Join the new world

-Част дванадесета
,,Отрова за душата”

Няколко дни след покушението над Владислав Керша, на няколко хиляди километра северозападно от град Пеща близо до река Темза,заобиколен от високи метални стени частният самолет на Хайк тъкмо бе кацнал и мъжът слезе,запътвайки се към лъскавият си сребристо сив дълъг автомобил. Имайки предвид,че бе един от най-високопоставените графове в Сдружението Хайк можеше да си позволи луксът да притежава не само този красив,изискан и елегантен луксозен автомобил,но и няколко частни самолети и цели компании.
Сега той тъкмо се бе завърнал от Мереления,където успя да се промъкне през привидно непроходимите Алпи.
Там на летището го посрещнаха личните му агенти-супервайзъри на имението и компаниите му, летищният началник и личният му иконом-градинар Стивън Сеймсон.
Приближавайки се към тях, Стивън направи дълбок поклон пред триметровият си господар и го приветства с най-големи почести.
-Добре дошъл отново у дома, господин Незалбър! За нас е чест да сме във вашето присъствие и сме винаги тук за вашите нужди и заповеди!
След което и останалите посрещачи направиха по един нисък поклон на своя господар, Хайк им даде знак да се качват в дългият автомобил и да потеглят обратно към имението му.
-Как бяха нещата в домът ми докато ме нямаше Сеймсон? –попита Хайк.
-Всичко бе наред господарю, редът и чистотата бяха поддържани всеки ден,а градината бе реорганизирана както заповядахте. – отвърна Стивън,гледайки втренчено и някак си странно в краката си. Имаше някаква голяма промяна в Стивън откакто бе започнал работа в имението на Незалбър,той изглеждаше и се държеше сякаш не бе на себе си,с някакъв нездрав блясък в очите,които винаги бяха облещени също като човек,който да би преминал през процедура на силна индоктринация от някакъв култ.
-А виждал ли си се със Лирой и Мелъни докато мен ме нямаше, Сеймсон? – отново се обърна към верният си прислуга Незалбър.
-Не! – отвърна Стивън.
Хайк поклати леко глава,с леко очертана усмивка на лицето си – много добре,доволен съм – добави графът.
Настъпи тишина и така в тишина премина времето,докато автомобилът пристигна в обширното имение.
Стивън слезе пръв от колата,като отвори последователно вратите на всички останали. След като всички без Незалбър се отправиха към градината за да известят обитателите на имението,че господарят им се е завърнал, Хайк се заглеждаше в своят остров на зеленина – единствената градина в цял Лонсити.
Графът обмисляше нещо загледан в дърветата,цветята и храстите. Той беше една загадка за всички,които го познаваха – никога не разкриваше мотивите си и винаги казваше толкова,колкото би било достатъчно за да се случи това,което той очакваше и желаеше да се случи.
Той тръгна към дългата пътека,водеща го към дълбочините на тази огромна градина. Вървейки из нея, графът стигна до едно място,което често му помагаше да мисли. Тук на това място,в средата на малка поляна се издигаше една много чудновата гледка – дърво излизащо от изгнилите останки на друго дърво. Това бе работа на старият Незалбър – мъж,който е живял доста преди Хайк и от когото той бе получил графската си титла – твърдеше се,че старият Незалбър е бил негов баща,но Хайк не разкриваше нищо на никого,така че можеше само да се вярва на широко разпространената вест. Чрез био-инженерство старият Незалбър бе успял да модифицира дърветата в градината си да имат еднакъв брой човешка тъкан както и растителна – никой не знаеше защо го прави нито как е успял,но резултатите бяха на лице – дърветата живееха между два свята,тук това дърво имаше свойството да общува с Хайк и той обичаше да се вслушва в съветите му.
-Ето…старецът ми е успял да преобразува това дърво от стопроцентово растение в хибрид между човек и дърво и го е предизвикал с поразяване на системата му отвътре… - мислеше си Хайк и не само, сякаш самото присъствие на това чудновато същество отваряше съзнанието му за нови идеи. Колкото повече се взираше в дървото,толкова повече нарастваше желанието в него да се приближи до него,нещо което и правеше – с бавни и плавни стъпки триметровият граф се приближаваше към дървото,което сякаш го викаше, с бавен,дрезгав и груб глас – ела, ела, ела – и той се подчиняваше на този призив. Когато стигна до изгнилите останки на старото дърво Хайк усети внезапно чувство на уют,сякаш бе отново дете в прегръдките на майка си,която така и не бе успял да запомни,а дървото продължаваше да го приканва към себе си.
-Ела, ела при мен, седни ако желаеш…това е твоят трон…ела при мен. – настоятелно го привикваше в обятията си.
-Ах…да, разбира се. – издишвайки тихо отвърна Хайк.

Той седна на изгнилият дънер,облягайки гърба си на новото дърво, или по-скоро този странен хибрид между човешка тъкан,разум и растителен облик.
Сега Хайк се чувстваше на мястото си, можеше спокойно да осмисли делата си. Той все още имаше нужда от отговор какво да се прави занапред с наченатото в конкурентната империя – граф Незалбър искаше да знае как да усвои в ръцете на Сдружението империята на Христа.
-Да- той вече знаеше, успя да преосмисли всичко дотук и реши – на него му трябваше някой друг,някой за когото другите не знаеха и сега знаеше какво ще направи.
***
Преди пищната вечеря в имението на Незалбър,на която бяха поканени мнозина от имперските графове и всякакви други важни особи от Сдружението, Хайк привика Стивън при себе си,в своите лични покои. Стивън сляпо се подчини. Незалбър бе уредил всичко за тази среща предварително, тук в покоите си той бе събрал своите най-доверени велможи,всички в дълги черни роби и с покрити глави,а самият той в центъра на голям метален трон, със всякакви странни знаци,прилични на букви,на цели фрази и изречения бяха обсипали целият трон – там стоеше и Хайк Незалбър. В ръцете му влизаха някакви сини тънки маркучи.
Стивън пристъпи да влезе,когато чу глас – Сложи робата от дясната ти страна. Стивън погледна вдясно където видя закачена една сива дълга роба. Гласът отново го подкани – облечи я. Стивън облече робата,сега той бе допуснат да влезе в покоите на своя господар.
Тук го посрещнаха всички,застанали в кръг сякаш се готвеха за засада. Стивън се уплаши,но не можеше да не се подчини на желанието на своя господар.
-Тук съм господарю. – представи се Стивън с крепнал глас.
-Очаквахме те Стивън Сеймсон! – отвърнаха в един глас всички покрити с роби велможи – застани по средата – добавиха те в един глас.
Хайк наблюдаваше как прислугата му заставаше в средата на този кръг от мистериозни хора.
-На колене! – извика на слугата си Хайк,на което Стивън покорно се подчини. Останалите присъстващи се доближиха до Стивън с бавен ход,като по този начин затвориха кръгът около него, след което по знак на графът всички те извадиха мечове от вътрешността на робите си.
-Сеймсон! - властно викна Хайк – прочети клетвата,която е в краката ти!
Стивън бидейки на колене успя да види надписите в средата на този страшен кръг – те бяха нещо като заклинание или клетва.
Той трябваше да ги прочете на висок глас и вече осъзна какво се случваше – той биваше причастен в този странен орден или култ,чийто господар приличаше да е граф Незалбър.
-Заклевам се – започна Стивън,когато в същия момент хората с мечовете ги вдигнаха над главите си.
-Заклевам се в живота си и в имуществото си – продължи Стивън,когато мечовете бяха свалени и опряха връх в главата му – и в онзи,който царува в долната земя, и в онзи който стои от негово дясно и дава на човеците страстта за обогатяване – в този момент обграждащите го викнаха в един глас – Заклева се!
- Че ще служа на тях и на своя господар тук – продължаваше да чете клетвата от земята – и на никой друг, и че ще изпълня всяка тяхна повеля или душата ми да бъде хвърлена в мракът на долната земя,а тялото ми хвърлено на земните зверове – и отново – Заклева се! – в един глас извикаха обграждащите го.
- Отдавам съществуването си, отдавам силите си, на онзи,който властва сред огнени езера и този,който е пред мен – в този момент мечовете едновременно се вдигнаха към небето.
-Заклех се! – Стивън прочете последните слова,на което му бе отговорено в един глас от всички,включително и господарят му Незалбър – Закле се!
Стивън се почувства ужасно,сякаш няколко остриета се забиха едновременно в стомаха му,в гърба му,в главата му. Причерня му, зави му се свят, след което се съвзе в средата на този човешки кръг, а Хайк го викаше към себе си. Покорният слуга сякаш не на себе си и сякаш не по своя воля се изправи и въпреки,че се чувстваше ужасно той пристъпи бавно към господарят си.
Стигайки до тронът, Хайк му заповяда да спре – вие всички излезте сега! – заповяда на велможите си да напуснат. Сега останаха само Стивън и Незалбър – сами.

- Осъзнаваш какво направи нали? – Хайк попита Стивън.
-Да господарю! – покорно,но уверено отвърна Стивън.
-В такъв случай знаеш,че сега животът и всички твои действия зависят от моята дума,нали!? – попита отново Хайк,на което Стивън отвърна с покорно одобрително поклащане на главата си.
-В такъв случай, ти ще получиш много, каквото поискаш,само го назови. – с милостив глас и благовиден поглед Хайк подкани своят слуга.
Стивън не можеше да повярва на ушите си – графът никога не му бе предлагал нищо подобно,а сега го правеше и се отнасяше с него като към свой син.
-Господарю…не знам какво да Ви кажа. – покорно отвърна Стивън.
-Каквото ти е на ум и на сърце, верни ми служителю – решително отвърна Хайк – само назови желанието си.
Стивън изпадна в дълбоки мисли – какво наистина искаше,какво му трябваше? Той не мислеше за нищо друго освен за желанието,което трябваше да намери и да изяви пред своят господар. Тогава той се сети – той все още имаше доживотен дълг,който трябваше да изплаща,а дажбата бе висока. Стивън реши – той ще иска помощта на господарят си за изплащането на дажбата си.
Хайк търпеливо очакваше отговорът на своят слуга, усмихвайки се – кажи ми Стивън,какво искаш от мен?
Стивън изправи поглед към стоящият на своя трон Хайк и заяви – Искам помощта Ви господарю, имам дълг за изплащане,а месечните дажби са повече отколкото мога да си позволя…трябва да отлагам плащания за да събера от заплатата си.
-Мхм…виждам,ще получиш помощта ми. – доволно отвърна Хайк,сякаш бе спечелил някакъв сложен спор – но предполагам знаеш,че всичко си има цена? – зловещо прозвучаха тези думи от устата му, но Стивън трябваше да се подчини,вече нямаше връщане назад и се съгласи.
-Стивън, знаеш ли какво означава да си истински свободен? – попита Хайк.
-Мисля,че да…но поучи ме господарю. – покорно отвърна Стивън.
-Да си свободен означава да не споделяш благата си с друг, да си свободен означава сам и абсолютно сам да определяш живота си,без който и да било друг да диктува решенията ти,независимо дали било с думи или със ситуации,предизвикани от тях. – с бавен и монотонен глас отвърна Хайк,усмихвайки се лукаво.
Думите на Хайк попиваха като в гъба в съзнанието на Стивън и той усещаше как светогледът му се изменяше след всяка следваща дума и всеки следващ звук и движение,което господарят му предоставяше.
-Да си сам…самотата е свобода – мислеше си Стивън.
-Върви сега,трябва да се включа в празненството. – Хайк властно изгони от покоите си слугата и се изправи от трона си.
***
Сега,когато бе в своята малка и тясна стаичка под голямото стълбище на огромният графски дворец,пред огледалото напълно сам Стивън бе изпаднал в дълбоки размисли. Той все още не можеше напълно да осмисли всичко,което се бе случило днес,както и думите на Незалбър. Нямаше и какво да го разсее,той живееше напълно сам в тази малка стаичка,тъй господарят му бе преместил двете му деца в другият край на дворецът,където няма да му пречат на задълженията – това Стивън получи като обяснение и на това и вярваше.
-Може би наистина самотата е свобода… - мислеше си Стивън – всичко,което до сега съм направил бе защото трябваше да помагам не само на себе си,но и на трима други.
Семето на съмнението,което граф Незалбър бе посял в душата на Стивън бе на път да даде плодове…

Следва продължение…