Join the new world

-Част осемнадесета

,,Кристалният прозорец към света или огледалото на заблудата”

Дълбоко сред покритата от безброй зеленина,потънала в дълбоката сянка на огромните дървета на градската градина, в центъра на градинската площадка младият Лазар стоеше замислен, съзерцаващ десетметровият паметник на царят-основател Мерелен Велики. Слънчевите лъчи проникваха през короните на дърветата и покриваха паметникът придавайки му вид на светец обгърнат целият в ореол. Древният цар бе покрит целият в броня, коленичил с поглед обърнат на една страна към изток,с дясната си ръка държеше голям щит подпрян на земята с изобразен на него кръст,който минаваше по целият щит от край до край,а в лявата си ръка той държеше пряпорец с кръст,минаващ по него от край до край.
Лазар мъдруваше как този мъж,живял преди девет десетилетия бе успял да завладее една трета от познатият свят и бе обединил народите му в една обща кауза. Въпросите,които той си задаваше бяха свързани със скромният произход на този човек,останал в историята като един от най-великите човеци,завоеватели и обединители живели някога. Човекът променил световната история със силата на собствената си воля бе оставил само едно нещо за спомен от себе си на своите хора и то бе изписано заедно с името му със златни букви на паметника –

Аз съм просто човек от народа.

Имаше основание да се пита това,имайки предвид,че животът на Мерелен все още бе една голяма загадка на всички,живеещи в империята носеща неговото име. Той бе обект на изследвания на академиците и предмет на общественото любопитство. Колко иронично – помисли си Лазар, човекът положил основите на тази велика империя е почти непознат за нас. Лазар мислеше над тези неща откакто по чудо бе оцелял в денят на взривът на министерската трибуна. Той беше започнал да си задава въпроси касаещи повече обществото,в което живееше отколкото въпросите,които преди го вълнуваха. Постоянните военни провокации на Торките в далечните пустини на югът и търговската война със Сицилианската република по море останаха на заден план в съзнанието на младежът и сега той се възползваше от няколкото му останали месеци да размисли какво точно да избере за допълнително изучаване,когато постъпи в университета. Потънал в мисли и занесен по величието на огромният паметник, Лазар не усети как до него се бе приближил непознат мъж на около тридесет годишна възраст с наострени тъмно-кафеникави мустаци.
Добър ден,ще може ли да поседна до теб младежо? – попита мъжът.
-Да,разбира се,настанявайте се – бързо и дружелюбно отвърна Лазар. Изглеждаш доста замислен,какво тревожи умът ти? – отново попита мъжът.
-Гледам паметника на Мерелен и му се чудя. – някак си с насмешка над самият себе си отвърна Лазар.
-Какво има да му се чудиш? Паметник като паметник-отвърна непознатият човек.
-Аз не се чудя на паметникът,а на този,на когото е вдигнат. – отвърна Лазар,изваждайки кутия цигари от джоба си. Аха…-подаде събеседникът му, размишляваш как е постигнал всичко,за което знаем!?
-Как се досетихте?-попита Лазар с почуда.
-Защото и аз съм мислил над това като бях на твоите години…мисля се и сега понякога.-отвърна мъжът,сваляйки малките си кръгли очила.
-Интересно-продължи Лазар,а аз си мислех,че само аз съм този,който се мисли такива неща.
-Ха,е момко,вече сме двама. – засмяно отвърна мъжът,забърсвайки очилата си. Как се казваш?
-Лазар се казвам. – отвърна младежът.
-Лазар? Приятно ми е,аз съм Калоян. – мъжът се представи на Лазар и стиснаха ръце.
-Какво Ви води насам?-попита момчето.
-Нека речем,че и аз имам неща,които вълнуват умът ми – отвърна Калоян. Лазар се почуди какви ли неща ще тревожат умът на събеседникът му и се обърна към него за да го попита,когато Калоян го прекъсна – Не са за теб момче…работни неща ме глождят – с лека въздишка каза мъжът.
Лазар поклати глава и запали цигарата си.
Двамата събеседници стояха потънали в мълчание,Лазар пушеше цигарата си,а Калоян стоеше облегнат на пейката с кръстосани крака и гледаше към небето. Той наблюдаваше птиците и техният волен полет. Толкова свободни,колко безгрижни...проклет е човекът за това що има такива грижи и толкова отговорности, помисли си Калоян.
След като изпуши цигарата си Лазар пое да говори отново – мисля си,каза той,че какъвто и да е бил животът на основателя на тази империя,ние трябва да последваме примерът на делата му,за които знаем.
Имаме блестящо бъдеще,дори с всички грижи,които държавата ни има все пак имаме толкова потенциал и толкова мъдрост,от която да се поучим,че няма да ни се наложи да преминем през това,което те преминаха,каза Лазар посочвайки с пръст паметникът.
По лицето на Калоян се очерта лека усмивка,която беше по-скоро иронична отколкото искрена.
-Имаме потенциал – да,пое Калоян,но дали ще можем да го използваме?
Лазар погледна стоящият до него чудак с учуден поглед – как така?
Калоян изпусна някак си болезнена въздишка,извади една цигара и я запали. Той отдръпна веднъж,после и втори път и след като издиша тютюневият дим погледна младият си събеседник и отвърна – Виж момче,от онези събития,положили основите на тази империя са минали деветдесет години…за тези години поколенията са забравили какво е трудност,а обществото ни е приело хедонистичният начин на живот…забравили сме какво е съзерцание,а общество,което забрави тези неща е обречено да повтори трагедията на миналото.
-Какво имате предвид, учудено и леко уплашено отвърна Лазар.
-Ще ти дам пример-започна Калоян.
-Слушам-отвърна Лазар.
-Погледни древната империя на Рим,която бе покорила познатият за нея време свят и се бе превърнала в образец за развита и велика цивилизация.
-Да?-попита Лазар.
-Но в един момент обществото им е загърбило принципите,които са го направили велико,забравило е традициите,които са го направили господар на света и…ето – днес хиляди години по-късно Рим е просто един далечен спомен. – отвърна Калоян,загледан в земята пред себе си,отдръпвайки от цигарата си.
-Но ние не сме като Рим…ние имаме повече потенциал от тях. – сопнато отвърна момчето.
Калоян поспря за момент,след което отговори – Така е,имаме потенциал и то голям,но въпросът,който е от значение е – дали ще сме достатъчно разумни за да го използваме и за да видим начинът и пътят,по който да поемем за да развием потенциалът си…
Лазар спря погледът си върху този мъж с толкова различно мислене от общоприетото. Има право-мислеше си момчето,напоследък се случиха толкова неща,а ние не знаем какво да правим…
Отново настъпи тишина,която можеше да се усети във въздуха,сякаш можеше да бъде разрязана с нож.
Двамата събеседници стояха и мълчаливо гледаха небето. Тогава Лазар се изправи и преди да си тръгне се обърна към Калоян с думите – и все пак,накрая всичко завършва добре,така е устроен светът.

Следва продължение…