Join the new world

-Част Втора
,,Изнасянето”


Връщайки се към дома си, Лирой си мърмореше и не можеше да избие обидните думи на старицата от главата си.
-Стара завистница – повтаряше си той – никога не си напускала това място, на мен ли ще говориш така.
Така премина по-голямата част от пътя му за дома, докато не стигна до ъгъла на своята улица,където погледът му веднага беше грабнат от нещо,което беше почти невъзможно да се види в Севъноукс – автомобил – лъскав,черен и продълговат – приличаше на риба с колела,поне така можеше малкото момче да си го оприличи.
Автомобилите в Сдружението бяха рядкост, защото те се считаха за лукс,който само богатите графове или представителите на компании и държави можеха да си позволят,но имаше нещо чудно в тази гледка – този символ на лукс беше в Севъноукс – място,което малцина знаеха,че все още съществува и място където никой не можеше дори да си мечтае за автомобил, още повече,че колата бе спряна пред домът на Лирой,което пораждаше още повече въпроси.
При тази чудновата гледка Лирой се затича към домът си за да разбере какво се случва.

-Може би граф Незалбър е дошъл да ни забере и пренесе в Лонсити? – мислеше си Лирой.
-Или пък е поръчал на някой от своите превозвачи да ни забере? – продължаваше момчето.
Скоро обаче Лирой разбра,че автомобилът не е нито на графът,нито е дошъл в този полуразрушен град за да ги изведе от него. Стигайки до домът си Лирой бе посрещнат от майка си – Оливия,която го хвана за ръка и го въведе в съседната на дневната стая,предупреждавайки го да не се показва и да стои там докато не го повикат.

Хората с автомобила бяха всъщност лихвари – представители на ,,Такс-компъни ООД” – лихварската компания,която всеки месец прибираше при себе си половината приходи на семейството,както и половината приходи на цялото гражданство на империята.
Лихварите били уведомени от службите за новата работа на Стивън и за преселването му в Лонсити при един от най-значимите графове на Бритисия – остров - отечество и хинтерланд на Сдружението.
-Господин Стивън Сеймсон, пресцентърът на граф Хайк Незалбър ни уведоми за Вашето преселване и това на семейството Ви в Лонсити и за новата Ви служба като градинар в имението на почетният граф – заговори в съседната стая един от лихварите.
-Вие добре знаете,че нашата компания оперира с Вашите приходи съгласно закона за приходите и задълженията, за това на нас ще ни бъдат нужни данните на вашата банкова сметка,която ще Ви бъде открита за да можете да продължите изплащането на дълга си. – продължи мъжът в тъмно-червен костюм и шапка тип бомбе.
Стивън отговаряше тихо и покорно на мъжете в костюми,които бяха дошли в домът му за да вземат и малкото,което той имаше.
-Веднага щом получа данните на сметката си ще се погрижа да ги получите и да продължа изпълняването на задълженията си. – отговори Стивън.
Разговорът на Стивън с лихварите продължи около час,където двете страни се разбраха за бъдещите взаимоотношения на длъжникът с компанията,която му бе отпуснала средства преди повече от десетилетие за да може той да закупи тази що-годе запазена сграда,която ползваше като свой дом. Дом,който вече нямаше да бъде негов,нито на близките му – тъй като трябваше да се изнесе в Лонсити – Стивън трябваше да предостави имотът на лихварската компания.

След приключване на разговорът, лихварите влязоха в лъскавия черен автомобил и потеглиха към Екзитъс – контролно-пропускателен пункт в края на землището на Севъноукс.
Стивън привика семейството си и им заяви:
-Утре призори трябва да напуснем този дом…лихварите ще изпратят човек,който да огледа дали сградата е опразнена.
Съпругата му – Оливия, гледащата в земята тихо попита:
-Поне превоз успя ли да договориш с някого? Мартин или Джоузеф?

Тя питаше за двама приятели от детинство на Стивън,които имаха впрягове с коне,които най-често бяха използвани за превоз от хора със статут на долна класа граждани.

-Мартин не е съгласен…не иска конете му да напускат землището на града… Джоузеф се съгласи,но трябва да измисля как ще върна конете и колата му.
Между другото кола в Сдружението наричаха каруците впрягани от магарета или коне,тъй като автомобилите бяха нещо почти митично за мнозинството от населението в тази иначе богата световна империя.

-Ще помолим някого като пристигнем…ще платим ако трябва… - отвърна Оливия.
-Нямаме толкова пари Оливия…как ще изкараме до първата ми заплата? – сопнато отвърна Стивън.
-Знаеш,че ако не му върнеш конете и колата ще подаде жалба и ще те отведат…няма да оставят нещата така и ти го знаеш… - каза Оливия, изправяйки се пред мъжа си.
Имаше право да се тревожи, макар и да нямаше полиция в Севъноукс – частните съдебни служби имаха устройства за подаване на сигнали навсякъде из Бритисия и Севъноукс не беше изключение. Частните съдебни служби имаха и правото да проследяват всеки извършител на престъпление извън населеното му място,нещо което пряко засягаше Стивън,тъй като в Севъноукс никога не идваше полиция,но той се бе отправил към Лонсити – столицата,където не би избегнал арест и наказание.Едно съдебно дело за невърнато имущество и една присъда биха задължили Стивън и семейството му на още повече дълг – дълг,който бе непосилен за тях.
-Добре…нека стигнем Лонсити и ще измисля какво да правя с колата и добитъка му. – каза Стивън и излезе навън,отправяйки се към домът на Джоузеф.

***

Нощта настъпи и семейство Сеймсон легнаха в общата спалня – средна по размер стая с едно общо легло, или по-скоро ръчно сглобено подобие на легло,което Стивън беше изобретил преди години за себе си и семейството си.
Беше време да заспиват,тъй като утре трябваше да напуснат Севъноукс рано призори.
-Лека нощ на всички.-каза Стивън,след което загаси свещта,осветяваща стаята.
***
Сутринта настъпи, Стивън и Оливия вече бяха станали и нагласили колата за път – път който щеше да им отнеме цял ден – тъй като трябваше да се придвижват по заобиколните на главната магистрала пътища.
Това им се налагаше поради фактът,че като долна класа граждани те нямаха право да се придвижват по първокласните пътища на империята,които не само предоставяха бърз и лесен превоз до столицата,но и безопасност и защита от странстващи бандити,които обичайно се навъртаха в покрайнините на всеки голям град в Сдружението.
Лирой тъкмо се бе събудил и помагаше на Мелъни да събере своя багаж – малък чувал с всичките й дрънкулки и дрешки – не повече от 5 килограма всичко на всичко.
След кратка и оскъдна закуска семейството се натовари на колата и за последен път огледаха това старинно кметство,което имаха за свой дом от малко повече от десетилетие.
Колата потегли, семейството се придвижи из разбитите и опустошени улици на Севъноукс за последен път.
Колата се тресеше през цялото време докато най-накрая не излязоха от градът и не поеха по една малка козя пътечка,която водеше към Екзитъс.
Щом стигнаха до КПП-то, Стивън спря колата и слезе за да удостовери напускането си.
Той подаде документите изпратени от графът му и сканира стълбовидната брошка от яката на якето си на един от външните скенери по обелената и бледна сграда,която администрацията на Сдружението използваше като контролно-пропускателен пункт.
Когато тази процедура приключи и Стивън получи билет за предвижване до Лонсити от билетния автомат, колата потегли отново, този път в непознати и може би по-опасни и интересни земи.

Следва продължение…