мобилизацията.

Хора нервно вървяха насам-натам по медийни агенции и в министерства и изискваха информация за какво се случваше.

Страхът сякаш беше забравен.

Цариградчани бяха превзети от някакъв бодър дух на самонадеяност и готовност. Всички говореха страстно и разгорещено за предстоящата война. Други обсъждаха причините за войната, докато трети се подготвяха за нея, в случай че бъдат извикани под знамената.

Мобилизацията разбуни и духовете в Мраморния квартал, който по принцип беше спокойно място.

По прозорците на къщите се вееха багрените флагове със златният кръст.

В центъра на Мраморния квартал се намираше сборната точка на всички работари или пенсионери от кварталът.
,,При Гюро” беше местният бар, средна по размер сграда, намираща се в идеалния център на Мраморния квартал и винаги пълна.

Радослав се отбиваше там от време на време и днес нямаше как да пропусне едно хубаво кафе в ,,При Гюро”.
Там той стоеше близо до изхода, на един голям сив диван с ниска, но широка стъклена маса, на която бяха димящото му кафе и кутия цигари.

Радослав слушаше с интерес разговорите в заведението, които бяха предимно за предстоящата война.

Оглеждайки се, той виждаше много нови лица в това иначе спокойно заведение. Това нещо беше чудно за човек живял винаги в Мраморния квартал и който познаваше почти всички от обикновените клиенти на бара.

Тежката метална врата на заведението се отвори и оттам влезе слаб, висок човек на приблизително същата възраст като Радослав, с тъмно-сива прашасала коса.

Това беше Жеко, познат, приятел и бивш колега на Радослав. Отличителния белег на Жеко беше, че винаги ходеше навсякъде с работни и нацапани дрехи.

Ако някой го питаше защо, то той отговаряше с повишен тон, че работата му винаги била с него и бил готов за нея по всяко време.

Жеко обърна поглед вдясно и видя Радослав. По лицето му се очерта широка усмивка и с типичния си веселяшки тон проговори на Радослав.

,,Ей Радо! Как си?”

-,,Жеко я ела бе! Добре съм.” Отвърна Радослав.

Жеко се поспря и направи знак с ръка за търпение.

,,Чакай малко, да взема нещо за пийване.”

Жеко се запъти към бара с леко поклащаща походка.

,,Знаеш ли, че нашите са проучили всичко! Ще нападнем, за това обявиха мобилизация.” – чу се глас от съседната маса.

,,Не, не! Нищо не знаете! Носят се слухове, че торките са ударили по Хелекодея и нашите ще отвръщат на удара.” – обади се друг глас.

Жеко се върна с чаша топъл шоколад и седна на отсрещната страна на Радослав.

,,Какви са тези работи бе Радославе? За война ми говорят всички.” – с шеговит тон попита Жеко.

-,,Мобилизация! Не знаеш ли?” – попита Радослав.

,,Абе ще им дам и мобилизация и чудо на тях!” – отвърна Жеко с пренебрежение, махайки с лявата си ръка.

,,Мен не ме блазни да затривам други хора и държави. Дай ми строежи цял живот и ще съм си добре така!” – допълни Жеко отпивайки от горещия шоколад.

Радослав се засмя и запали цигара.

***

Новините за мобилизация достигнаха Босфорския квартал. В домът на Серски пристигна специално писмо адресирано до офицерът от ОПВВН – Калоян.

Беше почивен ден и къщата на инспектора беше тиха, сякаш нямаше никой у дома.

Все още Калоян и Албена не бяха станали.

Обедният шум от улицата навън събуди Албена.

Дългата й черна коса стигаше чак до кръста й.
Албена беше изключително забележителна млада жена със снежно бяла кожа и черни маслинени очи.
Външният й вид не беше единствената причина всеки, който я видеше да оставаше захласнат. Тя имаше и поразителен поглед, с който сякаш можеше да прочете душата на човек.

Тя слезе на долният етаж и отиде в кухнята. Оттук по права линия се виждаше входната врата, до която на пода имаше бял плик.

Тя го взе.

,,До офицер-инспектор Калоян Серски”

Явно беше писмо до мъжът й. Тя го остави на масата в кухнята където то трябваше да изчака Калоян да слезе и да го прочете.

След известно време слезе и Калоян.

,,Добър ден.” – закачливо се обърна той към Албена, която тъкмо беше свършила приготвянето на късната закуска.

,,Добър да е.” – усмихнато му отвърна тя - ,,Имаш писмо. На масата е.”

Калоян го видя и го взе.

След като го разпечата на белият лист хартия вътре се откриха символите на имперското правителство и тези на Имперска Сигурност.

Калоян зачете.

,,До офицер-инспектор Калоян Серски от правителството на Мереления и службите по национална сигурност ИС.

Като дългогодишен член на ОПВВН и отличен офицер в опазването на вътрешния ред и сигурност, правителството Ви призовава на служба за родината!

Вашият опит в специализирани акции и извънредни операции ще бъде оценен от войската и разузнаването.

За това Ви уведомяваме,
Че трябва да се явите под знамената на империята в нейният час на изпитание!

На адрес: Васил Левски; 47, М74РЛ до 17:00 часа на ден 1-ви от месец Август.”

Калоян гледаше писмото с лека почуда.

Лицето му не помръдна, то сякаш беше замръзнало в безразлично положение.

Това беше известие, че трябва да бъде мобилизиран.

,,Какво е?” – попита Албена повдигайки поглед към него.

Тя беше много красива, особено от този ъгъл, от който Калоян я гледаше. Черната й дълга коса падаше пред лицето й и закриваше дясната му половина. Големите й червени устни бяха леко отворени, така щото се виждаха горният ред зъби.

Какво щеше да и каже, когато тя е толкова красива, а той заминава за война?

Как ще го приеме?

Няма смисъл… Така или иначе войната идва, тя трябва да знае. Срокът за явяването е днес, само след няколко часа.

,,Хей, слушаш ли ме?” – обади се отново Албена, която се беше изправила и гледаше с любопитство мъжа си - ,,Всичко наред ли е, скъпи?”.

Тя сложи тънките си ръце на раменете му и го гледаше в очите с пронизващия си поглед.

Калоян издиша.

,,Вземи” – подаде писмото на Албена.

-,,Какво има?” – попита тя.

,,Война…” – започна Калоян - ,,Призован съм от правителството да се явя на война.” – завърши изречението си с лека въздишка.

Албена гледаше като ударена и не вярваше на думите му.

,,Как така ще те викат на война? Твоята работа не е да се биеш, а да разследваш!” – уплашено говореше тя.

На Албена й прилоша и за малко остана да падне върху кухненския плот, ако не беше Калоян да я хване.

Той я понесе на ръце, след което я остави легнала на дивана в другата стая.

,,Спокойно.” – подхвана Калоян.

-,,Ама…как? Ти…на война.” – накъсано, с хрипове и подсмъркване говореше Албена.

,,Няма страшно.” – отново подхвана Калоян - ,,Викат ме да върша работа към разузнаването.”

Албена гледаше уплашено.

За нея нямаше разлика в разузнаването или в армията. Единственото, което беше в умът й бе, че Калоян отива на война, а на война има единствено смърт.

Какво щеше да я прави такава плашлива и ранима?

,,Знаеш ли?” – започна Калоян - ,,Ще те оставя при родителите ми извън Цариград. Засега е най-добре ако напуснеш града.”

Албена все още гледаше като обезумяла.

,,Ама…как така?” – попита тя.

-,,Послушай ме, моля те.” – отвърна Калоян.

Нямаше време за губене. Оставаха по-малко от три часа до зададеното време, в което Калоян трябваше да се яви под знамената на империята и да отиде на война.

Всички говореха за война, но войната все още не беше обявена. Мобилизацията беше разбунила духовете на обществото и приказките за война, която все още беше само на думи разпалваха общественото чувство за нещо голямо, което предстои.

Калоян успя да заведе Албена до столичната гара, откъдето тя трябваше да поеме за Одрин. Родителите му живееха в малко село в северните Родопи. Той ги уговори да чакат уплашеното момиче на гарата в Одрин, а той самият замина за зададеният адрес.