Join the new world

-Част Седма
,,Парадът”

Всички бяха притаили дъх, в очакване на началото.
В краят на площада бе издигната голяма трибуна до паметникът на държавата – огромен паметник,със стоящ лъв на върха и надписи – там бяха изписани всичките народи на империята,както и нейният девиз,който стоеше най-високо и най-видно от всеки друг надпис:

Бог
Отечество
Семейство

На трибуната бяха събрани всичките местни и държавни министри,високопоставени военни и най-различни делегати,пристигнали от близки и далечни страни за да почетат този ден на велика победа.
Най-напред към ораторското място пристъпи Теофан Цариградски – Вселенският Патриарх, който по традиция трябваше да изнесе встъпителна реч и да открие началото на празненствата.

-Ето дядо патриарх идва! – възкликнаха мнозина от насъбралото се множество.
-Добра среща и дал Бог добро! – започна патриарха – днес както традицията повелява всички ние се събрахме тук за да отправим общите си молитви към Всевишния и да Му благодарим за това,което Той ни даде да имаме – свобода! – продължи благочестивият старец.
Тълпите слушаха в захлас – сякаш за пръв път присъстваха на това празненство, сякаш всяко отделно човешко същество се сля в едно за тази обща молитва и за този общ празник.
Не се измина много време,когато патриархът приключи с встъпителната си реч и отстъпи ораторското място на седмината държавни министри,след което на местните министри,обществени личности,представители на интелигенцията и няколко делегати.
Когато речите приключиха – оръдията запяха отново -
бум – бум – бум – бум… това бе сигналът,който чакащите армии очакваха – тогава целият площад се разтресе.
Лазар се обърна на лявата си страна по посока на този заглушен шум. През монументалните колони и паметници той ги видя – множество войници, със своите парадни униформи и множество знамена – това бяха парадните войски на Мереления. Войниците се приближаваха към паметника на държавата с маршова стъпка,като най-отпред вървеше войник,носещ знамето на империята – червено знаме, със голям жълт на цвят кръст по средата,който бе по протежение на цялото знаме – от край до край,а в средата на кръстът бе кръг,обграден от лаврови венци с буквата ,,М”,от лявата горна страна бе изобразен друг златен кръст,а от долната страна бе изобразена златна корона – всичкият този символизъм изобразяваше чистотата,почетният характер на империята,нейната вяра, цел и самата нея – под формата на короната,кръстът и буквата.
Това бе столичният гарнизон,известен като ,,Почетната столична гвардия” – една от най-елитните военни части на империята,след тях последователно минаха най-представителните и елитни части на всички страни и народи на империята – Адрославия, Болгрия, Смирна, Севтополия, Унгериха, Хебрика и Хелекодея, развявайки знамената на своите народи. Артилерията продължаваше ритмичната си песен докато парадните войски преминаваха пред насъбралото се множество. Викове ,,Да живей!” и ,,Слава” прорязваха въздуха,придружени с военната музика.
Тогава Вера подаде на внука си чанта с цветя и му каза,че е време да ги хвърли по преминаващите войски в знак на благодарност – Рая също взе няколко цветя от майка си,която бе на задният ред и изведнъж площадът се покри с най-различни цветя,хвърлени от развълнуваните тълпи.
След няколко минути на еуфория – площадът утихна и се чу силен глас :
-А сега нека посрещнем последният ветеран! Почетният жител на Мереления и герой от великата война – майор Страшимир Херкон!

След тези думи всички присъстващи обърнаха погледите си към входът на площада,откъдето се зададе малка група от войници,носещи в ръцете си стол,на който стоеше възрастен мъж в парадна униформа,покрита със всякакви медали и ордени - това бе последният жив ветеран от великата война – Страшимир – човек надарен с дълъг живот,той бе на сто и шестнадесет години и бе последният свидетел и жив спомен за една отминала ера – ерата преди Мереления.
И това не бе преувеличение,Страшимир бе най-възрастният човек в империята и още повече – той бе считан от жителите й като жива легенда – човек който се е бил за отечеството си едва на шестнадесет годишна възраст и който е присъствал на раждането на Мереления – той бе като един легендарен герой от миналото,който сега се появяваше за да напомни на своето дете – империята за дните на война,от която се роди нещо по-добро. Много биха очаквали старецът да забрави що е тъга на този светъл ден,но когато се загледаха в него всички видяха,че той плачеше – и плачеше защото това е първата година,на която той присъстваше сам – той тъжеше за всичките си бойни другари,които бяха предали Богу дух преди него.
Но тълпата не остана безучастна – в един миг многохилядното множество запя имперският химн - ,,С Нами Богъ” и с викове: ,,Да живей героят!” ; ,,Хиляди благодарности” и прочее те посрещнаха тази жива легенда. И ето отново – площадът бе покрит с цветя в чест на последният ветеран,който единствено помахваше на развълнуваните тълпи и тихо повтаряше :
,,Благодаря”.
Войниците пренесоха почетният ветеран до голямата трибуна в краят на площада и нему бе дадена думата.
Кратко и ясно бе посланието на старият боец към насъбралото се множество:
,,Свобода се брани с оръжие в ръка,а не с думи!” – и с това приключи кратката си реч, след което бе ред на младежките групи да представят всякакви народни танци и игри от страните и народите на империята.
Тук беше и моментът,в който Лазар излезе на площада пред всички,тъй като той трябваше да вземе участие в игрите. Беше ред на болгрите да представят своите народни игри и танци – задача,която бе изпълнена блестящо от танцовата група,в която Лазар участваше.
След голямо и продължително хоро,бе ред на другите народи да изпълнят своят дял от празненствата.
***

След няколко часа официалните празненства приключиха и всеки потегли в различна посока – и всеки бе с група,отивайки някъде другаде за да приключат празника – по домовете си с познати и приятели,с роднини или на някое заведение,където се събираха и мнозина напълно непознати – може би най-добрият начин за създаване на приятелства в тази огромна страна.
Лазаровият баща,баба и останали роднини се отправиха към дома си за да приключат празника в домашна обстановка,а Лазар тръгна с Рая към градската градина – огромна градина за общо ползване в самият център на Цариград,където повечето младежи се събираха по големите празници.

Следва продължение…