Join the new world

Човешки отпечатъци оставаха в древната пустиня и следваха пътят на този, който бе минал през нея. Гледката беше подобна на игра, в която нощният вятър заличаваше тези изостанали далеч, но нови и по-нови отпечатъци се появяваха.

Два по два и пак два, а след известно време се умножиха и станаха четири и така все повече раздираха пясъка и продължаваха тази линия на каквото изглеждаше да бъде обречено пътуване. Пътуването бе обречено не защото нямаше надежда, а защото посоката не бе известна.

Водата бе подновила силите на злощастната бежанка и нейното дете, но техният пристан бе неизвестно къде. Знаеха само да следват луната.

На запад! На запад е спасението!

Те вървяха, изморени от трудният и дълъг път, но подхранени с надежда, която напояваше пресъхналите им души.

Скоро ще се съмне – помисли си младата майка.

Обръщайки се назад тя видя небето осветено, облаците разкъсани от изгряващите слънчеви лъчи.

Вече нямаше дим, нито тътен. Кошмарът на предния ден остана като блед и тъжен спомен за едно отминало завинаги време.

Сега оставаше едно – на запад!

Фина пое ръката на детето си и отново тръгнаха напред.

Малкият мълчеше, а и нямаше какво да каже.
Той се бе събудил за да открие светът си изцяло променен.
Парис – дядо му, Парна – баба му, Марус – неговият баща…никой не беше там, когато Ставрос се събуди.

Майка му мълчеше. Младото й бяло лице бе измъчено от плач и мъки, страх и отчаяние, но в очите й личеше, че надеждата се бе завърнала поне частично.

Те вървяха а вятъра заличаваше дирите им, сякаш бдеше над тях и се грижеше да не ги последва някой от злосторниците в Елиох.
Те вървяха и мълчаха.

Скоро на хоризонта се откри видение.

Дали бе реалност, или лукав мираж?

Виждаше се крепост с големи светлини, явно това бяха нейните стени. Над тях се очертаваха някакви неща, но Бог знае какви.

Може би бяха стигнали до Бастион?

Хладък полъх на надежда разтуптя сърцата им и забързаха своя ход.

Напред и все напред!

Не бе мираж!

Градът ясно личеше в далечината и малко по малко се доближаваше към тях.

Но рано беше още да се радват, чакаше ги още много път.
Бастион имаше големи и многобройни стени, кой ли знае колко още трябваше да извървят докато го стигнат!?

Не след дълго някой ги повика.

От пясъка сякаш излязъл се подаваше стражар и викаше на техният език.

Кои сте Вие и защо сте тук?

Спасението вече не беше просто блян.