Честит Празник, Приятели! :)

Day 5,663, 20:37 • Published in Bulgaria Bulgaria • by Sollam
С ясното съзнание, че празникът е такъв, какъвто го направите за вас и хората, които обичате.
Подарете си миг уединение и азбучна наслада или просто споделете мига с най-близките си.


Какъв по-хубав празник от това?! 😊
 🙂



"…Нямаше ни най-малка представа колко дълго бе летяло. Видя луната. Спусна се към морето по невидимия небесен път. Целуна го. Гъделична го по нослето и двамата сгушени в скута на бриза поеха по лунната пътека. Морето слушаше приказката му за южната страна и северните ледове в нея. Виждаше всичко през патешките очи... Попиваше случилото се с вълните си... Душата му тръпнеше с патешките радост и сълзи... Когато патето приключи, морето го запита:
– Ти си докоснал душата. Можел си да я върнеш за света... Защо не го направи?
– Тя не беше готова, приятелю. Още едно разочарование и щеше да се затвори в пашкула си завинаги.
– Виждам, че и ти имаш своите страхове – въздъхна морето.
– Но имам и своята вяра!
Заслушалите се морски течения кимаха одобрително. Бе станало добро в оцеляването.
– Аз мисля, че си я върнал! – тихо каза морето.
– Може би! – гледаше патето хоризонта. Там- в безкрая, където навярно душата все още мъждукаше. – Може би! Но ще й трябва време...
– Дълбините ми чувстват тревогата ти?
– Не намерих корените си, приятелю – наведе глава патето.
– О! Това ли било?! Остави перата ти да те водят и ще ги намериш. Имаш време. Дори цялото време на света.
– Знаеш ли, като малък – заразказва пернатото, – се чудех защо времето никога не стига на големите. И защо най-често за тези, които обичаха... Винаги бързаха за някъде или за нещо, а времето все не стигаше. Тогава се заклех да им дам цялото време на света. Мислех, че мога да застана на пътя на пясъка, да сваля или спра часовника... Сега знам, че съм само една мъничка прашинка от големия пясъчен часовник на времето. Не мога да застана на пътя му, нито да счупя всички пясъчни часовници по света...
– Може да си прашинка, но това означава, че има надежда!
Водите му бяха топли. Толкова топли...
– Намери ли красотата, приятелю? – попита морето.
– Да! Мисля, че да! – поклати глава патето. – Тя е в непринуденото.
– Без маска...? Без грим...?
– Без сенки! – усмихна се паточето.
– Нима не бих било по-красиво със сенките на птиците прелитащи над мен? – не разбираше морето.
– Това не е твоята красота. Това са техните сенки. Твоята красота си ти. Такова, каквото си.
– Но тогава белега...?
– Белегът е следа. Следите остават. Сенките не.
– А какво е солта по устните? Просто сол? – тревожно надигна вълни морето.
– Солта по устните е… красиво чувство, стипца душа….

Морето замълча щастливо. Не беше белег, следа или сянка. Беше чувство."



Хубав и усмихнат на всички от мен! 🙂



https://youtu.be/y74UPiaK7u0