Join the new world

Пясък навсякъде. Пясъкът нямаше край, окото не съзираше край на тази безлюдна пресушена пустош. С всяка крачка и с всеки метър надеждата за спасение изтичаше от сърцето както вода от пробита стомна, а жаждата се усилваше все повече и повече.

Проклета жажда! Проклета и да е тази пустиня и пясъкът в нея! Проклета да е съдбата!

Мястото някога предоставящо безопасност, вдъхващо чувство за сигурност и място на уют, което се наричаше дом сега бе някъде в далечината, несъществуващо, безвъзвратно загубено и едва ли щеше да мине много време преди да бъде забравено…

С какво човек заслужава това? С какво е съгрешил пред Всевишния за да му се случи всичко това?

Вероятно това е човешката трагедия – да повтаря всяка грешка, всеки грях и всяко зло от миналото – и не само,но и да надгражда над това зло и да върши още по-голямо зло!

Димящият Елиох все още се виждаше в далечината, обгърнат в пламъци. Глухо и тъпо кънтяха снарядите изнасилващи мирният някога град.

Пътят бе дълъг и още ни очаква… едва ли ще оцелеем всичко очакващо ни отпред…!

Малкият все още не бе дошъл на себе си, а слабото и грохнало от тежкия път момиче нямаше вече сили за да продължи напред. Все още се бавеха, а варварските пълчища не губеха време в своите низости и скоро ще ги настигнат. Но…нямаше как – те лежаха проснати на студеният пясък под звездното небе, което сякаш си правеше някаква зловеща шега с тях. Луната бе пълна и блестеше някак си подигравателно сред гледката на кланицата наречена Елиох. Звездите игриво премигваха.

Марус се изкачи на един близък хълм и вдигна юмрук към небето.

С какво? Защо на нас? Защо на мен?

Той размахваше юмрук към небесата, с отчаян и гневен глас проклинаше Бог и вселена и кълнеше съдбата. Тогава падна на колене. Краката му леко затънаха в пясъка, разкъсаните му обувки се изпълниха с пясък.

Няма смисъл…! Ще умрем!

Луната озаряваше лицето му.

Ами ти присмехулнице какво си ме зяпнала оттам!?
Нима не гледаш човешката мъка откакто има свят!?
Но какво ли те интересува теб това-та ти си толкова високо и няма какво да те засегне!

Марус отново се изправи. Изправи се и погледът му.

Той гледаше към небесата и викаше към тях.

Ами ти! Защо не ни помогнеш? Ако не на мен поне на тях! Вземи мен, но поне за тях се погрижи!

Местността се освети сякаш от прожектор. Някой трябваше да е дошъл.

Това е. Тихо и с мъка продума Марус.

Фина уплашено гледаше нагоре към мъжа си.

Марус бързо се притича и с пристигането си падна в пясъкът и я прегърна.

От страната на града се подаде някой.

Сега светлината от прожектора падаше точно върху тях.

Черната фигура на това, което приличаше да бъде мъж във войнишка броня бавно пристъпваше към тях.
В лявата си ръка личеше, че държи много дълъг нож.

Марус се изправи и прегради пътя между мъжът с прожектор и семейството си.

Светлината угасна, а мъжът отпусна ножът си на нещо, което изглеждаше да е ластично въже завързано на китката на ръката му.

Сърцето му биеше като лудо и гърдите му се струваха тесни за него. Дишането му стана някак си тежко и трудно. Погледът се замрежи. Страх, отчаяние и гняв изпълниха сърцето му. Марус се готвеше за бой.

Мъжът отсреща посегна с ръката си отзад към гърба си.
Чу се леко щракване сякаш взе нещо оттам.

Ще стреля. Страшна беше тази мисъл, но вероятно права.

Мъжът отсреща извади манерка и я подхвърли на Марус.

Манерката се тупна глухо в пясъка до краката му.

Вода? Истина ли е това?

Войникът вдигна ръка и посочи Марус с пръст. Даде му знак с глава да тръгне с него и отново подхвана ножът си в готовност да го използва.

Марус гледаше с неверие. Наистина ли това се случваше?

Войникът подаде знак с ръка сякаш казваше – ела.

Марус осъзна – той трябваше да тръгне с този мъж. Манерката бе за Фина и за Ставрос.

Той се обърна и погледна младата си жена за последно.

Следвай залеза на луната.

И тръгна след войникът.