Join the new world

Панчо се оплака, че няма достатъчно кандидати в литературния конкурс тук, та хайде малко калабалък да направя, пък и някоя капка катран в кацата Валентински мед да има 😆






" Тя отдавна беше свикнала със сивотата на живота си. Сгушена в удобния си пашкул просто избутваше всеки отминал ден и не мислеше за следващия. Толкова беше просто и лесно: събуждане, отмятане на задачите за деня, оцеляване някак си сред останалите хора нахлузила маската с фалшивата усмивка, размяна на 3 изречения с голямата любов, умряла безвъзвратно преди години, малко повече разговори с децата и накрая няколко часа сън, но без сънища, разбира се. После пак отначало и така ден след ден просто карайки по течението без да се натоварва с излишни мисли и емоции.

Докато един ден нахално се появи Той! Нахлу неканен в живота ѝ, разчупи пашкула безцеремонно, позабърса паяжините наоколо и се настани удобничко в сърцето ѝ, запълвайки онази празнина, зейнала от години. Как стана това тя така и не разбра. Не го беше искала, не беше го планирала, напротив. Виждаше колко са различни и колко са несъвместими, но малко по малко или пък не толкова, и тя не знаеше, той стана Той и тя потъваше все по-дълбоко там, където не биваше да пристъпва. Но беше толкова хубаво да има отново с кого да говори, кой да я разсмива и да се смее на нейните шеги, без да се налага тя да ги обяснява. Да има с кого да споделя и кого да изслушва. Да намира общи неща с него без изобщо да е очаквала. Да има отново общи интереси с някого и да научава нови неща от него. Каквото и да правеше в главата ѝ беше само Той. Трепваше всеки път когато Той се появяваше край нея и времето спираше да тече. После оставаше очакването до следващия път. И пак. И пак. Докато осъзна, че е отишла твърде далеч и че вече съществува само Той и всички останали край нея са избледняли. Но хепи енд нямаше как да има. И тя го знаеше. Както знаеше, че за него не е Тя, а просто е поредната играчка за занимавка, когато му е скучно. И това нямаше да се промени. Но пък и той не ѝ беше обещавал нищо. Никога не беше се и старал да бъде нещо повече от минаващия странник. Просто се беше появил в неправилен момент на неправилно място... когато тя отчаяно се нуждаеше от някого като него. И тя просто се наслаждаваше на всеки един момент с него, докато имаше тази възможност, осъзнавайки колко жалко е понякога това... Но по дяволите всички и всичко, толкова беше обсебена от тези събудени емоции, че не ѝ пукаше от този факт и просто се носеше по течението.

Както се очакваше всичко свърши бързо и неочаквано. Играчката омръзна и беше зарязана в пясъчника под падащия дъжд. Или пък бяха сълзи, кой знае, пък и на кого му пука.

Времето си минаваше. И минаваше. Тя се чудеше дали да продължи да го обича за това, че е успял да събуди пеперудите в стомаха ѝ, които отдавна не бяха летяли толкова живи и осезаеми. За това, че я е накарал да се почувства жива. За това, че я е накарал да се замисли за много неща и аха да скочи навън от уютния пашкул. За това, че я подтикна да помисли и за себе си, а не само за другите и ако трябва да бъде лошото момиче, за да се съхрани и за да живее собствения си живот по своите правила, а не така както се очаква от някой друг. За това, че ѝ припомни колко е цветно там, навън...

Или да го намрази, за това, че се е появил само за да ѝ покаже всичко това и да изчезне оставяйки я отново да потъва в сивотата, но вече знаеща какво всъщност губи, защото не е толкова смела, за да дочупи пашкула и да избяга навън сама... А е било толкова по-простичко преди това...

Не беше лесно да реши кое от двете да е и всеки ден се блъскаше ту в едната мисъл, ту в другата без някакъв успех в крайното решение, като шибана нощна пеперуда блъскаща се в нагорещената крушка просто за лъч светлина. А през това време сивите паяжини кротко, но настъпателно започнаха да запушват дупките в счупения пашкул, улеснявайки я (уж) да потъне отново в сивотата, с която беше свикнала. Някой ден щеше да успее да забрави. Някой ден..."



Лана се сепна от собственото си сподавено ридание и си наложи да отмести поглед от усмихнатото брадато лице на снимката, която държеше. Мушна я между изписаните страници и бавно плъзна леко смачкания си дневник под възглавницата. Забърса с ръкав няколкото сълзи, които издайнически се бяха стекли по бузата ѝ, нахлузи усмивката за пред хора и започна да се облича за свети валентинската семейна вечеря.




Или казано музикално, както обичам, нещата са малко:

„Hello darkness, my old friend
I've come to talk with you again…“

Защото колкото и да я има „But, what the fuck is love with no pain, no suffer?”




Весели (из)празници 🙂