Детето, което се изгуби в друго измерение

Day 4,409, 11:35 • Published in Bulgaria Russia • by theCrow.
Тази статия е написана за "Мастиленият Лабиринт 5" !
Приятно четене 🙂

Детето, което се изгуби в друго измерение.



Къщата на Антонови, сиромашко семейство от онези, които неспирно се борят, за да оцелеят в свят на завист, лъжи и много болка, се намираше на 2 километра извън града. Въпреки неволите, които съдбата им бе завещала, те бяха щастливи.
Семейството се състоеше от Камен - баща, който работеше за малко повече от минималната работна заплата в мините на град Мадан.Не просто работеше, а оставаше сърцето и душата си, за да сложи насъщния на масата вкъщи. Неговата любяща съпруга - Гергана, крояч във втората по-големина шивашка фирма в града, се грижеше за уюта и топлата храна. Гери, както я наричаха колежките и приятелките й, беше до смърт вярна на мъжа си. Дори веднъж изправена пред избора за по-красив и по-успял мъж тя остана вярна на своя любим.
Камен и Гери имаха 4 деца - 3 момичета и едно момче. Най-голяма беше Таня - 12 годишна тъмноока красавица, по-всичко личеше, че ще ставаше все по-красива. Ученичка в местното училище, тя не бе никак примерна, а голяма бунтарка. Но винаги помагаше на майка си за домакинската работа, а понякога и на баща си.
Другите дечица бяха 2 момиченца - Теди и Габи - близначки, родени 3 години след кака си. И двете си приличаха по това, че обожаваха да играят в двора с кучето пазач - Шарко. Не обичаха да играят с другите деца, а как да го правят, като се намираха извън града, където имаше само още 2 къщурки с големи дворове, но само стари, изнемощяли старци ги обитаваха.
Най-малък беше Дончо. Дете само на 6, но много учелюнобиво и разбирасе изгарящо като намазана със спирт клечка кибрит енергия. Той толкова приличаше на покойния си дядо, че когато ходеха на гости при самотната им баба, тя го поглеждаше с усмивка, а по набръчканите й бузи се стичаха големи, парещи сълзи. Малкият калпазанин, както всички в семейството и рода го наричаха, също много обичаше Шарко. Понякога късно вечерта се будеше от сън, и поглеждаше през дървения прозорец до леглото си, намирайки с очи старият пазач, само, за да се увери, че той е там и е добре. Обичаше също така книгите, наследство оставено му от същия този дядо, на когото приличаше до сущ. Обичаше да чете за историята, за войните, които България е водила, както и обичаният от мнозина жанр - фантастика. Често се обличаше със старите дрехи на баща си и си представяше, че е войник от фронта по време на освободителните битки. Вземаше метлата с дълга дървена дръжка, която му служеше за пушка и със страшна физиономия, подобна на таксиметровите шофьори в стлоцата по време на задръстване след празниците, поваляше куклите на по-големите си сестри.

3 Декември. Ден от онези, които е най-добре да си вкъщи на топло пред камината, котенце мърка на стола до теб, а в ръцете ти са книга на Д. Талев и чаша горещ шоколад. Предходната вечер бе натрупало повече от половин метър сняг, заприличайки на бели хълмове. Входа пред къщата на Антонови бе единственият, пред който имаше човешки стъпки. Тези на Камен, на който смяната започваше в 6 часа сутринта. След него щяха да са Гергана, с нейната сямана, която бе отредила да започне в 8, и децата, на които оставаха още броени дни до зимната ваканция. Единствен вкъщи остана Дончо. Миналият ден бе прекалил с игрите на войн в двора заедно с Шарко,на който злата участ му бе отредила да служи на този млад армеец за кон. Игрите в снега го бяха разболяли и трябваше да остане вкъщи, на топло. Още от малък калпазанинът успяваше да се грижи за себе си. Майка му беше оставила топло мляко и мекички, за да закуси. А за обяд се бе уговорила с шефа си да я пусне, за да може да види и нахрани детето си. Искаше й се много да бъде с него, но безпаричието беше също толкова страшно в тези дни, колкото и чумата през 1350 година.
Дончо се будеше често през предходната вечер, не спа спокойно. Отвори очи, някъде към 9 часа сутринта.Слънчевите лъчи не се виждаха, но вече бе влезнала светлината на утринта. Чувстваше се пълен с енергия и готов за дневната доза игра. Скочи от леглото, както жабче скача в блато, и отиде да измие лицето си. Премести малкото дървено столче, което баща му беше направил, за да стига мивката. Но удивително, то изобщо не му потребва, дори този път се наложи да се наведе, за да стигне мивката. Започна старателно да мие лицето си и очичките си. Вдигна глава, за да се огледа в огледалото и да приготви четката си за зъби... погледа му се спря скован като водата в купичката на Шарко. Това, което виждаше там бе мъж с набола брада, големи и широки скули и убийствен син поглед. Няколко бръчки дори се прокрадваха на челото му. Погледна дрехите, с които беше облякан. Гащеризон от същите, за които си бе мечтал, такъв, какъвто имат летците. На лявата страна, точно над гърдите му, пишеше "username: Doncho" , а под него имаше няколко зашити значки. Едната беше единица с крилца, което издаваше, че е спечелена в някоя авиационна битка.



В този момент чу страшна пукотевица идваща от двора. Веднагически изтича на прозореца. Самолети хвърчаха и изтрелваха малки точици, които се разливаха по замръзналата земя. В далечината, на отсрещната планина, се виждаха пълзящи танкове, идващи към неговата къща. Мисълта, че идват, за да го убият не го напускаше... чудеше се как стана това, вчера играеше с Шарко в двора, а днес трябваше да води война със съперниците на България, които идваха, за да я изтрият от картата. Въпреки тези объркващи мисли, той стана и се стегна. Беше готов за война, точно както всеки един ден с метлата и парцалените кукли на Теди и Габи.

- Ще се боря със зъби и нокти! - извика със силен и плътен глас Дончо.

Огледа се, на входната врата висеше бележка. Приближи се по-близо, за да успее да я прочете.

" Добре дошъл в еРепублик еВойнико ! Бори се за честта и славата на своята държава... "

Беше твърде дълго, за да го прочете до край, но забеляза, че имаше и приветстващи думи, написани и от еПрезидента на еБългария. Това още повече го мотивира. Пое дълбоко дъх и с грамадните си боти връхлетя вратата, която се разпука като стъклена статуя паднала от десетия етаж. Отвън Шарко вече го нямаше, но на негово място го чакаше огромен, чудовищен танк тип к7. От него излезна един от ветераните на войната като му хвърли парче хляб и му подвикна:



- Хайде еБебе, подкрепи се с енергия и скачай в този танк. Това е подарък от мен, докажи че си заслужава !

Дончо с блясък в очите и огромна усмивка, която проплъзваше по лицето му отговори:

- Готов съм !

- Почакай, почакай малко... - поспря го ветеранът. - Първо трябва да подпишеш този договор, за да членуваш в нашия отряд. При нас ще получаваш ежедневно храна и нови танкове, винаги, когато имаш нужда. Просто трябва да напишеш името, което е на гърдите ти и тук, в този списък.

Дончо грабна химикалката и сложи името, което стоеше срещу "username".
Преди да се качи в очакващият го танк, погледна назад към къщата си. Знаеше, че трябва да го направи за семейството си.
Вътре на мястото му в танка имаше бележка с напътствия. Тя гласеше:

"Връщай се всеки ден в къщата си и тренирай, за да ставаш по-силен на фронта!
Намери постоянна работа, за да изкараваш валута за храна и нови оръжия!"

С всяка изминала секунда той осъзнаваше, че той някак си беше прескочил от дните си като малък разбойник в измерение, наречено "еРепублик", вече голям мъж готов за истински битки и подвизи.
Студена ръка силно го разтърси, беше майка му - Гергана. Стоеше над него в леглото със загрижен и притеснен поглед.
- Дончо...Дончо.. събуди се майче... добре ли си... Дончо ?! - викаше тя.
От високата температура, която бе дигнал през вечерта и обезводняването беше потънал толкова дълбоко в съня си, че дори и в този момент все още си мислеше, че е част от онзи отряд, заедно с онзи ветеран, който му хвърли хляб и му връчи онзи страшен убиец - танка.
...



Това е от мен. Съкратих го, за да не ви откаже 😁
Надявам се да ви е било интересно. 🙂
Успех на всички останали участници. Забвалявайте се!
Поздрави,
еВйника