Join the new world

-Част тринадесета
,,Срещата"

Граф Незалбър крачеше бързо по дългите и широки коридори на двореца си,минавайки от коридор в коридор, той бързаше да стигне до северната част на сградата където бяха настанени Лирой и Мелъни.
В краят на тъмният и прашен коридор,потънала в тишина бе стаята, в която децата стояха,а назначената охрана бдеше за тяхната сигурност отвън, или по-скоро надзираваше малчуганите да не напуснат стаята си без позволение. Щом графът доближи вратата на стаята,охранителят леко се поклони и отстъпи път на господаря си.
Междувременно в стаята, на двойното легло,което им бе дадено Мелъни си играеше с някакви скалъпени играчки,които баща й бе сглобил преди много време, а Лирой лежеше до нея и четеше някаква книга наречена ,,Нео-цивилизационизъм”,която Незалбър му бе дал. Книгата можеше да се съди като тежък материал за едно петнадесет годишно момче,тъй като представляваше фундаменталният труд,върху който бе изградено Сдружението,но тъй като Незалбър я бе подарил на Лирой никой не би възразил – все пак графът знаеше най-добре какво е добро и какво зло от всички останали в този дворец. Вратата се отвори бавно и полека,откъдето се показа огромният силует на графът,който леко се приведе и влезе в стаята. При видът на графът в стаята им, децата се изправиха и отдадоха почести на своя господар. Хайк ги приветства привидно радушно и се обърна към Лирой.
-Виждам,че усилено четеш книгата.
-Да, интересна е. – отвърна момчето.
Графът одобрително поклати глава и потупа Лирой по рамото – Сега е време да дойдеш с мен – повелително заяви Незалбър.
Лирой се обърна леко към сестра си и я погледна за момент,след което пристъпи напред и излезе от стаята.
Незалбър вървеше бързо напред докато Лирой леко подтичваше за да го настигне. Момчето все още не знаеше защо бе нужен на графът,особено като знаеше,че графът трябваше да бъде на празничната вечеря по повод завръщането си. Нямаше особено значение, щом графът така е решил значи така трябва да бъде, в това сляпо вярваше момчето,в чиито очи графът беше великодушен благородник,който помагаше на бедните и отрудени хора като него и семейството му.
След продължително обикаляне из лабиринтите на огромният графски дворец, двамата най-накрая стигнаха до един малък и тесен коридор,който бе потънал в пълен мрак,но все пак можеше да се различи една малка врата в неговият край. Незалбър подхвана момчето за ръка и се обърна към него с думите – Сега ще влезем там.
Графът въведе Лирой в привидно малката стая,когато момчето осъзна,че единственото малко в тази стая бе входната й врата, стаята в своята вътрешност бе обширно и просторно място с множество огледала,закачени роби,разни орнаменти по всеки един мебел и прибор,които се намираха в нея и една малка кръгла масичка направена от нещо,което приличаше на желязо.
Върху масата имаше оставена дебела прашна книга с твърди корици и някакви символи,които много наподобяваха тези,които Сдружението използваше,но някак си странни,това графът обясни като стар правопис – правописът използван от някогашните обитатели на Бритисия още преди голямата война.
Лирой се обърна към Незалбър – сега какво?
-Сега е време да се научиш на сила момче, сам трябва да откриеш и разбереш какво да правиш.
Лирой се учуди на думите на господаря си, до сега бе свикнал да му се казва какво да прави,а сега изведнъж му бе дадена свободата сам да реши какво да се случва.
-Каквото и да правиш момче запомни това – ще те очаквам в балната зала след половин час време. – Незалбър покани Лирой на празничната вечеря и напусна стаята.
Лирой остана много изненадан и някак си уплашен,тъй като никога не бе стъпвал в балната зала,никога не бе виждал приятелите на графът и още повече,че той дори не знаеше къде се намира балната зала,а графът го остави да се оправя сам. Сега момчето се обърна към вътрешността на стаята и започна да се оглежда.
-Какво да правя сега? – мислеше си Лирой,когато вниманието му привлече една тъмна,вехта роба в другият край на стаята. Лирой не можеше да си обясни това странно привличане,но знаеше,че иска да я докосне и защо не да я използва!?
Минавайки из разните предмети и вехтории пръснати из това обширно пространство Лирой се приближи достатъчно до тази роба. Отстрани забеляза вехт лист хартия,сгънат на четири,а отвътре изглеждаше сякаш някой бе писал нещо. Лирой взе листът хартия и го разгърна и зачете написаното.
,,Ако четеш това означава,че е време да встъпиш в света на аристокрацията на този свят…
Ще разбереш какво означават тези думи едва когато си станал част от тези,за които е писано горе.
Послепис: Робата е за теб.”
След като прочете написаното на листа,Лирой се обърна отново към тъмната стара роба. Момчето изпитваше силно желание да я облече и вероятно така и трябваше,щом дори писаното казваше така. Лирой не умува твърде дълго и бързо свали зеленото си плетено елече,което му бе дадено когато се настани в дворецът и облече робата. Едва когато се обърна към вратата за да излезе от стаята Лирой осъзна,че стаята бе препълнена с огледала,което означаваше че той може да се огледа преди да излезе. Той пристъпи леко напред,след което още малко и още малко,докато стигна самият център на стаята,където бе напълно заобиколен от огледалата.
Момчето се огледа в отражението си,или по-скоро в множеството си отражения от всевъзможни ъгли и страни,толкова много,че започна да се върти в кръг за да успее да се огледа по-добре и по-добре. Лирой се въртя толкова много и толкова дълго,че му се зави свят и падна на земята. След като леко се повдигна и осефери от главозамайването си, момчето се изправи отново на крака и реши,че е видял достатъчно – сега той трябваше да намери балната зала на дворецът, графът го очакваше и той не биваше да се отказва от тази възможност да се срещне с приятелите и приближените велможи на своят господар. Излизайки от стаята Лирой се замисли, накъде точно да поеме за балната зала!?
-Няма как да е на север,там е моята стая – мислеше си той – в такъв случай ще тръгна на юг и да видим какво ще излезе – при което момчето бързо се запъти към изходът от този дълъг коридор,откъдето пое вдясно тоест на юг и пое по също толкова дълги и объркващи коридори.
След известно време на лутане из обширният дворец на господарят си Лирой се умори от обикаляне и реши да поседне и да помисли какво да прави. В близост Лирой съзря тераса,която бе отворена и сякаш го канеше да излезе,на което момчето отвърна със забързан ход и ето – той беше отвън,на просторната тераса откъдето се виждаше вътрешността на имението и откъдето Лирой успя да види къде се намира балната зала – тя беше точно пред него и не бе точно зала колкото открито помещение с куполи и завеси,които го обграждаха,оттук Лирой можеше да види графът и още много други гости,много от които имаха интересни силуети. Оглеждайки се наоколо Лирой видя и откъде ще стигне до празненството – на другият край на голямата тераса имаше стълби,водещи долу в градината,откъдето на няколко метра остреща се намираха други стълби водещи към така наречената бална зала. Момчето бързо профуча през просторната тераса и бързо слезе по стълбите,притичвайки през градината Лирой бързо подскочи по стълбите и за няколко секунди ги изкачи, задъхан той стоеше пред пиршеството,което се случваше пред очите му,като няколко от присъстващите се обърнаха към него и си казаха нещо помежду си.
Граф Незалбър забеляза Лирой и го повика при себе си,където също така бяха още двама души – единият от тях бе доста нисък и чудновато объл приличен на някакъв екзотичен вид риба,той бе един от градските наместници на граф Незалбър в Шейколбъри,а другият бе на почти една височина с триметровият граф, със синьо-сива люспеста кожа,продълговати напълно черни очи и белег на челото си – белег,който впрочем бе идентичен с този на челото на Лирой. Този чудноват човек явно бе по-важен за графът тъй като след като Лирой дойде при тях графът отпрати дребният объл градоначалник и повели да остане само люспестият мъж.
-Много съм доволен,че дойде тук момче. – засмяно приветства своя храненик графът.
-Човекът с мен е принц на Дания,граф на Темзска околия и монополист на морската търговия на нашата империя, името му е Стенли Ди’Фиш. – графът представи своят приятел на Лирой,който по своето същество бе пират с аристократични титли и претенции за благородническо потекло.
Странният мъж погледна към Лирой и със странен и страшен дрезгав глас,предизвикващ леко ехо поради някаква причина рече: - Радвам се да се запознаем младежо. Графът ми разказа за теб и мисля,че ще се разбираме.
Лирой не разбираше за какво ще се разбират двамата с този чудноват човек,но все пак се зарадва,че приятелят на графът бе казал добра дума за него.
-Благодаря много,приятно ми е да се запознаем сър! – отговори момчето,на което господарят му – Незалбър попита – Ти искаш ли да видиш нови земи и да пропътуваш света?
Лирой се смути, той никога не бе предполагал,че е възможно за някой да напусне островът,на който бе прекарал живота си,но въпреки това той знаеше,че не трябва да отказва на по-висшите от себе си и простодушно попита – Как така господарю?
-Лесно момче – отвърна графът – Стенли е мореплавател,той е господар на далечна страна,която някога наричали Дания. Ще те вземе със себе си,когато си заминава.
Лирой се учуди много,но бързо прие предложението на господарят си,мислейки си,че той и сестра му ще заминат на разходка,след която ще се завърнат. Липсваше само едно и това бе баща им Стивън,който по всичко личеше,че ги бе забравил,както и те него,навярно не по своя воля,а по силата на обстоятелствата,които ги бяха разделили и сякаш забранили да си спомнят едни за други…

Следва продължение…