Join the new world

-Част Шеста
,,Денят на победата"

Далеч от пределите на Сдружението, в другият край на европейския континент – на предела между Европа и Азия,се простираше славният и велик град – Цариград – столица на една друга и може би по-славна световна империя – Мереления – империя,която бе призната от множеството народи и страни на света за духовен,военен,културен и цивилизационен център и стожер на човечеството. Това всеобщо признание бе подкрепено от фактът,че Мереления бе не само големият победител от великата война,която бе погълнала в пламъците си целият свят преди девет десетилетия,но и поради фактът,че тази империя на Христа – както мнозина я наричаха – пое като своя отговорност защитата на земните народи,създаването и развиването на нови строеви,политически и философски идеи за човешкия род и разпространението на християнската вяра.
През тези дълги години на всеобщ мир,който царуваше по света – Мерелнската империя чрез добрата си дипломация успя не само да приобщи към себе си много земи из Южния Континент,някога наричан Африка,но и да просвети и културно асимилира множество народи по цял свят - още повече – тя бе считана като последно прибежище на вярващите,поради фактът че в своите предели,тя държеше и Светите Земи – Йерусалим.
Макар и империя Мереления не бе монархия, тъй като нейното общество бе изградено на виждането,че няма човек по-различен от своите ближни, и че всеки трябва да има възможността да приложи идеите си в управлението.
За това страната бе управлявана от ,,велик съвет”, състоящ се от седмина ,,имперски министри” – по един от всеки мереленски народ,които бяха изпращани от местните парламенти за период от десетилетие,в който период те трябваше да ръководят тази огромна по територия и население империя,съгласно Народният закон.
Народният закон,бе първият и изначален закон,даващ началото на тази империя – той имаше ролята на конституция,в която правата,задълженията и длъжностите на всеки един почетен гражданин и почетен служител на империята бяха описани и където бе заложена фундаменталната идея и познание за изграждането на мереленското общество,държава,битие и бъдеще - закон,от който произтичаха всички следващи закони.
***
Рано сутринта, на брега на Мраморно море, в своят дом – Лазар се приготвяше за големият парад по случай деветдесетата годишнина от края на великата война.
Беше 5-ти юни – ден,който светът празнуваше краят на най-унищожителното събитие,което се бе случвало в човешката история и Лазар,който тъкмо бе завършил своето училищно образование, се гласеше да участва в честванията посветени на великата победа.
Лазар бе осемнадесет годишен младеж,който скоро щеше да напусне домът си и щеше да замине за ,,Вселенският Университет” на другият край на Цариград – най-престижното висше образователно заведение в света.
Лазар облече старовремска народна носия от народа на болгрите – почетен народ на Мерелния и се запъти към двора на дома си,за да се покаже на семейството си,които се бяха събрали за да тръгнат заедно към главният столичен площад,където щяха да прекарат деня.
Слагайки сиво-кафява вълнена шапка,наричана по старому калпак на главата си – Лазар излезе на двора,където бяха всички от семейството му.

-Ехе, виж го как се е пременил нашият! – възкликна Радослав – бащата на Лазар.
-Хайде-хайде,че празникът започва-да не закъснеем. – шеговито и в същото време припряно подхвърли Вера – Лазаровата баба, осемдесет годишна жена и отскоро вдовица – съпруга на покойният Велкош – дядо на Лазар и ветеран от великата война.
-Щом казваш бабо,така да е-да тръгваме. – засмяно отвърна младежът.

След като семейството допи и последните капчици ракия,както повеляваше обичаят – всички излязоха на пътя и заедно със съседите и познатите си се запътиха към площад - ,,Свети Цар Мерелен Велики” – най-големият площад в Цариград,кръстен на създателя и идеологът на Мереленската империя, на когото тя бе наименувана.
Близостта между съседи,познати и дори непознати в мерелнското общество беше норма,но на този светъл за седемте почетни народа на империята ден – близостта се усещаше още по-силно,защото този ден бе и рожден ден на общата им държава и това носеше хубавото чувство на сплотяване и уют у всеки човек.
Стигайки до края на дългата квартална улица – Лазар забеляза Рая – седемнадесет годишно момиче, с което се познаваше от детинство и която харесваше. Рая беше се наредила на опашка до една от публичните закусвални и чакаше своя ред. Лазар не се стърпя и съобщи на баща си,че ще ги настигне когато забере Рая със себе си и изтича бързо при нея.
Днес имаше много по-големи опашки от обикновено - на всяка публична закусвалня,магазин или павилион,тъй като 5-ти юни бе всенароден празник и всичко на тази дата се раздаваше безплатно и по много.
Стигайки до Рая – Лазар бързо и пъргаво нахлупи вълнената си шапка на главата й, след което започна игриво да я целува по врата.
-Ха-ха…какво правиш бе Лазаре!? – закачливо подаде Рая.
-Хммм…ами да речем,че те изненадвам,а? – също закачливо й отвърна Лазар.Рая се обърна към Лазар, с лице озарено от изгряващото слънце,което освежаваше и предаваше още по-голяма гладкост и нежност на лицето й,а тъмно-кестенявата й коса беше прилична на блестящо злато от слънчевите лъчи – с големите си кафяви очи момичето гледаше право в Лазар,който й се хилеше от вълнение като малко дете.

-Хайде върви,че ти дойде редът. – засмяно каза Лазар.

***
След като двамата младежи се оправиха при закусвалнята – те се запътиха към площадът.
Улиците бяха препълнени от народ, със веещи се знамена,хора с цветя – гледката беше на всеобщо веселие.
По площадите имаше положени трибуни,на които имаше оратори,които изнасяха хвалебствени речи към Мереленската армия,народи,герои,ветерани и Бог.
Ако някой никога не е присъствал на този всеобщ празник би изгубил ума и дума от това шествие на щастието.
Стигайки до големият площад и място на наближаващият парад, Рая,Лазар и семейството му бяха посрещнати с оглушителните викове на тълпите:
-Да живей!
-Слава!
-Ура!

Събраните на площадът ликуваха от рано,развълнувани и шумно очаквайки започването на това така легендарно шествие.
-Насам,хайде – ето тук има свободни места! – Радослав подвикна на Лазар и останалите,които веднага тръгнаха в неговата посока. Минавайки покрай насъбралото се множество и техните места те се поздравяваха взаимно, с най-различни добри пожелания и думи,докато накрая не заеха местата си.
След кратко очакване и няколко изстрела от артилерийските оръдия докарани и поставени в краят на площада настъпи тишина - парадът започваше.

Следва продължение…