Join the new world

-Част деветнадесета

,,Летят снаряди”

Далеч от пределите на Европа,от другият край на Средиземно море, в земята,която разделя Мереленската империя от Торкиският султанат на Синайският полуостров, се намира пограничният град Елиох. Градчето не бе особено голямо,нито бе доста населено,но пък беше на едно от най-стратегическите места в регионът,тъй като бе в средата на единственият път свързващ далечният изток с близкият изток. Градът се намираше в най-далечният край на почетната имперска страна Хелекодея. Както винаги градът бе потънал в ежедневните битови дейности на населението си,което се занимаваше предимно с напояването на земя,отглеждането на плодове и произвеждането на алкохолни напитки. В покрайнините на градът,или по-право почти в краят на самия град се намираше домът на семейство Алкидупли. Днес беше по-хладно от обикновено и старият Парис Алкидупли бе изкарал цялата къща на ширният двор,където се заеха със събирането на плодове и правене на компот,нещо което Алкидупли бяха научили от свои познати от балканите,които се бяха отбили при тях преди няколко години на връщане от поклонението си в светите земи.
Поклонниците бяха застигнати от сурова буря и отчаяно търсеха подслон,какъвто и откриха в домът на Алкидупли,в замяна те ги научиха на този сладък занаят. Старият Парис,стоеше на едно малко дървено столче близо до казанът,в който се правеше компотът,а внукът му Ставрос – шестнадесет годишно момче,с леко тъмна кожа и маслинено черна рошава коса, се бе качил на високата метална стълба на баща си и береше дюли. Между другото Алкидупли бяха единствените в Елиох,които можеха да се похвалят с дюли,тя бяха единствени,които успяха да посадят и получат плод от това дърво. Старецът почесваше издутият си корем и говореше на старата си съпруга Парна.
Виждаш ли жено,казвах ти аз,че няма да съжаляваш за тия дюли!
Виждам Парис,виждам. – засмя се прегърбената старица.
Старият Парис бе платил двеста имперски лева за няколко семена от дюля преди година,решение,срещу което Парна протестираше сурово,като дори стигаше до степен да побутва Парис по дясното му рамо с бастуна си. Това тя правеше защото знаеше,че мъжът и беше сприхав човек и се дразнеше лесно от това й действие.
Хе хе хе, сърдеше се бе Ставрос! Баба ти цяла година ме мъчи с тоз бастун. Двеста лева даваш вика-хе хе хе.-смееше се старецът.
Тя ще види сега като стане компота! Ще ти мрънка ако не й дадеш от тия дюли! – шеговито отвърна Ставрос. Не след дълго Ставрос бе изпълнил цялата кофа с дюли и слезе от стълбата.
Ставрос,я отиди и виж баща ти какви ги върши. Цял ден не съм го виждал,пък ми трябва за нещо. – повелително заяви на внукът си Парис.
-Добре дядо,айде отивам. – нетърпеливо отвърна момчето и хукна някъде из дворът да търси баща си.
Ставрос мина от другият край на едноетажната си,но просторна къща и понечи да отвори малката желязна портичка,водеща към задният двор,когато внезапен и остър трясък оглуши целият град.
-Какво става бе? – чу се вик от задният двор,идващ от работилницата на Марус,син на Парис и Парна и баща на Ставрос.
Гръмна нещо – войнствено подвикна Парис и въпреки годините си се изправи със светлинна скорост. Той бе стар войник и този трясък му напомни за войнишките години,прекарани в артилерийският батальон. Ставрос тъкмо се бе осеферил от първият трясък,когато втори,още по-силен и по-оглушителен трясък изехтя в близост.
Страшен писък и шум бучаха в ушите на момчето,когато от улицата се чу силна глъчка на насъбрало се множество. Ставрос се покатери на довара на двора си,гледащ към улицата отвън,която момчето намери препълнена от хора. Всеки от тях бягаше в някоя посока и от някъде. Някои от тях се връщаха в градът с ужасени погледи,други пък подплашени от трясъците се бяха разбягали на някъде,но във всички случаи цареше хаос и се случваше нещо,което никой не изглеждаше да разбира какво.
-Бягайте! Торки! Торки! – викаше като полудяла една жена, с кошница в ръка.
Ставрос обаче беше зает с нещо друго – нещо блестящо в небето бе привлекло вниманието му.
Блестящият обект сякаш се движеше и по-скоро сякаш се приближаваше,когато се дочу леко фучене,което се усилваше с доближаването на блестящият обект в небето.
-Оле,иде-иде! – извика се някой от улицата.
За секунди блестящото небесно тяло се приземи с огромна скорост на няколко метра от домът на Алкидупли и отприщи силен трясък,последван от ударна вълна и огън. Улицата се покри с гъст и непроходим пушек и миризма на изгоряло. Това не бе нищо друго освен снаряди,валеше смърт от небето,а хората по улицата в миг изчезнаха,други можеха да се видят захвърлени на метри от предишните си места,някои от тях покрити с пръст,други в кръв,а трети бяха неузнаваеми,или поне това,което бе останало от тях.
Колкото до Ставрос,той се бе проснал на земята и не изглеждаше по нищо,че е в съзнание.

Следва продължение…