И тук ли важи "Приказка за стълбата" ?

Day 1,280, 09:55 • Published in Bulgaria Bulgaria • by AudAncho

Здравейте, еБългарки и еБългари!

Kакто всички, така и аз получавам покани за членство в партии. До тук нищо особено - често се случва, особено преди избори за партиен водач. Е, после забравят за мен, а предполагам, че и за вас. 🙂

Днес - 23 май 2011, Day 1,280 of the New World, също получих една такава. Но един ред в нея ми напомни за едно интервю по ьТV.

Цитирам Петър Джугански ( 00':30" - 00':44" ) :
- Зaедно с моите приятели тук, тогава, се борехме в нашата виртуална държава срещу една част от нашето общество - стари играчи, наистина стари, които бяха окупирали българския бизнес. Да, наричахме ги "олигарски".

А това е днешното писмо. Xzoneee пише следното :
"В момента страната ни е в тежка политическа криза.Борим се срещу една част от играчи които са на важните постове в е-България и пречат за нейното развитие-за това те моля да се присъединиш към политическа партия БНФ(Български Национален Фронт).Всеки член спомага за възвръщането на старото лице на България."

Разбрахте ли кой ред имах предвид?
Петър Джугански говори за бизнес-олигарси, Xzoneee - за политически. Но в еБългария едното и другото са свързани (или на мен, поне, така ми се струва. Ако греша, нека бъда поправен!).

В РЖ "младата кръв" се влива в "старите партии", за "да поправи грешките", "да вдигне морала и доверието" и т.н., и т.н. След една-две години "младата кръв" се е ... "състарила".
Дали и в еБългария не стават същите неща? Дали идеализмът, честта и достойнството не се заменят пт използвачество, безчестие и личният интерес над всичко? Нямам предвид хората в интервюто, говоря принципно.

И нима "Приказка за стълбата" е актуална и за еБългария?
Много жалко, ако е така! Много жалко!
Защото поне тук можем да бъдем идеалисти!

Снимка : dreamstime.com
" В края на май 1923 г. е отпечатана и последната му творба — сатирата „Приказка за стълбата“, в която поетът разобличава политическите ренегати, въздигнали се от социалните низини и станали „принцове“. Тази сатирична творба на Смирненски неслучайно е посочена от българската литературна критика за най-зрялата в неговото творчество. Не само тези ренегати засяга тя. Отнася се и за „всички, които ще кажат: Това не се отнася до мене“ — онези, които се изкачват по стълбата (на властта, но и на живота) с цената на убежденията си, на нравствеността си, която продават на Дявола, за да стъпят на всяко едно ново стъпало", Wikipedia.bg

— Кой си ти? — попита го Дяволът...
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци са мои братя. О, колко е грозна земята и колко са нещастни хората!
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати юмруци. Той стоеше пред стълбата — висока стълба от бял мрамор с розови жилки. Погледът му бе стрелнат в далечината, дето като мътни вълни на придошла река шумяха сивите тълпи на мизерията. Те се вълнуваха, кипваха мигом, вдигаха гора от сухи черни ръце, гръм от негодувание и яростни викове разлюляваха въздуха и ехото замираше бавно, тържествено като далечни топовни гърмежи. Тълпите растяха, идеха в облаци жълт прах, отделни силуети все по-ясно и по-ясно се изрязваха на общия сив фон. Идеше някакъв старец, приведен ниско доземи, сякаш търсеше изгубената си младост. За дрипавата му дреха се държеше босоного момиченце, и гледаше високата стълба с кротки, сини като метличина очи. Гледаше и се усмихваше. А след тях идеха все одрипели, сиви, сухи фигури и в хор пееха протегната, погребална песен. Някой остро свиреше с уста, друг, пъхнал ръце в джобовете, се смееше високо, дрезгаво, а в очите му гореше безумие.
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци ми са братя. О, колко грозна е земята и колко са нещастни хората! О, вие там горе, вие...
Това говореше млад момък, с изправено чело и стиснати в закана юмруци.
— Вие мразите ония горе? — попита дяволът и лукаво се приведе към момъка.
— О, аз ще отмъстя на тия принцове и князе. Жестоко ще им отмъстя зарад братята ми, зарад моите братя, които имат лица, жълти като пясък, които стенат по-зловещо от декемврийските виелици! Виж голите им кървави меса, чуй стоновете им! Аз ще отмъстя за тях! Пусни ме!
Дяволът се усмихна:
— Аз съм страж на ония горе и без подкуп няма да ги предам.
— Аз нямам злато, аз нямам нищо с което да те подкупя... Аз съм беден, дрипав юноша... Но аз съм готов да сложа главата си.
Дяволът пак се усмихна:
— О, не, аз не искам толкоз много! Дай ми ти само слуха си!
— Слуха си? С удоволствие... Нека никога нищо не чуя, нека...
— Ти пак ще чуваш! — успокои го Дяволът и му стори път. — Мини!
Момъкът се затече, наведнъж прекрачи три стъпала, но косматата ръка на Дявола го дръпна:
— Стига! Спри да чуеш как стенат там доле твоите братя!
Момъкът спря и се вслуша:
— Странно, защо те започнаха изведнъж да пеят весело и тъй безгрижно да се смеят?... — И той пак се затече.
Дяволът пак го спря:
— За да минеш още три стъпала, аз искам очите ти!
Момъкът отчаяно махна ръка.
— Но тогава аз няма да мога да виждам нито своите братя, нито тия, на които отивам да отмъстя!
Дяволът:
— Ти пак ще виждаш... Аз ще ти дам други, много по-хубави очи!
Момъкът мина още три стъпала и се вгледа надоле. Дяволът му напомни:
— Виж голите им кървави меса.
— Боже мой! Та това е тъй странно; кога успяха да се облекат толкоз хубаво! А вместо кървави рани те са обкичени с чудно алени рози!
През всеки три стъпала Дяволът взимаше своя малък откуп. Но момъкът вървеше, той даваше с готовност всичко, стига да стигне там и да отмъсти на тия тлъсти князе и принцове! Ето едно стъпало, само още едно стъпало, и той ще бъде горе! Той ще отмъсти зарад братята си!
— Аз съм плебей по рождение и всички дрипльовци...
— Млади момко, едно стъпало още! Само още едно стъпало, и ти ще отмъстиш. Но аз винаги за това стъпало вземам двоен откуп: дай ми сърцето и паметта си.
Момъкът махна ръка:
— Сърцето ли? Не! Това е много жестоко!
Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
— Аз не съм толкова жесток. Аз ще ти дам в замяна златно сърце и нова памет! Ако не приемеш, ти никога няма да минеш туй стъпало, никога няма да отмъстиш за братята си — тия, които имат лица като пясък и стенат по-зловещо от декемврийските виелици.
Юношата погледна зелените иронични очи на Дявола:
— Но аз ще бъда най-нещастният. Ти ми взимаш всичко човешко.
— Напротив — най-щастливият!... Но? Съгласен ли си: само сърцето и паметта си.
Момъкът се замисли, черна сянка легна на лицето му, по сбръчканото чело се отрониха мътни капки пот, той гневно сви юмруци и процеди през зъби:
— Да бъде! Вземи ги!
...И като лятна буря, гневен и сърдит, разветрил черни коси, той мина последното стъпало. Той беше вече най-горе. И изведнъж в лицето му грейна усмивка, очите му заблестяха с тиха радост и юмруците му се отпуснаха. Той погледна пируващите князе, погледна доле, дето ревеше и проклинаше сивата дрипава тълпа. Погледна, но нито един мускул не трепна по лицето му: то бе светло, весело, доволно. Той виждаше доле празнично облечени тълпи, стоновете бяха вече химни.
— Кой си ти? — дрезгаво и лукаво го попита Дяволът.
— Аз съм принц по рождение и боговете ми са братя! О, колко красива е земята и колко са щастливи хората!
Заслужава си да прочетете и този разбор на нещата в еБългария от budem в "
БНФ МЕСЕЦ МАЙ–ЮНИ !!!"

Надявам се горепрочетеното да е накарало поне един човек да се замисли дали си струва и тук да е преклонната главица, дето сабя не е cече и да се опита поне тук, поне виртуално, да е себе си, сиреч - един достоен човек!

================
Ауданъ, итар бугарин