Join the new world

Голямата врата се отвори.

От другата страна се откри широка стая, чийто таван беше някъде високо над главите им.

В средата имаше метален стол с множество кабели свързващи го към една малка кутия в другия край на стаята.

Самият таван не се виждаше може би защото беше твърде високо или не беше осветен, но личеше, че доста кабели се спускаха от него надолу и се сключваха в една от стените. Тази стена беше по-интересна от всичко останало. Тя наподобяваше огледало, на което човек би могъл да се огледа, но веднъж влезли в стаята стената се измени и на нея се откри статичен екран.

Гнусният хибрид Хуук подкани своят гост да седне на металният стол в средата.

Лирой седна.

Тогава Хуук прикрепи метална каска към главата му. Заключи крайниците му към столът и се отмести настрана.

Скоро стаята се освети от различните й страни. Едва сега Лирой видя, че стените всъщност бяха покрити с най-различни екрани.

-Няма да боли.

Лирой поклати леко глава.

Столът трепна. Леко бучене можеше да се долови от металът обгръщащ главата му.

Хуук се приближи до Лирой и сложи чудният морски предмет, който Стенли бе донесъл в една малка метална кутия вдясно от него.

Изведнъж…светлина.

Ослепяващо силна бяла светлина сякаш обгърна столът, на който Лирой стоеше и скоро премина в синя.

Момчето затвори очи.

Чу се лек звук. Звукът беше подобен на щракване. Щракването започна да заглъхва, а на негово място се долавяше слаб и едва доловим глас.

-Отвори очи – газа гласът.

Лирой отвори очи. Столът го нямаше и всъщност той вече не стоеше на стол, а стоеше изправен. Пред себе си не виждаше никаква светлина. Имаше само мрак.

-Сега ще се избистри всичко момче – отново се чу гласът.

Пред очите му започна да се открива чудна гледка.

Той се намираше в някакво помещение обгърнато от прозрачни стени, а стените му бяха изградени сякаш от дребни цифри – едва доловими с просто око, но не можеше да бъде нищо друго.

Пред него се откри улица, изпълнена с хора, а в нейният край някъде в далечината се извисяваше висока сграда.

Хората говореха помежду си, но Лирой не можеше да ги чуе. Той всъщност не чуваше абсолютно нищо от това, което го заобикаляше. Той можеше да чуе единствено този непознат глас, който сякаш се бе наместил някъде в умът му.

Момчето се чувстваше странно. Нещо в него сякаш се опитваше да отнеме част от душата му, но в същото време той усещаше и онова познато чувство когато майка му се намираше в близост до него.

-Върви напред. Стигни високата сграда пред теб – обади се най-накрая и гласът.

Той тръгна.

Лирой вървеше напред по дългата и широка улица на този странен град, лишен от всякаква светлина и смисъл, но изпълнен с премного обитатели.

Впечатление му направиха и самите обитатели, които бяха някак си замислени, или угрижени, а телата им леко прозрачни и сякаш ръката му би могла да мине през тях ако се бе опитал да ги докосне. Все пак той не се опита.
Момчето вървеше все напред, а високата сграда отсреща се приближаваше все повече.

Покрай него мина висок едър мъж, облечен в дълга мантия, който държеше под ръка жена с дълга права рокля и голяма шапка на главата си. Той видя по устните им, че те разговаряха помежду си, но не можеше да ги чуе въпреки че беше близо до тях.

Той погледна нагоре към небето.

Нямаше небе. Всичко беше мрак.

Всичко, което виждаше тук съществуваше сякаш в мрак, където нищо друго няма и не би могло да има.

След известно време бавен ход Лирой се озова на голямо кръстовище, точно пред високата сграда, зад която нямаше нищо. Оглеждайки се той осъзна, че наистина зад сградата нямаше абсолютно нищо. Нямаше сгради, нямаше минувачи, беше просто мрак – нищо.

Погледът му остана вдясно. Там някъде из тълпата минувачи Лирой забеляза познато лице. След малко той отново го видя. Лицето на жена, която той познаваше. Сега лицето й изглеждаше някак си безразлично, окаяно, прилично на обречена душа, която скиташе пределите на този непознат свят изпълнена единствено с мъка.

Той я позна.

Това беше Оливия – майка му, за която не чу нищо от изчезването й при столичните стени.

Лирой стоеше вцепенен.

Нима наистина е тя, но защо не се обади, защо е тук? – помисли си момчето.

-Не виждаш никого. – обади се гласът – никой от тези, които виждаш тук не съществува. Тях отдавна ги няма. Върви напред и влез в сградата! – повели непознатият глас.

Оливия видя сина си.

-Но как е възможно? – помисли си Лирой.

-Не виждаш никого, няма смисъл да се бавиш повече. – отново се обади гласът, който сякаш можеше да прочете мислите му.

Оливия се затича. След няколко секунди тя стоеше изправена пред сина си.

Той я гледаше.

Тя му проговори, но момчето не успя да чуе нищо. Нищо от това, което можеше да породи някакъв шум или звук или говор не се чуваше. Лирой беше като глух и не разбираше защо.

Сега той се загледа в лицето й. То беше прозрачно, а през него прозираха онези малки цифри, които той забеляза в първият миг, в който отвори очи в този нов и непознат свят. Тя протегна ръка, сякаш да го погали по главата.
Лирой не усети нищо, сякаш ръката беше минала през него сякаш той не беше там.

Лирой протегна ръка и се опита да хване ръката на майка си и видя, че тя мина през ръката й.

-Виждаш ли? Нищо от това, което виждаш тук не съществува. Влез в сградата. – чу се непознатият глас отново.

Лирой се стресна при видът на прозрачната си майка и как ръката му мина през нейната.

Той се втурна напред към високата сграда и преди да усети и преосмисли какво се беше случило се бе озовал във вътрешността на този небостъргач.

-Много добре. – тихо и спокойно отвърна гласът – сега е сам ще откриеш пътя си.

Гласът изчезна. Лирой беше сам.

Пред себе си виждаше стълбище, чиито край нямаше как да определи, но знаеше със сигурност, че трябва да поеме по него.

-Така да бъде. – каза си момчето и пристъпи напред.

Следва продължение…