Join the new world

Стълбището беше подобно на дълга спирала, чийто край не можеше да се види, но това не представляваше особен проблем за Лирой, който не усещаше умора или поне мислеше, че не усеща умора.

Той вървеше по стълбите и колкото повече се изкачваше, толкова по-далеч изглеждаше да бъде краят им.

Това не смути момчето, което вече не мислеше за нищо и на нищо повече не се и надяваше.

Цялата тази игра, която беше животът му приличаше на някаква лоша шега. От син на крепостници от най-долен клас гражданство той се превърна в слуга на влиятелен граф, отпосле стана собственост на морски монополист, а сега роб на гнусен хибрид и луд учен. Единственото общо помежду им бяха странните белези по челата, а в някои случаи и на ръката, които административният апарат на Сдружението налагаше на всеки гражданин.

Той вървеше.

Тогава си спомни за срещата му със странният посетител в онази последна сутрин прекарана в имението на граф Незалбър. Той му обеща всички богатства на този свят. Те дори сключиха сделка за това без дори да знае каква ще е отплатата за всичко, което му беше обещано.

Може би беше специален?

Вероятно съм специален. – прокрадна се тази егоистична мисъл в младият ум.

Все пак той не бе получил нищо от това, което му беше обещано в онази сутрин.

Нямаше значение. Той трябваше да върви, но и не мислеше особено за нещата, които се бяха случили.

Малко по малко Лирой се отдалечаваше от реалността.

Той вървеше и без да усети кога стълбите свършиха той се озова на някакво непознато място. Обръщайки се назад той виждаше стълбите покрити в прозрачна мъгла. Посегна с ръка към стълбите. Той усети как ръката му премина мъглата, но не се замъгли. Това беше знак, че не бива да се връща.

Той се обърна.

Пред него се откриваше овално помещение, обгърнато в червена светлина. От него до другият край на помещението имаше не повече от няколко крачки, но малкият изход изглеждаше сякаш беше десетки метри далеч.

Пристъпвайки няколко крачки момчето се озова от другият край на малкият отвор.

Това беше голямо овално по своята форма помещение, чиито стени бяха съставени от прозрачен материал наподобяващ прозорци към светът отвън. През тях можеше да се видят всички сгради и всяко нещо, което съществуваше в този свят. Друга с тези размери сграда нямаше. Тази бе единствената. Вътре в помещението имаше няколко кресла, на които неподвижно и спокойно си почиваха някакви хора.

Креслата се обърнаха едновременно в моментът, в който Лирой пристъпи напред, а на тях се откриха прозрачните силуети на шестима души. По нищо не можеше да се определи тяхната възраст, пол или раса. Личаха единствено силуетите им, които не трепнаха при видът на неканеният гост.

Чу се силен звук, сякаш от гръмотевица.

Скоро звукът започна да се избистря.

Чуваха се гласовете на няколко души да говорят в синхрон едни и същи думи. Думите им не бяха разбираеми за посетителят им, но не след дълго момчето започна да долавя познати думи, фрази и цели изречения.

,,Ще се говори дълго.” Казаха в един глас стоящите.

Един от силуетите донесе от някъде стол, който сложи пред останалите. Столът беше за Лирой. Той седна.

В следващите минути всичко се изясни пред очите му.

Нищо от това, което му се беше случило до сега не е било случайно. От моментът в който Лирой започна да чете онази книга, която Незалбър му беше дал е било решено, че той ще е този, който ще наследи светът на материята.

Защо?

Отговор на този въпрос едва ли щеше да бъде получен.

Следва продължение…