Join the new world

В Окото на Бурята

Част Последна

Пълзене. Незнайно колко време вече само пълзене. Светлина - отникъде. Въздухът - на привършване. Въздухът в станцията вече се замърсяваше със спорите на чумата, които го превръщаха в тъмнозелен газ, прахообразна смесица от въздух, прах и чумавите спори. Дали беше заради това, или не - няма обяснение засега, но с лошия въздух дойдоха и те - гласовете.

***

-"Офицер..."

-"...къде отиваш офицер?"

-"...това не ти...помага..."

Гласовете сякаш се бяха настанили в главата му. Не, по-скоро се чуваха от определена посока. Ето там, в шахтата имаше раздвоение - имаше завой вляво. Гласовете идваха оттам.

***

През решетката на шахтата след този малък завой имаше зала, потънала в мрак зала - освен една малка бордова рамка, която все още някак светеше - не, по-скоро премигаше - друго не се виждаше. Самото помещение беше малко, малка стая покрита в прах, пепел, плът...беше ясно, че е изоставена и то много преди Добри Очи и колегите му да пристигнат на станцията.

-"Не му мисли...ела..."

Добри Очи усети силна нужда да излезе оттук, да влезе в тази стая и да последва гласовете. Сякаш те го придърпваха към себе си въпреки волята му.

Решетката падна, шумът от падането й - заглушен - беше паднала върху нещо меко, по всичко личеше - плът. Офицера слезе. Там насреща му - врата.

-"Ела...при нас...Добри Очи..."

Вратата отсреща беше необичайна за този тип конструкция - дървена, с обикновена дръжка, сякаш бе реликва от времената на Земята.

Добри Очи я отвори.

-"Ела...с нас..."

Пред него се откри страховита противна гледка. Огромно помещение, цялото покрито в плътта на някогашния персонал, всичко това абсорбирано в едно - едно огромно туловище, чиито център беше в средата на помещението. Нямаше и милиметър от помещението, който да не беше покрит от плът, от плътта на заразата. Въздухът тук беше изцяло замърсен, целият зелен и кафяв. Нещото, което бе обладало помещението личеше, че е съставено от множество организми - по дългите му пипала, или по "тялото" му, което се простираше като покривало на цялото помещение - беше покрито в човешки останки, някои личаха лицата им - застинали във вечна мъка, други само телата им, трети - торсът. Мъже, жени...всичко,което някога бе живо. Всичкия този материал бе използван за създаването на тази мерзост, това непознато същество, което обаче изглеждаше да притежава неестествени способности. В центъра му се открояваше отвор, през който излизаха множество миниатюрни жълти точки, най-вероятно и свръх-спорите, които биваха използвани за трансформацията на околната среда. Мястото вонеше ужасно - на смърт. Добри Очи гледаше сякаш в транс.

***

Отворът се раздвижи.

-"Добре...дошъл..."

-"...Добри Очи..."

-"...Това...не е...твоят...гроб..."

-"...но...си добре...добре дошъл...в...него..."

-"...навярно...търсиш това...дори не...аз...ще ти го...дам..."

От гъстата субстанция, смесената плът, която съставляваше тялото на това същество започна да се оформя нещо - нещо излизащо от нея. Оттам излезе оголен труп, който държеше в ръка някакъв таблет - таблетът още функциониращ. Мъртвата купчина плът протегна ръката си към Добри Очи и му подаде таблета.

***

"Бордови дневник, 11 Ноември 5698 година. Той е тук. Нашето спасение. Кръвта му от кръвта ни. Плътта му от плътта ни. Съзнанието му от съзнанието ни. За чужди грехове бяхме пратени тук, за пушечно месо да загинем до един в името на чужда кауза...а той...той ни даде нов живот...живот в единство, живот в обединение, живот във мир."

-"Какво е това?" - попита Добри Очи.

-"Това...е...последното съобщение...на командирът...на тази станция...Леонард...Суиц...той ни прие...той стана...едно с нас...не искаш...ли и ти...Добри Очи...?"

Добри Очи усещаше силно привличане към този субект, притегляне сякаш нещо силно дърпаше ума, душата му, сърцето му към тази амалгамация от човешки останки, която му говореше неща, които звучаха като непринудената истина. В един миг Добри Очи се отскубна, усети силна нужда да почувства болка и като се просегна към джоба си извади заострен молив и се прободе в ръката. Болката от пробождането го освести и той се отскубна от този мрачен транс, в който бе изпаднал. Сега, поглеждайки трезво около себе си - нямаше нищо освен тъмна стая покрита в прах, паяжини и тъмнозелените спори на заразата. Всичко това беше привидение, беше телепатична връзка с нещото, което бе обладало тази станция. Той усети пареща болка в ръката си - не беше ръката, която бе пробол - другата беше. Когато запретна ръкава си там бяха изписани думи.

"На всеки, който имаше нещастието да припари до това прокълнато място - то е капан. Вашите господари ви пращат тук за да загинете. Вие сте разсейването на врага от нашите светове. Вие сте свежата храна, с която те го хранят за да стои далеч от нашия космос. Вие сте неговата сила."

Думите бяха изписани в кожата му - издълбани, сякаш бяха белези.

-"Добри Очи! За Бога помислих, че съм те изгубила!"

Гласът на ОС Лия викаше от мониторите и предавателите на мястото.

-"Какво стана? Жизнените ти показатели изчезнаха за цял час! Къде беше? Защо си в злата на централното захранване?"

Да, Добри Очи се бе отклонил толкова много под влиянието на трансът, в който беше изпаднал, че не бе стигнал до палубата на спасителните совалки, а до самото око на бурята - помещението на главното захранване на цялата станция. Сега вече нямаше връщане назад. Той бе стигнал твърде далеч за да се върне. Единствено му оставаше да задейства отделянето на всяка платформа оттук - да деактивира станцията и да я запрати право в бурята бушуваща на Жупер.

-"Лия...не знам какво се случи, но ако ме чуваш - твърде късно е за мен. Няма да се спася. Ако ме чуваш...направи всичко възможно да ми покажеш пътя към командния център на главното захранване. Ще деактивирам станцията оттук."

-"На вашите заповеди, офицер Добри Очи."

***

Пустош. Пустош докъдето око можеше да види. Ни жива душа, ни звук, ни вопъл. Мястото сякаш бе застинало във времето. Единственото движение беше на свръх-спорите, които обхождаха, замърсяваха и променяха минута по минута, секунда по секунда атмосферата, средата на цялата платформа, на цялата станция.

В тази глуха тишина, в този непрогледен от мъгла, прах и затъмнение мрак си проправяше път Добри Очи - единствената жива душа останала на станцията Жупер-Мина:109018. ОС Лия успяваше да му дава сигнали накъде да върви, как да се придвижи. Тук мигаща зелена светлина над някоя врата, там друг пискащ звук, все малки знаци, които подсказваха на офицера неговият път. Той навлизаше все по-навътре и все по-дълбоко в недрата на прокълнатите. Слабата светлина на фенерът му не успяваше да пробие дълбоката и гъста зеленикава мъгла обладала това място, но му служеше като добър ориентир що се отнася до надписите по стените, които го ориентираха къде се намира - разбира се, ако успееше да се докопа до такива. Той постоянно трябваше да прочиства носа си, гърлото си защото вдишваше твърде голямо количество спори и свръх-спори на заразата. Те имаха свойството да заразяват, но той все още се бореше. Скоро - звук. Приятен, носещ чувство на приемане звук - зелена светлина. Там се отвори врата. Това беше. Той бе стигнал до вътрешността на централното захранване. Трябваше само да открие къде е командният център за да успее да деактивира станцията. Влизайки вътре Добри Очи бе посрещнат от позната, страховита картина. Там в това ново помещение, което се покриваше изцяло - отгоре до долу в плът, в човешки останки, комбинирани в едно, асемблирани в един организъм - организъм с огромно туловище, което се разширяваше в средата му, а там - там имаше един отвор, през който излизаха сякаш избълвани тези жълти точици, които се носеха из въздуха - свръх-спорите. Мястото беше осеяно с висящи, прилепени за тази мерзост тела, глави, останки от множеството човеци, чиито тела и плът бяха използвани да вдъхнат живот на това същество, съзнанието им - да даде съзнание на този организъм. Там в центъра на помещението стоеше и онова същество от привидението на Добри Очи. Той беше стигнал до гнездото на заразата, до чревото адово.

-"Добре дошъл...Добри Очи...добре дошъл...в моят гроб..."

-"...ако мислиш...че ще... те нападна...не..."

-"...моите васали...те може би...но имаш късмет...аз те...белязах..."

Добри Очи знаеше, че не трябва да комуникира с този демон, с тази зла мерзост, но чувстваше нужда да говори с него. Трябваше да говори с него, или поне това му вменяваше съществото. Офицерът се бореше.

-"...КрасОта..."

-"Откъде знаеш това?"

-"...морета...океани...острови...покрити с...чудни дървета..."

-"...добро място...да преместя...своя гроб..."

Съществото комуникиращо с Добри Очи бе влязло в умът му, бе се добрало до спомените му, бе добило образ за родния му свят КрасОта.

-"...би ли...ми...дал...местоположението...на този свят красив?"

-"...Не."

-"...нищо...аз пак ще си го...взема..."

-"...ще бъдем...с теб...едно..."

Добри Очи отдели поглед от тази мерзост и започна да обхожда мястото в търсене на главните командни панели на станцията.

-"...няма да откриеш...каквото търсиш..."

-"...тук всичко съм аз...останалото е минало...настоящето...сега...съм само аз..."

Звярът говореше истината. Освен плътта му, огромното му тяло покриващо цялото място - друго нямаше. Това не спря Добри Очи да търси.

-"Лия...ако чуваш...ако можеш...моля те дай ми знак къде е панелът."

Чу се глух звук - идваше отзад на туловището на съществото. Там мигаше една бледа синя светлина.

Това явно беше някакъв шлюз - покрит с полутечна субстанция част от тялото на този демон.

-"...какво ще направиш...Добри Очи..ще ме изключиш? Или...ще се скриеш...в това...което е отдолу?"

-"Ще ме...запратиш...във...вечният космос?"

-"Да."

Сякаш демонът сам по своя воля остави Добри Очи да разкъса, разчисти плътта му, да оголи този шлюз, който и без това бе повреден и не се нуждаеше от код или от парола за да се отвори, той просто беше отворен. Той се провря през тесния отвор и слезе надолу по металната стълба. Всичко беше в мрак. Тук явно спорите на отровния организъм не бяха проникнали и въздухът беше чист, което беше от полза на офицерът. Фенерът му успяваше да освети достатъчно пространство за да се ориентира в това помещение. Слизайки от стълбата той се озова в някакъв център, около него имаше няколко съборени стола, голям бордови компютър, монитори и друга техника. Над главата му имаше малка табелка - "01 - Команден Център - Захранване". Това беше и помещението на главното захранване. Интересно, изглеждаше, че този организъм, който бе превзел цялата станция можеше да влезе туй и да замърси мястото, да го окупира, или да попречи на Добри Очи - но не. Той просто го допусна при себе си и го остави да открие това място, от което се решаваше цялата съдба на станцията.

***

Добри Очи включи захранването. Той успя да активира главното захранване както на контролния център, така и на станцията. Няколко монитора се активираха, настана частична светлина. Чу се глухото буботене на платформените двигатели и генератори. Станцията беше отново жива - отново функционираща. Усети се лек тръс, силен шум.

-"Добри Очи...чуваш ли...дано да чуваш...току-що беше отделен мостикът на станцията заедно с няколко палуби, две платформи и няколко нива." - ОС Лия вече имаше достъп до абсолютно всички системи на цялата станция, но все пак - изглежда, че някой е отделил голяма част от нея и я е запратил с далечни координати - в териториите на Сдружението на Пипър.

-"Ти, мерзост...ти ли си отговорен за това?"

-"...благодаря ти...Добри очи...ти ми помогна...сега моят вид...моята...плът...заразата...ще успее да напусне...това място..."

От отворения вход на командния център на захранването започнаха да нахлуват спри, стотици, хиляди спори. Без време цялото място бе обладано от тях, въздухът замърсен, металните стени, под, таван - всичко, бе покрито с диханието на тоз вселенски демон. Изпод краката на Добри Очи започна да се заформя нова субстанция - подобна на пръст, от която започнаха да се изправят един, после два, три-четири, пет-шест малки стълба, които придобиха човешки образ.

-"...не можеш...да ме победиш..."

Пред Добри Очи застана командир Адонис Опитни, Дагер Протектор, Скорострел Плазма, Първи Инструментариум, бившия командир на станцията Леонид Суиц и още няколко души някогашен персонал.

-"Добри Очи..."

-"Добри Очи..."

-"...нима за теб...нашата смърт...бе за нищо..."

-"...ще ни...оставиш...така..."

-"...погубени....за нищо...?"

-"...помисли си..."

-"Не ги слушай!"

-"...мъст...трябва...да отмъстим за себе си..."

-"...изпратиха всички ни...на сигурна...смърт...знаеха...каква ще...бъде съдбата ни..."

-"...стани част...от нас..."

-"...не прави...каквото ще...направиш..."

-"...помисли си...Пипър...КрасОта...Рийч...Жегър...Айсър...всички те...ни изпратиха...тук да умрем..."

-"...само той...ни даде...живот...мир...свобода...стани...едно...с...нас...едно...с него..."

Първи Инструментариум се приближи до Добри Очи -"...нима...аз...се жертвах...за нищо?"

-"...ела с нас..."

-"Добри Очи не ги слушай! Това е против всички протоколи! То вече знае местоположението на Пипър...на всички колонии - на всички светове! Не. Ако ти не го сториш...позволи ми аз да запратя тази станция по дяволите Добри Очи.."

Офицерът се отскубна от този транс. Гласът на Лия успя да го върне към реалността. Нямаше ги - нито Първи Инструментариум, нито Адонис Опитни...никой.

-"Добри Очи! Това нещо е влязло в ума ти! Ти си заразен!"

Добри Очи се обърна към контролния панел.

-"Какво искаш от мен?"

-"Дай ми достъп до цялото командване на станцията."

-"Ще го направя аз."

-"...офицер...мислиш ли...че ще...можеш да ме...убиеш...?"

-"...наистина ли...вярваш...че можеш...да спреш...неизбежното..."

-"...да избегнеш...вечността...?"

-"...убий ме...и аз...ще се...преродя...отново...и отново...всеки пък..."

-"...съзнанието...ми...живее...вечно..."

Червена светлина замига на един от мониторите.

-"Какво е това?"

-"Добри Очи! Не...совалките...заразата се е изстреляла със совалките! Ще се опита да се разпространи чрез тях! Бързо - деактивирай станцията!"

-"...отстъплението е...моят...добродетел..."

Добри Очи, замъглен, не мислещ трезво, но все още отказващ да предаде ума и духа си на заразата, съсредоточи цялата си енергия и внимание в това да деактивира станцията. Той даде достъп на Лия до всички командни центрове на станцията. ОС от своя страна започна методично, поетапно откачане на различни нива, платформи и палуби. Добри Очи и Лия систематично разглобяваха цялата станция с надежда да изтребят и спрат заразата.

Малко по малко, тръс по тръс, оставаше все по-малко и по-малко. Скоро не остана почти нищо освен оста - стълбът, на който бяха закрепени всички други платформи, нива и палуби. Остана единствено този стълб и една платформа - тази, в която Добри Очи беше оставил Лия.

-"Добри Очи - ти си. Изключи двигателите, гравитационната поддръжка и генераторите на станцията. Време е да я унищожим."

-"...опитите ви...са...безполезни...аз...вече живея...другаде...тялото ми...ще загине...тук...но умът ми....моето съзнание...ще продължи...някъде...в...тази вселена..."

Добри Очи с последни сили, непрестанно, без почивка измъчван психически от менталните нападения на този демон, успя да деактивира всички системи на станцията. Двигателите бяха изключени. Генераторите спряха. Настана тишина. Гравитационната поддръжка, която държеше станцията стабилно в горните слоеве на атмосферата спря. Усети се движение. Настана безтегловност. Станцията се разтресе неконтролируемо, блъскана, удряна, разкъсвана от атмосферните слоеве на Жупер. Скоро отново - безтегловността изчезна. Добри Очи падна на пода в безсъзнание. Станцията се мяташе безцелно, жестоко удряна, блъскана, тресяща се от бурните ветрове на вековната буря на Жупер.

-"...скоро...ще сме...едно...в смъртта..."

Доскоро огромната и велика по размерите си станция, която осветяваше небето на Жупер бе потънала в бурите му, без спомен за нейното съществуване, без останка. Оранжевия гигант, като изгладнял звяр прие в недрата си злощастната платформа станала гроб на хиляди. Станцията, Добри Очи, ОС Лия и прокълнатия организъм бяха обречени на вечност в окото на бурята.

Сега всички те бяха едно в окото на бурята - прашинка, вечно подмятана като лист в бурните ветрове на оранжевия гигант, всички бяха едно в смъртта - едно в безкрайната вечност.

Край.