Join the new world

Не знам какво още трябва да стане в България, та българинът да повярва, че живее в страна, която умира. Не е толкова необходимо да се командирова в обезлюдената Родопа, да обхожда на Странджа баир гората, да преваля хълмовете на посърналата й посестрима Сакар, сякаш ослепели с избодените очи на изтърбушени кошари, порутени във вандалски набези къшли, изпепелени, съсухрени, чакълести земи, разтурени и обрани до шушка от пладнешки крадци къщурлеци с избити прозорци, превърнали се в усойни свърталища на веди, самодиви, върколаци, вампири, таласъми, както и изгризаните от отмъстителни пожарища стародавни български гори.
Не е необходимо. Достатъчно е човек да надзърне в очите на българина, за да види истината. Само какви очи има той! Дълбоки, хлътнали навътре, същински пресъхнали кладенци, вглъбени, сериозни, задълбали сякаш в отдавна опоскани рудници, без лъч природен светлик, излъгани очи. Достатъчно е да стъпи човек на перона на някоя вмирисана на кебапчета, риба на скара и вкиснали от пот сака автогара, където всяка шофьорска кабина дъни убийствената с извитата си простащина садистична чалга. Достатъчно е да се омеша в истинския митинг от некъпани мургавелковци, нагъващи до повръщане киселата бира, които лющят слънчогледа за мезе с черни от древната мръсотия нокти и пръсти и безизразно киризят ветреещите се шалвари на любимите си, докато знойните им половинки кършат кьочека под звуците на устремилите се към небесата маанета. Достатъчно е човек да седне в някой гнусен влак за някъде, а всъщност – за никъде, заорал през България, за да разбере по непонятното и вмирисано на мастика, кариеси и арда гъргорене на всички възможни майчини езици, че България си отива.
България умира. Очебийно до ужас! Достатъчно е излъганите ви очи да скочат от прозорците на влака, да се хвърлят по треволясалия скат, да се спуснат по каменистите и стръмни склонове с извлечената от пороищата и лакомите бури земя, за да се убедите. Не е нужно зениците ви да далдисват в страховитите подмоли на невероятния и пуст язовир "Студен кладенец", където, казват, дремят 200-килограмови сомове-убийци. Или да литнат в празните небеса, където не самолети на "Балкан" не се кандилкат, ами не кръжат дори лешояди и орли. Не е нужно човек да ходи и по най-северното ни Черноморие, за да проплаче за тамошните ветровити мъже и жени без поминък, безжалостно изнудвани от мутри в копринени костюми за зърното, зеленчуците, тонажите дини и пъпеши, рибата в таляните, пазарена за жълти стотинки и препродавана от хищниците-матрапази на десеторна цена.
И ако, не дай, Боже, на човек му се случи да пресича боазите на Балкана с вмирисания на кисела пот, пикоч и мръсни пердета бърз трен, да се не нагледа на тучни, но като че ли нарочно запуснати ливади, по които някак без мерак се поклащат и пасат мека тревица дръгливи кравки, мижави кози, рехави, неостригани за летните пекове, овце. Дори соцгордостта на България – Димитровград, строен с кръвта, потта и хъса на елате хиляди младежи, за 13 години преход към демокрация се е превърнал в изоставен завод с обрани халета, съборени цехове, поругани и порутени алеи на бившата слава, докато по улиците му трополят 70-годишни старци, прославени връстници на големия поет с ватенката Пеньо Пенев, някогашните първостроители. Същото е дереджето в напечените градчета на Делиормана, където мъжките кафета, изпити на унизителна вересия в кафенетата, се точат с години, а оглушителните плясъци на безработните карета карти ехтят като сочни шамари по охранените бузки на иначе мислещите за народа наши управници.
Аз питам. Кой има изгода от цялата тази разсипия?
Обещаваните от бившия премиер Иван Костов 100 000 нови работни места катагодишно, както и тия 400 лева заплата, бяха само красив сън в предсмъртната нощ на неговото правителство. Хвърлените на ангро приказки бяха поредният шарен предизборен дирижабъл, който се спука, защото бе натъпкан със застоял от обещания въздух. Защото нито на управляващи, нито на опозиция, нито на населението, нито на който и да е в България вече му пука, че нашата Родина бавно умира. А приносът за нейната смърт е общ. Той е като общ гроб, изкопан с нашите собствени ръце, в който най-сетне ще легнем смирени един с друг.
И ще влезем в Историята като първия народ, зачеркнал себе си. Ако приемем, че Синята планета, на която сме се нагъчкали всички, е Рай, ние, българите, със собствените си ръце превърнахме нашето парче от рая в негова клоака. Чезнем косъм по косъм, бръчка по бръчка, болка по болка.
Най-мъдрите от нас имат привилегията да наблюдават своето изчезване, без да се страхуват от него. Ясно им е всичко за смъртта, тя просто не ги вълнува. Като отваряме и затваряме врати, прелистваме страници на книги, вилнеем в кухни, клечим в тоалетни, мърсуваме в наши и чужди спални, като ходим на работа, любим жени, чукаме табла или пием бира на припек с приятели, ние просто маркираме своите човешки територии, пространства и времена, през които преминаваме, за да прекрачим отвъд света.
Съзнателно или не, всеки от нас приживе се опитва да съхрани шепа, поне миг от отлитащата от нас човещина както в себе си, така и в душите на околните, за да не търкаля живота си в съжителство със себеподобници, чиито зеници са бистри и студени като очи на хищници. Иначе е скучно. Иначе е раздалечено, студено и страшно като в една безкрайна бетонна джунгла, в която всеки е зает със собственото си оцеляване.
Вече е досадно да се говори за оцеляване, но в тази дума, която най-неочаквано се превърна почти в термин, в своеобразен, но гнусен еталон за края на ХХ и началото на ХХI век в България, хората вложиха и влагат повече телесен смисъл, отколкото душевен. Добре, казвам си. И това е живот, колкото и беден да е той. Ние ще нахраним тялото, ще го спасим, ще го покажем на плажа, всички ще видят колко сме хубави, Господи, колко сме хубави. Но че това е само луксозната опаковка на едно крачещо Нищо, на загърбила поривите към вътрешни светлини душа, няма значение. Горчиво ми става от празни хубавци и хубавици без души. Които оцеляват, без да знаят защо.
Почнах с нашето физическо изчезване, но се питам може ли, също като в някакъв недосънуван сън, ние, Българите, просто да не сме се появявали? И да е само една красива измислица, че нашият балкански влак е заорал веднъж завинаги в полето с бучиниша, натирен е в девета глуха, кюмюрът се е свършил в стърнищата между две села, пред един безкраен тунел, на някаква малка гаричка с две тополи, курник с четири кокошки и боднати три лехи с домати, под безплътните вихрушки на меките есенни листопади в крайчеца на света, в крайчеца на Европа. Жалната наша майка България я водят за носа глухонеми слепци. Вождове на партийните цитадели с хъс на мазни колбасари за пореден път натъпкват километричните свински черва на предизборните листи с изхабени, изпаднали политически безхаберници, доказали безсмислието си парламентарни некадърници, олени от глава до пети с депутатски зехтин сини, червени, зелени и оранжеви пехливани, беловласи партийни кариеристи от всякакъв калибър, десeн, мащаб и разцветки. В сурово-домотканата политическа наденица не особено фина ивица лой наслагват добре похапналите депутатски кюфтенца перманентни първенци в листите, за които политиката е престанала да бъде народна работа. Именно тази народна работа, заради която плеяда светлейши българи се записаха със злато и кръв в многострадалната ни история, днес е много яко платена професия, която скоро ще се предава по съребрена (осребрена) линия от грижовни бащи на послушни синове, дъщери, внуци и правнуци.
Именно те, домораслите ни първенци, наджипкани като блажни сарми във вакуумна тенджера в предизборните листи, будят голямото ми недоумение днес, без да намирам махна и да вдигам на мушка партийните им оперения. Пауни. Жалки пауни в опосканата политзоологическа градина на България, чиято заветна цел е поредно да разперят в НС своята феерична неприложимост в живота, живян от простия и все по-оредяващ български електоратец. А той, животът, не е и скоро няма да бъде по-хубав от песен, по-топъл от пролетен ден, както обеща Никола Вапцаров.
Кой има интерес медиите да надуват до посиняване, до припадък главата на многострадалния български народ как по-правилно да се юрне към изборните урни в щастливия ден? Непрекъснато да му се обяснява като на исторически сложил се малоумник как по-вярно да си пусне гласа като един за всички и всички за един? Да му се втълпява като на нещастния градски луд как с присъщия му ентусиазъм, плюс това – дисциплинирано, трябва в деня на решителния цивилизационен избор да прекрачи прага на любимото школо, превърнато в любима изборна секция, и да окъта в къде си, вярна, ти, любов народна същите, втръснали му до гуша, професионални лицемери?
И квоо-о? Пресуквам, превъртам, чета и ги препрочитам тия кахърни предизборни листи, а като тегля хесапа, излиза, че пак ще ме яхат и карат момиченца с лица на звеноводки, които говорят на немски по същия начин, по който и Карл Пети си е хортувал в яхъра с конете. Пак за бой ще ме стягат охранени партизански синове с отцепническа закваска. Пак ще ми дърпат ушите нераждали моми, орали пазарджишката кал с № 43 обувки, хубавелковци с пухкави бузки и мобифонни устнички, джобен формат Наполеончета с национални интереси, сатани с агентурна закваска от рода на Борко, Николай, Сашо, Мимито, Татето, Танчето, Данчето Соколова, Мавъра и Кентавъра.
Господи, прибери си ги! Похарчени хора. Мъже и жени, които и да са били полезни в началото, подир толкова незаситени глад, жажда и мерак за власт вече са оперирани от човещина. Сред тях се нароиха и общественоопасни типове, типки и типеси, чието чувство за недосегаемост и ненаказуемост прехвърли всякакви граници. Пияници, данъчни измамнички, рекетьори, невъзпитани биячи, хомоизвратеняци на преклонна възраст. Последните винаги бият (ритат) парламентарната камбана, когато не им влиза гот. Разиграват на покер парламент и изпълнителна власт. Днеска ти на мен, утре аз на теб. Същите обозни партийни мишоци, които преди 10 ноември забърсваха пода с парцала като кирливи новобранци, за да мине Тато на метено. Които мълчат като двойкаджии, изправени до черната дъска в часа на класния, за да кажат какво сториха за народа. Ми нищо. Затова и ще мълчат до окончателната победа на комунизма. Който някои от тях вече си построиха. Ще мълчат, щото, ако мълчанието е злато, нашичките слепи народни пастири и пастирки са най-малко един вагон, натоварен с платина и диаманти.
Само дето влакът на България е композиран в девета глуха.
Идва ми да си грабна шапката и да изчезна някъде. Гладко обръснат, наточен и ондулиран, в някоя прекрасна, за предпочитане есенна , утрин да се кача на който и да е бърз, меко озвучен и топъл влак. Не е задължително да е към Европа. Още по-малко към Америка. Може да е просто един влак за Ямбол, за Харманли или за никъде. Да се кача и да пътувам, огрян от сиянието на бели хора. Да гледам как зад погледа ми остават стадата идилични крави, кротнали влажни очи в росни ливади, нарязани от лъскавите гърбове на гъвкави български реки. Да седя и да мисля защо безсмъртният граф Лев Толстой блъсна под влака още по-безсмъртната своя Ана Каренина. За онзи смешен идиот княз Мишкин. За безплътния до нереалност и толкова нужен на всички н и Дон Кихот. А зад мен да остават, сгушени в сънно очакване, прекрасните български гарички, скътани още от Фердинанд Сакс Кобург Готски задължително под две тополи и липи в пробягващите припеци на есента. С преметените и прясно премити перончета , с котката, заспала на перваза. С белите перденца и неизменното мушкато под тях. Със срамежливо сбръчканите две лехи с домати. С червената фуражка на гараджията. Свирката му, прорязала пасторалната тишина.
Да не ме измъчват със затварянето на първи и втори енергоблок на АЕЦ “ Козлодуй ” . Със спирането на парното. С новите данъци, глоби и такси. С отварянето и затварянето н а новите глави по преговорите с ЕС. С това кой ще е моят народен избранник, кой се точи да ми става президент и защо. Да не знам, че някой си кюта н енаказан заради черните си престъпления. Да не ме занимават с белите си книги, с жълтите си книжки, с жълтичкото около устите. Да не ми натякват, че пътят към Европа е страшен, но славен. Че основната тежест на прехода трябва да понеса изцяло, единствено и пак аз. Все аз. Че, видите ли, овреме трябва да осъзная необходимостта отново да стягам колана, да си налягам парцалите, сякаш цял живот правя нещо по-различно, да се милвам , доволен, върху мижавата си заплатка, да се радвам на малкото си апартаментче, да чукам на дръвце заради разкапаното си жигуленц е пред блока, тази грохнала соцпанелка, и да се моля на Ицето и всичките му земни и небесни светии дано да не ми я взривят заради онази мутра на осмия етаж. И да мълча, щото можело и това да си нямам. По-точно – и това да ми вземат. Понеже, докато стигнем до там, до тази мечтана и обетована Европа, където за нас едва ли врачки, екстрасенски и баячки мятат боб на кенарени ризи, ние просто ще останем един файтон българи. Днес, докато все още сядаме на стол по двама, в Европа няма да ни приемат.
И ако все пак моят влак за никъде ви се струва твърде хубав и непостижим, мога да си поискам друго. Писна ми да ми куркат червата от гнусната, кисела бира в бюфета на гарата. Да ми вони на чеснов салам. На пот. На пердета. Въобще на же-пе. От радиоточката да ме приспиват с протяжното: "Влакът пристига на 17 часа!" Да ми бодат очите порутени гарови пристройки, омацотени и разхвърляни траверси, за орали в тръните ръждясали локомотивни колела. Да ми се катерят очите по хималайски застинали купчини неизползван, изсипан в копривата бетон. Гьонсуратски да ме настъпват в тесните купета и да ми викат "оп-паа!", гаче ли ми се радват, вместо учтиво да поднесат своето: "Извинете!". Да ми пафкат във врата арда второ и димът да се стеле във вмирисаните на пикоч и пътен пепелак коридори. По сто пъти на денонощие да проверяват билета ми, сякаш не само аз, а цяла България се е юрнала да се клати по релсите на вересия. Да пребъркват джобовете ми крадливи, некъпани и невръстни мургавелковци, докато майките им плачат пред камерите на БНТ за социални помощи. Мними сираци да ми вият: "Бате, дай една стотинка бе, бате!" Инвалиди, прости ми, Господи, да ми натикват недъзите си, просяци ексхибиционистично д а ми предлагат замръзналите си меса. Грохнали тридневни командировани да си събуват чепиците и да протягат кисел чорап под носа ми с невинен поглед, един вид : “Да ме прощаваш, братчед, ко толкоз е станал о , аз малко ще дремна !” Да ми късат нервите натрясканата до козирката пещ на парното, гъгнивата чалга от радиоточката, Кондю, Луна, Исмералда, Нелина, Румяна и Магапаса, или все подобни, избягали от часа по пеене, едноименни като пудели фолкнедоразумения . Да ми лющят семки във врата, да храчат по ъглите, да ми шумулкат с вафли трепач, лукчета и фъстъци, сякаш българинът именно заради това се мята на трена, мощно да хапне, да му пийне, да се уригне издълбоко на блажно и да заспи – до следващата гара, до следващия си живот.
Ако адът има видимо измерение, образ и звук, това е нашият влак за никъде. Закъдето се кандилкаме всички. А нещата са прости. Влакът към Европа тръгва от самите нас. И никога не спира. Ако овреме го осъзнаем, може някой ден да стигнем и до там.
Събуждам се една заран и докато се протягам за чехлите, цигарите, кибрита, докато търся в тъмното очилата, къде се е сврял котаракът, дали са завити децата, казвам на жена си:
– Какво ще кажеш да се поразходим днес до Амстердам?
Посоката съм я избрал произволно. Със същия гробовен глас (и със същия успех, разбира се) мога да й предложа да си грабнем шапките и да запрашим към Москва, Рио, Ню Йорк, Сидни. Четири града, обобщаващи скромните размери на пространственото ми мислене. Четири космополита, трасиращи посоките на ужасното усилие, което ми струва мечтата.
Пък и защо да не опитаме? Нали целият ни живот свърши в мечти? Нали премина в толкова гадна бедност, в която, ако и да не бяхме жадни, голи, боси и гладни, останахме слепи? На, сега и визите паднаха, отвсякъде се натискат да ни приемат. Кеф ти НАТО, кеф ти ЕС. Границите в световен мащаб, ако не се смятат драните със зъби и нокти кървавочервени граници на родните ни Балкани, са вече чиста условно-разделителна линийка. Тъпчеш балата с евро в задния джоб и потегляш.
На вас не ви ли писна да пиете изгреви и залези над загадъчни земи и морета единствено от Дискавъри ченъл? Не ви ли дойде до гуша да ви разкарват с мек глас зад кадър по земи, в които други са имали щастието да идат още в детинска възраст със своите родители, баби и дядовци? Не ви ли е гадничко да знаете, че други са водили момичетата си по пирамидите в Египет, други са се правили на фараони по бистрата на Париж, докато вие само и единствено, тъпо и глухо, както е казал поетът Никола Фурнаджиев, сте бачкали за насъщния?
И докато сте опъвали вратни жили на строежа, от любимото ви момиче остана да лежи, струпана върху семейната спалня, една нервна и уморена жена, която няма абсолютно никакви други желания, никакви други грижи, освен да нахрани децата, да ги изпрати на училище, да отиде на работа, да се върне и да напазари по-евтинко, да изглади, да сготви месо, да купи бири и тютюн на мъжа си, да измие терасата, да излъска плочките в банята, да премете кухнята, да изтупа килима, да изпере слиповете, чаршафите, потниците, панталоните и мръсното битие, след което да седне пред телевизора и докато почива, да ви изплете пуловер за зимата, а като си легнете на спалнята, страстно да ви милва до трети петли.
Ами вие? Вие просто не сте за милване. Погледнете се в огледалото. За какво ви е Австралия? Там и без вас си имат торбесто кенгуру и аборигени. Фестивалът в Рио ще мине и без вашия гол задник. Художниците в Париж ще изпаднат в ужас, ако поискате портрет, та вие приличате по-скоро на римските терми във Варна, отколкото на Родоския колос. Я по-добре си стойте вкъщи. България затова е толкова стара. Защото младичките юпита избягаха, върнаха се най-необяснимите от тях, а ние, които останахме, тъй сме си свикнали – да ни водят еднооки слепци. Без да знаем и без да ни пука, че ни водят в кръг.
Тъй върви светът. Ще си стоим тук в лъжа и робство, докато на тая грешна земя други царуват. И в най-скоро време България ще я обградят с гигантска ограда, а оцелелия народец ще го показват на наплива от туристи срещу заплащане. Да гледат и да се чудят как е възможно да съществува страна, в която тези, които не бачкат, са въшлясали от пари, а работягите имат само робските си вериги. Как шепа досетливи политици и армиите им от верни кредитни глупаци излапаха хляба на